Алберт Лиханов
Чисти камъчета (31)

25

Зимата докара снежните си виелици, ледените си ветрове, белите си преспи, пропука гредите в дървените къщурки, повъртя се — после отново запяха потоците, заграчиха нетърпеливите врани; земята отметна белите завивки и се отдаде на ласките на слънцето.

Но отношенията на Михаска със Сашка Свирид не мръдваха.

Михаска се ядосваше на себе си за онова сбиване. Не трябваше да провокира Сашка, да му разправя, че висша проява на храброст е да погали кучетата. По-добре да му беше казал нещо къде по-невероятно: например да скочи с парашут. В техния град никой не беше скачал с парашут, макар че имат самолети, понякога минават „царевичари“ — и край, спорът щеше да приключи. Нека Сашка да си демонстрира тогава храбростта, като изобщо не е възможно да скочи с парашут. Но кучетата… Кучетата ей ги, всеки ден минават по улицата. Отиват на работа, връщат се. Кучетата са налице, храбростта веднага може да се провери.

Добре се провериха…

Още в четвърти клас Юлия Николаевна им беше казвала, че не съществува нищо неочаквано на този свят. Всичко може да се предвиди и предскаже. Тя тогава говореше за науката. Че всички земетресения, наводнения, проливни дъждове и големи снегопади можели да се предскажат от науката.

Беше им го разправяла във връзка с твърдението, че няма бог.

За бог може и да няма бог, но не е вярно, че всичко може да се предскаже.

Михаска например откъде можеше да знае, че така ще стане със Сашка Свирид?

Имаха час по физкултура. До пети клас изобщо не бяха имали физкултура, а сега имаха. Веднъж седмично, всеки петък по два часа правеха в двора разни упражнения, тичаха, скачаха, играеха футбол и им беше много весело.

Този петък тичаха и скачаха както винаги, после Иван Алексеевич каза, че ще донесе топката — да поритат малко накрая. И отиде за топката. А децата вдигнаха врява, взеха да се гонят из двора, да се търкалят из тревата и да вдигат стойки на ръце.

Само Сашка и Михаска останаха седнали. Сашка се топлеше на слънчицето, а Михаска го гледаше и се чудеше как да го заговори пак и да приключат с това глупашко скарване най-сетне. Беше опрял единия си крак на голям камък. Камъкът блестеше срещу слънцето със слюдени блясъци. „Значи е гранит“ — каза си Михаска.

Изведнъж децата, които си играеха, замълчаха и притихнаха. Такава тишина не се възцаряваше дори когато се появяваше директорът, да не говорим за Иван Алексеевич.

Михаска се обърна и изтръпна. През двора минаваше Саватей с компанията си. Крачеха бавно, сякаш неохотно, всеки с малко каскетче на главата с малка козирка и мъничко копченце отгоре. Каскетчетата им бяха нахлупени на челото. Най-отпред естествено, крачеше Саватей и небрежно премяташе цигарата от единия край на устата в другия.

Навремето Юлия Николаевна им беше разправяла за боата. Боата се крие сред лианите, а щом огладнее, изпълзява на пътечката. И появи ли се някое зайче, боата вдига глава и се втренчва в него. Зайчето направо застива от ужас. А боата го гледа, гледа, гледа, и зайчето няма силици да помръдне. И тогава боата го глътва цялото, без дори да го дъвче.

Та и този Саватей — като боа. Крачи, гледа ги всичките и всички са замрели, гледат го в устата. Никой не шавва. Всеки очаква, че ей сега Саватей ще спре избора си на него, макар че ако му скочат заедно, Саватей може да си изпати.

Но Николай Трети е спокоен, уверен, вглежда се внимателно в очите на момичетата и момчетата и те не смеят не да избягат, ами и да сведат поглед.

Саватей ги проучи всичките, никого не си хареса, погледна към Сашка. Сашка се изправи, но Саватей не задържа очи на него, само му намигна като на стар познат и премести поглед към Михаска.

Михаска се сети, че Сашка едно време беше нещо като подчинен на Саватей, „прислужваше“ му, както се изразяваше Саватей. Което значи, че се мъкнеше с него като адютант и изпълняваше заповедите му. Но после майката на Сашка го измъкна от лапите му.

Сега обаче Саватей му намигна и се насочи към Михаска.

Михаска виждаше бавно наближаващия Саватей, сърцето му биеше също така бавно, в такт с крачките на Саватей, но кънтеше с всичка сила. Някаква вълна се надигна в него, гърлото му се сви точно като при миналата среща през зимата и сякаш мравки го полазиха — от кръста някъде нагоре към врата.

Саватей се приближаваше все повече. И Михаска, без да усеща, започна бавно да се надига от мястото си. Саватей дойде до него и протегна ръка. Мръсната си потна ръка.

Михаска вътрешно изтръпна от мисълта, че Саватей сега ще прекара мръсната си ръка през лицето му — имаше такъв навик — но не знаеше какво да направи и зачака най-страшното. Саватей протегна ръка към якето му и го опипа. Якето му беше ново, подплатено, топло; майка му го беше купила от пазара и Михаска много си го харесваше. Хубаво пухкаво яке. Майка му казваше, че било кардирано. Михаска не знаеше какво значи това.

— О-о! — каза Саватей. Точно така го каза: „О-о“, а не „охо“.

И преди Михаска да се е усетил, извади от джоба си кибрит, драсна една клечка и я мушна в якето му. Михаска видя пламъка, грамаден жълт език го полази, блъсна го гореща вълна и край.

Всичкото трая секунди. Михаска погледна якето и изохка. Кафявият плат беше станал на овъглени петна. Цялата вълна отгоре беше изгоряла.

Саватей и приятелите му се смееха с глас и тупаха Михаска по гърба.

Точно тогава Николай Трети отново протегна ръка към него и го цапна по лицето.

Изгорялото му яке някак не го беше натъжило много — по-скоро още не беше го натъжило, защото Михаска не бе очаквал подобно нещо и не беше осъзнал какво е станало. Но това, по лицето, това го беше предвидил.

Михаска се наведе и грабна камъка, в който бе опрял крак, докато седеше на хълмчето и мислеше как да заговори Сашка. Камъкът беше топъл, напечен от слънцето, и слюдените ивички по него бляскаха.

Саватей се отдръпна крачка назад. Може би го беше погледнал в очите и бе съзрял там нещо, заради което побърза да отстъпи.

Направи още една крачка назад, после още една и цялата му шайка също заотстъпва.

Мозъкът на Михаска беше съвсем ясен и сърцето му не туптеше вече. Беше преодолял хипнозата на Саватей; сега, напротив, той хипнотизираше цялата тази банда с каскетите, всеки член на която беше две глави над него. „А-а — криво се усмихна Михаска, — значи това е, което ги плаши — оръжието, силата!“

Кривата му усмивка беше още по-неприятна за Саватей, той взе да отстъпва все по-бързо. Михаска прецени, че ще удари Чакала по слепоочието. Беше си избрал вече едно място на това конско лице — там, дето пулсираше синя веничка. Ще го остави на място!

Дали Саватей разбираше мислите на Михаска? Бързо бръкна в джоба си и все така отстъпвайки назад, извади ножче — най-обикновено бръснарско ножче. Ръката му трепереше.

— Хвърли го! — заповяда той. — Ще ти нацепя мутрата!

Но продължи да отстъпва и цялата му компания заедно с него.

Михаска реши да не хвърля камъка — като го хвърли, после? Един изстрел? Не стига. Не, с този камък ще го бие. Дори възрастните ги е страх от Саватей. Може да живее още сто години тук, този чакал и джебчия. Трябва да го убие.

Направи две бързи крачки, доближи се почти плътно до Саватей, замахна с камъка, с този слюден боздуган — и в същия миг някой го хвана за ръката, в която стискаше камъка.

Михаска се извърна и видя Иван Алексеевич, математика и физкултурника.

— Така ще го убиеш! — каза той. — Да не си полудял? После родителите ти ще гният заради теб в затвора.

Михаска пусна камъка и погледна Саватей. Онзи с цялата си банда беше спрял до оградата и оттам го заплашваше с юмрук.

— Махайте се, да ви няма! — викна им Иван Алексеевич и замахна с камъка към тях.

Саватей и приятелите му сякаш се изпариха.

— Те от друг език не разбират — каза Иван Алексеевич и Михаска го погледна учудено. Иван Алексеевич май беше първият възрастен, който беше посмял да държи такъв тон на Саватей.

Над оградата се подаде конската мутра на Николай Трети, той изкрещя:

— Ей, пърленото, ще те нацепя!

Саватей не си поплюваше, това го знаеха всички, но на Михаска в момента му беше все едно.

— Ще видим кой кого!

Саватей се разцвили като кобила и отново викна:

— Свирид! — И дори му свирна.

Михаска дори не разбра отначало, че с такъв заповеднически тон той крещи на Сашка, сякаш му е брат. Обърна се към Свирид и го видя как пристъпи, почуди се, пак тръгна към оградата.

— Я по-живо! — отново викна Николай Трети и Сашка се впусна в тръс към оградата.

Михаска остана като ударен. Тези викове го наскърбиха повече от опърленото яке и мръсните ръце на Саватей.

Чакала господарски подвикваше иззад оградата и сякаш подръпваше сиджимка, за която беше вързан Сашка, а Сашка тичаше, послушно подтичваше към заклетия враг на Михаска, премяташе се при враговете.

— Предател! — изкрещя Михаска.

На Сашка сякаш коленете му се подкосиха. Спря за миг, махна с ръка на Михаска, още веднъж му махна, като че да му каже „махни се“, но Михаска не разбра и отново извика, търсейки най-обидните думи:

— Лакей! Предател!

Сашка повече не спря.

— Свиридов, върни се! — извика и Иван Алексеевич. Михаска го видя как целият пламна. — Върни се, още си в час!

Михаска се усмихна: пука му сега на Сашка за часа, щом го вика Саватей!

Сашка продължи да тича. И изведнъж Михаска разбра, че беше загубил, че е проснат победен, че Саватей, който току-що беше отстъпвал от него, докато Михаска се виждаше страшен юнак с боздуган — че Саватей плюе на него, плюе хиляда пъти, защото докато отстъпва към оградата, му отнема най-добрия приятел. Нищо че са скарани, нищо че дори се сбиха, но Сашка му е приятел, приятел!… И щом Саватей успя да го склони към предателство, щом Сашка сега е на неговата страна, значи Михаска е победеният. И това му горчеше хиляда пъти повече, отколкото тогава, през зимата.