Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

14

В града се строеше голям завод.

Иван Алексеевич им каза, че в новия завод няма да се правят нито оръдия, нито снаряди, ами трактори. За да орат земята. За да има повече жито и час по-скоро да се отменят купоните.

Това щеше да стане завод на заводите. На голямата ливада извън града денонощно боботеха екскаватори, изгребваха пръстта. Целият град работеше на строежа. Работници от други заводи, всички учреждения. След работа хората отиваха там и оставаха до късно вечерта.

Един ден Иван Алексеевич им каза, че и тяхното училище трябвало да поработи на строежа, че те били на ред и, разбира се, щели да отидат най-големите — пети клас.

Работата им не беше трудна, но много важна. Режеха дърва, но не на големи цепеници като за печка, а на нещо като тънки филии. После цепеха на ситно тези филии. Подготвяха гориво за газгенераторите, които извозваха пръстта от екскаваторите.

Михаска и Сашка работеха, докато в очите им не заподскачаха зелени точици, и чак тогава сядаха да си починат.

От площадката, дето режеха с трионите, добре се виждаше целият изкоп. Там всичко беше в движение. Екскаваторите се въртяха, камионите пристигаха един след друг, а по отсам хората копаеха направо с лопати. И всичко това бързо, бързо, но в същото време спокойно и по план.

Камионите току спираха пред площадката, дето работеха учениците, шофьорите зареждаха с дървените залци кръглите печки до кабините и си заминаваха. Така че, а̀ са се уморили децата, а̀ са спрели — целият строеж ще спре. Ще замлъкнат екскаваторите, ще се парализират камионите. И макар че на площадката се издигаше цяла планина от такива дървени парченца, нацепени от по-рано от някакво друго училище, децата работеха с всичка сила.

Как иначе — такъв грамаден завод! И когато стане готов, ще могат да разказват на по-малките, че и те са участвали в строежа му.

Иван Алексеевич работеше заедно с учениците: цепеше дървените филии на залци, размахваше брадвата като курдисан и спираше само за да си избърше запотените очила.

После все пак спря, обяви голямо междучасие и Михаска едва изправи гръб.

Можеха да поседят, да полегнат. Но Михаска и Сашка тръгнаха из строежа.

Насреща им бучаха газгенераторите, сякаш ги гълчаха, че им се навират в краката, веднъж-дваж някакви хора им викнаха да не се мотаят тук. Как не! Че нали сега и те са работници като другите — кой може да им забрани да минават през строежа?!

В дупката имаше изкопчии. Михаска ги погледна и насмалко да падне: и баща му беше там. Гърбът му се напрягаше, когато изхвърляше пръстта с лопатата, мускулите му изпъкваха през мократа фланелка, мърдаха, сякаш някой си играеше на топчета под кожата на баща му.

— Гледай — каза Михаска на Сашка, — този познаваш ли го?

Каскета на баща му беше обърнат с козирката назад; той спираше от време на време и обърсваше с ръка потта от челото си.

— Тате! — извика Михаска.

Баща му се обърна и му махна.

— И ние работим тук! — пак викна Михаска.

— После ще мина да те взема! Чакай ме! — отвърна баща му.

На Михаска му се стори, че баща му работи най-добре, най-бързо от всички. Гордо загледа яките му мускули.

Когато си тръгнаха, Михаска си помисли: колко е хубаво, че той и баща му — двамата заедно строят този завод!

Може би Михаска, когато порасне, ще работи в този завод, ще прави трактори. Най-добре и баща му да дойде тук да работи.

Ще се прибират заедно след работа, бавно, уморено ще крачат по улицата, а майка му ще ги чака в къщи. Ще шета край печката, та да нахрани тези работни хора.

Михаска хвана баща си за ръка.

— Колко е хубаво! Нали, тате?

— Кое е толкова хубаво? — равнодушно го попита баща му.

— Че строим завод. Двамата с теб! — с усмивка отвърна Михаска.

Баща му беше нещо мрачен, кисел.

— Ще им се не види! — намръщи се той. — Само ми губят времето.

Михаска сякаш се препъна, сякаш някой го поля с ледена вода. Цял ден ги беше рязал тези филии, та в очите му святкаха зелени точици, цял ден се стара, да не би да спрат камионите, газгенераторите… Значи всичко било на вятъра!

Но нали и Сашка се стара̀, нали ряза, и всички деца, и Иван Алексеевич как размахваше брадвата. Ами шофьорите на газгенераторите. Ами хората, дето правеха изкопа! Ами самият той, баща му!

Да не би всичко да е било преструвка? Колко се труди, колко работи, а сега го е яд на тия, дето са го пратили тук! Какво излиза, че си предпочита кофите?…

Михаска си измъкна ръката от неговата.