Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

28

Баща му го нямаше и може би затова му се размина почти безболезнено. Само дето майка му плака цялата вечер.

А баща му си беше взел една седмица отпуска. „Неплатена“ — каза той. И Михаска помисли, че може би ще останат заедно в къщи, пак ще стане уютно и хубаво, както когато бяха превърнали стаята на работилница. Или най-сетне ще идат на лов. Таман беше пролетния сезон. Нали баща му беше разправял, че негов приятел имал пушка и щял да им я даде, ако поискат. Но явно беше забравил онова писмо от фронта.

Обаче не отидоха на лов. Михаска изобщо не спомена. Защото отпуската на баща му не беше за почивка. Събра десет чувала картофи, докара някакъв нает камион, качи чувалите и замина на гарата. Майката на Михаска каза, че бил се вдигнал към Севера. Да продава картофите. Сякаш не можеше тук да ги продаде, щом толкова му се иска.

Михаска си представи как баща му продава картофи на пазара и му стана неприятно. Вярно, там, на Север, никой не го знае, но все едно къде е. Баща му беше казал: „Ще ида, докато още не им е паднала цената там“.

Михаска в къщи лежеше по корем. До него дежуреше Сашка. Не беше ходил на училище този ден.

Чудна работа, почти не го болеше.

Само леко гърба и малко по-надолу — но нищо.

Сашка въздъхна. Михаска го погледна внимателно. Устната му се е подула.

— Ама какво ти е?

Сашка сведе глава.

— Нищо — каза той. — Ще се намери оправия и за Саватей. Сега колко мъже има вече в милицията. От демобилизираните. Като порасна, ще стана милиционер.

Последните думи ги каза нервно, уверено, сякаш наистина цял живот бе мечтал да стане милиционер.

— Милиционер! — повтори Сашка. — Ще видиш! Всички саватеевци ще ги натикаме в клетки! Представяш ли си, да направим такава зоологическа градина! — Очите му светнаха. — Клетки, клетки, в едната тигър, в другата — Саватей. И отвън пише: „Бандит. Хищник. Яде хематоген. Три пъти дневно по една супена лъжица“.

Михаска се засмя. Знаеше, че Сашка не може да понася хематоген, защото това е кръв. Макар и от крава, макар и сладка, но е кръв. Повръщаше му се, както когато Юлия Николаевна им раздаваше с лъжичка. Казваше й: „Толкова кръв съм видял, не мога“.

— Но и аз не съм лигльо — каза изведнъж сериозно Сашка. — Човек може да се продава само по собствено желание, иначе никой не може да го купи. — И се изчерви. — Аз тогава ти махах, махах… Исках да навия Саватей да не те закача.

Михаска се сети как се бяха сбили със Сашка и откъде беше започнала цялата работа. Каза му:

— Що ми трябваше да те ядосвам тогава с тези кучета!

— Не, аз съм си виновен. Така трябва — за оскърбленията — бой! Ако искаш — удари ме пак! Айде! Удари ме!

sasha.png

Сашка коленичи пред леглото му, подложи лице и пак каза:

— Хайде, цапардосай ме! Удари ме ти казвам!

Но Михаска се засмя и се обърна.

— По-добре кажи как стана, че пак те прибра Саватей?

Сашка веднага стана сериозен, отново седна на табуретката и разказа всичко подред. Михаска го слушаше и отново се почувства виновен за всичко. Да, негова беше вината, че тогава послуша Юлия Николаевна и не отиде при Сашка — трябваше да го навести, нямаше право да не го навести.

След този бой заради кучетата Сашка, разбира се, се ядосал и също като Михаска по цели дни мислил за това. Но докато Михаска му беше простил, Сашка продължаваше да му се сърди.

Точно тогава ги посетила Юлия Николаевна. Сашка мислел, че ще полудее — Коля убит! И то отдавна, а той все мислел, че е жив, че сигурно е партизанин и затова не може да им пише. Но Юлия Николаевна… Сашка искал да се удави, но Юлия Николаевна го пратила да повика лекар за майка му. Взели я в болница. Само за няколко дни, но на Сашка му се сторил месец.

Малко се поуспокоил, на другия ден пак минала Юлия Николаевна, Сашка го заболяла глава, тя го сложила в леглото и викнала една съседка. После си тръгнала и забранила да пускат когото и да било.

А Сашка все си мислел: не може Михаска да не дойде… Все пак приятели са… Скарани, сбити, но като знае какво му е — ще дойде.

Времето сякаш спряло. Съседката си отишла. Сашка се облякъл и взел да се разхожда из стаята. Ходел и ревял с всичка сила.

Но внезапно на вратата се почукало. Сашка се зарадвал — мислел, че е Михаска, пък влязъл Саватей. Измъкнал бутилка вино и казал:

— Ех, Свирид, Свирид, що ти трябваше да ме напускаш! Нямаше да те оставя дълго време слуга, сега щеше да си ми пръв заместник и верен приятел.

Сашка му казал, че брат му е убит, а Саватей отвърнал:

— Знам, затова съм тук. Иначе ще има да чакаш, не съм някоя лепка, напротив, другите се лепят за мен.

И налял на Сашка чаша вино — някакво жълтеникаво, миришело на дървеници — предложил му да пият за брата на Сашка. Сашка пак се разревал, но го изпил; поел си дъх и изпил после още половин чаша, на другия ден едвам си седял на чина, защото му се повдигало и го мъчела жажда.

На сутринта си спомнил, че Саватей се бил в гърдите, крещял, че му е криво, че му е трудно, че няма истински приятели, тия, дето ги има, са лайна, боклуци, нека Сашка му станел приятел.

В училището се почувствал зле, в къщи му било тежко и самотно — майка му била в болницата, затова след часовете отишъл на гарата и там намерил Саватей.

Николай Трети, според собствения му израз, „заприходил Сашка“, дал му петнадесет рубли и после откраднали един чувал с лук от някаква селянка. Милицията ги търсила, разбира се, но не ги открила. Продали лука почти без пари, но колкото взели — Саватей си ги прибрал.

— Край — казал му той, — капанът се затвори. Честито: вече си крадец.

На Сашка му станало студено, но кимнал.

— Сега го напуснах, напуснах го — взе да уверява той Михаска, сякаш Михаска не му вярваше. — Само да ми дойде, ще го намушкам.

И извади от джоба си кинжала. Същият онзи, с надписа и жлебчетата за кръвта. Само че вече без пречупения кръст.

— Напоследък си го нося все в мен — каза Сашка.

Но в това време влезе лекарката. Усмихна се на Михаска като на стар познат и му каза да си заголи хълбока.

Михаска се притесни, а лекарката го мушна със спринцовката. Той изпищя, понеже го заболя, а лекарката каза, че направо се чуди на тези днешни деца: от грамадни кучета не ги е страх, а от една инжекцийка припадат. Герои, няма що!

Отиде си, а Михаска взе да си представя как щеше да го хване бяс, ако кучетата бяха бесни, заблъска с крака по стената, защото беше чувал, че болните от бяс се хвърлят по стените и хапят минувачите като кучета.

Смяха се като луди, но после на Михаска му стана много горещо, капчици пот избиха по челото му и той пак си легна. Изведнъж го заболя. Шегата си е шега, но все пак тези големи кучета насмалко да го разкъсат.