Алберт Лиханов
Чисти камъчета (5)

5

По-късно, вечерта, Михаска отново си представи този ден с всичките подробности. Как беше крачил и как беше стоял до сладоледчийката Фролова и беше мислил за Саватей и за кучетата, и за ранения, дето питал: „Ами Рая къде е?“ — и за другия, дето беше ял леденото търкалце.

Не, не беше току-тъй всичко това. Защото Михаска знаеше, че деня, който ще му остане за цял живот, ще запомни с всички подробности и дреболии като току-що гледан филм. Беше сбъркал като мислеше, че вторият ден ще бъде тогава, когато си отмъсти на Саватей. Не, излезе, че този ден го е чакал по-рано, чакал го е, чакал и се изтърси най-неочаквано.

Михаска помнеше как беше тътрил крака по улицата, после беше вдигнал прахоляк по пътечката, как изскърца вратнята и той заподскача на един крак от стъпало на стъпало надолу по стълбите към техния двор.

После видя малката Лиза. Тя го гледаше радостно, сякаш го виждаше за първи път, и Михаска й намигна. Лиза имаше носле като копче и цялата изглеждаше някак тиха и прозрачна като мушица и на Михаска му беше жал за нея.

После видя Ивановна, бабата на Лиза. Ивановна също му се усмихваше и лицето й, бяло и сбръчкано като смачкана покривка, потрепваше, сякаш от уплаха.

После Михаска видя подредените дърва и пред тях някакъв непознат със светлосиня фланелка. Човекът беше с гръб към него и на фланелката му, точно под плешката, се белееше малка дупчица. После се обърна, видя Михаска и му се усмихна.

Михаска също му се усмихна и си помисли, че някъде е виждал този човек, но къде? Не можа да се сети, а човекът със светлосинята фланелка бавно тръгна насреща му, все така усмихнат. После спря, пъхна ръце в джобовете и каза тихо:

— Михаска! Хей, Михаска!

Каза го сякаш учудено, а Михаска все не можеше да се сети къде е виждал този човек.

Внезапно слънцето, както напичаше гърба му, светна право в очите му и небето стана безкрайно светло, направо сребърно или може би червено, и Михаска изпусна лопатата.

Притича няколкото метра, които ги деляха, стремително и мълчаливо, кой знае защо до болка стиснал устни, и се хвърли на врата на човека със синята фланелка, насмалко да го задуши!

Усети боцкащата му буза и миризмата на тютюн — сигурно домашен, защото ранените в болницата пушеха домашен и всички войници пушат домашен тютюн — и почувства топлината на кожата му.

Михаска стискаше човека за врата с всичка сила, стискаше и устни, но въпреки това слънцето светеше право в очите му, страшно силно светеше, така силно не свети дори ако гледаш право към него. Кой знае защо, то го изгаряше, изгаряше го и му пречеше да гледа, да говори, да диша.

През този задух и мъгла Михаска видя малката Лиза, прозрачна като цигарена хартийка, и Ивановна. Лиза го гледаше и се усмихваше, а по лицето на Ивановна се стичаха бели капки и главата й трепереше все по-силно и по-силно.

Михаска изведнъж се засрами от нещо, пусна шията на човека със светлосинята фланелка, застана до него и се сгуши в ръцете му. Постояха така. Човекът галеше и разбъркваше сивите му коси, а Михаска все още не можеше да разлепи устни, да отвори уста.

После въздъхна тежко.

Слънцето не беше пред очите му. Съвсем нормално напичаше гърба му — но на миглите му трепкаше нещо и му пречеше да гледа. След миг изчезна и това, тогава Михаска видя сивите очи, които го гледаха отгоре, и пепелявата коса, точно като неговата.

— Вече край! — промълви най-сетне Михаска. — Повече няма да заминаваш?

И баща му кимна, и изведнъж го хвана под мишниците, и Михаска със смях полетя право в небето, нагоре, и така летеше в силните бащини ръце, и се смееше, и виждаше бързолетите, падащи към земята, и жълтия куп дърва, и Лиза, вирнала лице нагоре, и Ивановна. Отгоре видя и майка си, застанала до вратнята, бяла като платно, и докато политаше я видя да прави крачка напред и бавно да се свлича на стълбите в двора.

Небето ту се вдигаше, ту летеше срещу него, а баща му със светлосинята фланелка с малка дупчица точно под плешката също се смееше високо като гледаше Михаска, и го поемаше, поемаше, поемаше…