Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

8

Някъде съвсем наблизо пред него, зад гората, вече се чуваха свирките на локомотивите. Сякаш подвикваха, уплашени от някого. И колкото по-високо подвикваха, толкова позабавяше крачка Михаска…

Взе да се развиделява. Над земята бавно се вдигаше мъгла. Михаска крачеше насреща й, а мъглата също не го чакаше, ами бързаше да го пресрещне.

Отначало близна с белия си език краката му, после се вдигна до кръста му. Михаска сякаш влизаше във вода, но в някаква особена вода, непрозрачна и неусетна. Виждаше пътя само точно пред краката си, по-нататък всички баирчинки и дупки бяха скрити в мъглата.

Михаска бавно се потапяше в нея. И колкото повече навлизаше, толкова повече растеше и се уголемяваше и го обземаше целия онова смътно, неясно чувство, което още в началото се беше настанило в него и което така упорито беше пъдил.

Продължаваше да мисли за Сашка, но сега не го занимаваше самият Сашка, ами причината, поради която си беше спомнил за него. Сашка само го беше накарал по иначе да помисли за родителите си, в по-особена светлина, без отчаяние и злоба, някак отстрани — с нови очи да види всичкото, което се беше случило.

Недоволен от себе си, Михаска си помисли, че вече не само по иначе гледа на станалото, по-различно от преди, но и че го гледа като съвсем друг човек.

Михаска — не, Михаска не можеше да мисли така. Това бяха мисли на някакво старче. С дълга бяла брада. Има едни такива стари дядковци, дето всичко разбират и всичко обясняват.

Стана му гадно, че вече не прилича на себе си, че се е сцепил надве като борина, че се е раздвоил, разполовил. „Човек да не е борина! — мислеше си той. — Човекът не може да се разцепва.“

Трябва да бъде само той, трябва да се превърне в самия себе си.

Не е ли смешно, че искаше да избяга, да напусне? Въпреки че целта му беше сталинградското строителство. Въпреки всичко това си беше чисто бягство и нищо друго. Никаква победа и тържество. Да напуснеш — значи да потърсиш спокойствие.

А намериш ли спокойствие, то значи, че си се предал.

Михаска видя, че вече се е зазорило. Слънцето нахлуваше през дърветата, червените му лъчи бляскаха право в очите на Михаска. И той неочаквано за себе си спря и се затича обратно.

Онази ивица небе, към която тичаше, стана прозрачна като чистите камъчета, които чаткаха в джоба му. Михаска бръкна в джоба си и стисна камъчетата в длан.

Измъкваше се от мъглата и му се струваше, че се отскубва от някакъв страшен, ласкав и лепкав звяр, който насмалко да го глътне, без да остави дори следа от него на пътя.

Майко… За първи път през тази нощ, тази дълга нощ, си помисли за нея. По-рано майка му всичко разбираше. Да не би вече нищичко да не проумява?

Не може да бъде!

Той ту тичаше, ту минаваше на бърз ход. Слънцето се издигаше на небето бавно като някое хлапе, което за пръв път се катери на дърво. Гората взе да оредява. Още един завой — и от пътя се отделя пътечката, която води към реката.

Мама, разбира се!

Той се връща при нея. Ще се прибере и ще й каже всичко както трябва, ще й каже каквото мисли и както го мисли.

Ще й каже, че тази къща не им е притрябвала.

Че не иска да живее в такава къща.

Тя нека още малко го изчака да порасне. Тогава ще започне работа. Ще работи честно. Ще умее всичко. Не заради себе си, ами за другите.

Но ще останат да живеят там, дето бяха изкарали цялата война и още толкова време преди войната.

Да не би да им е тясно?

Ами, много си им е хубава стаята.

А после ще се построят новите къщи. Все някога ще се построят. И над тях ще веят ветровете и ще препускат детските хвърчила от стари вестници.

Пътечката се спусна надолу към реката между боровете.

Михаска изведнъж се сети за баща си. Някакво особено чувство го обзе. Сега му беше жал за баща му. Чисто и просто жал. Съжаляваше го, защото той, толкова силен мъж, с ръце като стомана, внезапно се беше показал слаб човек, по-слаб и от майка му.

Майка му всичко разбираше, макар да се правеше, че не разбира, но баща му наистина нищо не разбира.

Или не желае да разбира.

Отново си спомни старчето — своята втора половинка — и се усмихна. Старчето беше изчезнало. Но и самият Михаска беше изчезнал.

Едно простичко математическо понятие: средно аритметично. Не можеха двама души да живеят в един. Дядото и момченцето в него се бяха събрали в него и се бяха разделили на две.

За да не остане нито единият, нито другият.

За да се появи новият човек. Зрелият човек. Не стар още, но не и млад вече.

Михаска стигна стръмния бряг. Пред него плуваше реката — грамадна сребърна риба.