Алберт Лиханов
Чисти камъчета (39)

3

Брадвата беше прибрана. Дръжката й лъщеше с полираното си дърво. Раклата беше затворена и нищо не подсказваше случилото се.

— А-а, яви ли се! — каза баща му ласкаво и го погледна внимателно.

Майка му, права до печката, мачкаше в ръка носната си кърпичка.

Баща му седеше спокойно, но сивите му очи бяха станали почти бели. Винаги му изсветляваха, когато се ядосаше.

— Така, така! — бавно продума той. — Така, така! Изтрил двойките, счупил котката, разбил раклата, откраднал парите…

И бавно се надигна.

Откраднал… Значи откраднал бил. Така излиза, а? Михаска си представи как баща му е ходил при Фролиха да й иска пари за нахапания му задник. „Сигурно ще ме продаде, ако има кой да му плати добре“ — помисли си Михаска.

— Изядох ги вашите петстотин рубли! — каза той. — Изядох ги, не съм ги откраднал.

— Бях решил вече да викам милиция — продължи баща му, без да го слуша. — Мислех, че са крадци. А то — собствения ни син. Ние му трупаме, а той ни краде.

Прекалено ласкаво говореше баща му. Само гласът му трепваше понякога. Спокойно отиде при Михаска и протегна ръка. Като Саватей — сега ще го цапардоса. Михаска стисна очи. Баща му отмести ръка.

— Виктор! — високо каза майка му и ръката на баща му трепна — той погали Михаска по главата. Така някак случайно се получи, безсмислено, глупаво.

Михаска си пое дъх.

Баща му отиде до раклата, заби пръсти в рошавата си коса, постоя така мълчаливо, облегнат на раклата.

— Стига, Михас! — каза внезапно и рязко се обърна. — Да говорим сериозно. Вече си голям. Както виждам, всичко разбираш и повече от мен.

Мълчаливо се разходи из стаята.

— Не ти ли харесвам? Не трябваше ли да се връщам от войната здрав и читав?

Михаска изкриви уста. Наистина ли баща му иска да си говорят сериозно? Като двама възрастни? Добре, тогава ще му каже, че не така, както го казва. Кое момче не се радва, ако баща му се върне от фронта? Само че защо е така мрачно у тях? Защо баща му е взел пари, задето кучетата го ухапаха? По-добре да го беше опердашил, но да не се излага пред Фролова. Защо майка му отиде да работи в магазина? Защо баща му ходи някъде си да продава картофи като последен мошеник? Защо, защо всичко това?…

Искаше да го каже, да излезе всичко в една дума. Но неочаквано за себе си каза:

— Да.

Дори не разбра как стана така. Без да иска. Някак си… Но казана дума.

— А-а, значи… — замислено каза баща му.

— Не! Не! — извика Михаска и се изчерви. Сигурно чак петите му се бяха изчервили.

Ах, да можеше всичко да обясни, да го каже както трябва. Да можеше изведнъж да стане магия! Моментално да порасне и да стане голям, широкоплещест, възрастен. И тогава да седнат на масата тримата — баща му, майка му и той. И да им каже всичко както трябва: „Какво има за неразбиране, кое толкова не ви е ясно?“.

Баща му би го разбрал. Би казал: „Ех, защо не те разбрах по-рано, като беше малък!“. И Михаска би му кимнал: „Да, язък, че не ме разбра, язък, че мислеше, че съм по-глупав от тебе“.

Или да стане другояче. Не Михаска да пораства, ами баща му да стане колкото него. Колкото Сашка Свирид. Също всичко щеше да му бъде ясно.

А сега как? На кого да обяснява? Как да разкаже?

Ако това беше станало в училището, веднага всички щяха да научат. И, разбира се, щеше да дойде Юлия Николаевна и да каже: „Какво правите, опомнете се!“. И нещата щяха да се оправят. Всичко щеше да се изясни. Но тук не е училището. Къщата е нещо, дето хората живеят между четирите си стени. И вратата им е с английски секрет.

— Значи не трябваше да се връщам от войната? — пак попита баща му и взе да се облича.

— Къде? — тихо попита майка му.

— Как къде? — засмя се баща му. — Отивам си. Не виждаш ли? Тук няма място за мен.

— Чакай — каза майка му. — Недей, Виктор! Стига шеги. И без това…

И хвана ръката на баща му, но той се отскубна и тръшна вратата.

Майка му мина през стаята и той видя, че мълчаливо плаче. Искаше да й каже нещо, но се сети за двата шамара, двата плесника днес и си премълча.

Тя се мотаеше из стаята, пантофите й шумоляха. Михаска виждаше как й е тежко и изведнъж пак си помисли, че трябва да напусне тази къща. За дълго време, може би завинаги. Не, завинаги не може естествено, но за дълго време… Да построят веднъж този дом и всичко да свърши. И животът пак ще стане нормален. Тогава ще се върне и ще заживеят чудесно. Просто да прескочи тази яма. Да я прескочи — и продължават.

Глупости бяха това, страхотни глупости и Михаска разбираше, че измисля тъпотии. Нищо не може да се прескочи в живота, не можеш да отвърнеш очи или да не забележиш, ако нещо става. Можеш да го приемеш или да не го приемеш, можеш да обикнеш и да намразиш, но не можеш да прескочиш, да се отвърнеш, да не забележиш.

Майка му крачеше из стаята, подръпваше шала на раменете си да се увие. „Защо не ми се кара? — помисли си Михаска. — Защо не ме бие? Нали одеве ме удари! Защо не отива да търси татко?“

Майка му изведнъж се спря.

— Сладолед ли яде? — попита тя.

Михаска кимна.

— За всички пари?

Кимна отново.

— Луд човек — каза майка му. — Ще се разболееш.

И Михаска си помисли, че това е чудесна идея! Да се разболее! Трябва да се разболее! Ама тежко, да изпадне в безсъзнание. Тиф! И с този тиф да прескочи пропастта.

Вратата се хлопна и влезе баща му пребледнял. Зад него светеше палачинката на Седов.

— Арестували Залцер — каза баща му.

И тежко се отпусна на стола. Поседя така, пуши малко и пак излезе със Седов. Върна се късно вечерта пиян. Изобщо не погледна Михаска.

През нощта Михаска сънува как фашисти с рога на каските стрелят по петолъчката. Но тя не е златна, а червена. Като кървава.

Фашистите искат да я уцелят, стрелят: Бум! Бум! Бум!

Но петолъчката си стои.