Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

21

А след два дена стана нещо ужасно.

Сашка, първият му приятел Сашка, излезе предател.

Всичко стана така, както е през дните, които се запомнят за цял живот.

Сутринта Михаска пи чай, а баща му му подаваше бонбоните. Михаска пак изяде само един, не поиска повече. Смяташе, че първо трябва да свикне да яде по много бонбони наведнъж. Ако човек дълго време е гладувал и изведнъж се наяде — ще умре. Същото е с бонбоните — първо по един, после по два.

Сети се за малката Лиза. През цялата война щом й се случеше нещо сладичко — някой да й подари бонбони или парченце шоколад, или бисквитка — Лиза не ги ядеше, а ги прибираше в една цигарена кутия от „Казбек“. А дойдеше ли празник, вадеше по три бонбона и раздаваше по един на баба си, на Катя и на себе си. Михаска ги беше виждал как пият чай с Лизините бонбони, каква сериозна ставаше Лиза и какъв празник биваше това за Ивановна. Канеха и него на масата, но той твърдо отказваше. Как ще изяде на Лиза бонбончето!

После тръгна на училище и се учуди на топлото време сега, насред есен, в края на септември. Беше изненадващо тихо, само кленовите листа шушнеха под краката му и Михаска си помисли, че може от тези листа да се направи тротоар, колко ще е красиво, но хората сигурно няма да минават по него, ще им е жал за тази красота. Някъде отгоре право в лицето му летяха бели паяжинки, Михаска ги късаше с ръка, но паяжинките пак го нападаха, същински десант.

В училище Михаска веднага забеляза, че Сашка Свиридов го погледна някак особено. Нещо чуждо имаше в погледа му, сякаш Сашка знаеше за него нещо повече от самия Михаска.

Но Сашка нищо не каза, усмихна му се, доближи се до него и както винаги започнаха някакъв спор. Така се бяха настървили, че започнаха да се карат кой е по-смел — Сашка или Михаска. Тръгна се оттам, че Сашка взе да обяснява как лунатиците не ги било страх да се разхождат по ръба на покрива. Михаска, убеден, че колкото до медицината, той тези неща ги разбира къде по-добре, каза: боят се — не се боят, не е там работата, защото това е един вид болест и дори последният страхливец може да тръгне по покрива, защото в такова състояние нищо не разбира.

От дума на дума стигнаха дотам, че най-висш израз на смелост е да погалиш куче, но не някакъв помияр или къщно кученце, защото те, макар и да хапят, са страхливи, ами прочутите овчарки на Фролиха, дето вардят универмага.

Сашка, както се беше разгорещил, предложи да го направи още същия ден, а Михаска естествено, взе да му се присмива.

Михаска още помнеше какъв кротушко беше Сашка в лагера, когато се запознаха. Но сега беше станал заядлив и все гледаше неговото да става. И не искаше да се откаже от думите си, макар че Михаска не му се подиграваше от злоба, ами просто така. А всеки нормален човек знае, че само някой луд може да се изправи срещу кучетата и да ги докосне.

Но Сашка вдига врява през всичките междучасия, скъса се от фукане, току сръгваше Михаска в ребрата и Михаска най-накрая каза, че е съгласен, добре, нека се хванат със Сашка на три „американски“ баса, че Сашка няма да посмее. Три „американски“, а всеки от тях означава изпълняване на три желания, независимо какви, от страна на загубилия — цената беше приемлива дори за такова начинание и Сашка се съгласи.

След часовете си отидоха да обядват, а привечер, когато кучетата щяха да бъдат отведени в магазина, се срещнаха на едно място на улицата, по която мъжът на Фролова водеше кучетата.

Вече беше започнало да мръква, когато кучетата се появиха. Сашка ги видя и пребледня. Михаска му каза да не се прави на глупак, отменя всички басове, но това само още повече разпали стръвта на Сашка.

Кучетата се приближаваха. Стъпваха леко настрани и оставяха зад себе си хищни петоноктести знаци, а минувачите най-покорно се отдръпваха, за да направят път на прочутите кучета.

Сашка се разтрепери, чак позеленя, а Михаска мълчеше от объркване. Най-добре беше да хване Сашка за ръкава, да го дръпне — после нека Михаска е виновен за всичко — но да не оставя Сашка да направи тази крачка. Последната крачка. Или може би първата? Нали оттам започна всичкото.

Кучетата се изравниха с тях. Сашка направи крачка напред и едното куче изръмжа, козината му настръхна, то дръпна мъжа на Фролова към Сашка. Второто куче продължи да крачи спокойно, с наведена глава и без да забелязва нищо.

Фролов подвикна на песа и той послушно млъкна. Сашка остана ни жив, ни умрял насред улицата, загледан подир кучетата. Честно казано, и Михаска мравки го полазиха по гърба, когато Свирид направи първата си и единствена крачка към кучето, пое си дъх и понечи да утеши приятеля си, но в това време Сашка се обърна към него. Михаска се учуди: очите му бяха насълзени — явно се беше ядосал и на себе си, и, разбира се, на Михаска за този глупашки бас.

— Махни се! — изсъска той.

— Стига, Сашка! — каза Михасик. — Аз никога не бих могъл… Видя ли го как се озъби!

— Махни се! — отново каза Сашка и злобно стисна юмруци.

Сигурно му се беше сторило, че Михаска му се присмива както тогава в лагера, когато почти всички му се подиграваха. Михаска реши изведнъж, че той сигурно затова беше станал такъв таралеж след лагера — да докаже на всички, че и него го бива. Затова беше намислил да погали кучетата — за да докаже, и то не на кого да е, а на първия си приятел Михаска какъв е.

— Стига, Сашка! — отново му каза той.

— Махни се! — изведнъж кресна Сашка. — Да се махаш, чу ли, спекулант такъв!

„Колко много се е обидил! — помисли си Михаска. — Сякаш аз, най-добрият му приятел, мога да си помисля нещо лошо за него. А за лагера отдавна е забравил.“

— Ей — засмя се Михаска, — да не си полудял?

Думата „спекулант“ изобщо не беше я забелязал.

— Махни се! — повтори Сашка. — Всички сте такива, гадни спекуланти!

„Ама тоя съвсем се е побъркал — помисли Михаска. — Аз му говоря като на човек, а той…“

— Я повтори — каза Михаска.

— Ще ти повторя — озъби му се Сашка. — Гадни спекуланти! Майка ти сега продава бонбони на пазара.

Михаска вложи в този удар цялата си сила. Сашка падна в повехналата трева, падна мълчаливо, като чувал, наблъскан с нещо тежко. И точно защото не ревна, защото дума повече не каза, остра болка резна Михаска. Значи беше казал истината?! „Ами, глупости!“ — помисли си веднага.

Но думите на Сашка му пречеха спокойно да върви, спокойно да диша, да мисли за каквото си иска. Тогава закрачи към къщи по-бързо, после се затича. Но се сети, че сега, вечерта, майка му е в магазина. Тогава хукна към магазина, насред път отново смени решението си.

У дома нямаше никого. Михаска запали лампата и бръкна в бюфета. Бонбоните, които бяха купили онзи ден в свободния магазин, си бяха на мястото.

„Гад! — каза си Михаска. — Какъв гад е този Сашка!“

За по-сигурно разви един бонбон и го отхапа до средата.

Но безпокойството не му мина. Михаска се втурна към магазина. По улицата пак се виеше опашка, още по-дълга от миналия път. Майка му беше казала, че сега минавали по хиляда и петстотин души. Михаска заобиколи магазина и взе да тропа на някаква врата. Първо дълго време никой не му отвори, после се показа една милиционерка. Михаска й каза, че е дошъл при майка си — и трябвало да й даде ключа, и милиционерката го пусна. Някаква възрастна жена с бяла престилка отиде да смени майка му и след миг в коридора, вмирисана на сладкиши и салам, се появи пребледняла майка му. Тя се хвърли към Михаска, прегърна го.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна Михаска.

В коридора нямаше жива душа. Само една малка крушка осветяваше грамадните каси.

— Майко — попита я Михаска и я погледна в очите, — продавала ли си бонбони? На пазара?… А?

Майка му изведнъж се промени, лицето й посивя, тя смръщи чело, но Михаска продължи да я гледа.

— Истина ли е? — повтори той.

Тя го погледна с такива жални очи, че на Михаска му се дорева от собствената му несправедливост.

— Как си могъл да повярваш? — попита тя.

Михаска пристъпи към нея и се сгуши в тялото й.

Тя го галеше по щръкналите коси, прегръщаше го като бебе.

Сякаш камък му падна от сърцето.

— Сега си върви — каза майка му.

Михаска тръгна по коридора, стигна до края и се обърна. Стори му се, че майка му се е опряла на стената. Понечи да се върне, но тя му махна.

Лицето й беше станало още по-сиво.

Или може би крушката в коридора светеше така.