Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

24

На другия ден Сашка Свирид не се появи в училището.

След часовете Михаска отиде да го види и пред къщата им се блъсна в Юлия Николаевна.

— Не ходи засега — каза му тя. — Той утре ще дойде на училище. Трябва малко да останат сами.

А когато на другия ден Сашка дойде на училище, всички знаеха вече за гибелта на брат му и никой не го закачаше за нищо, защото Михаска ги беше предупредил.

Още първото междучасие Михаска седна до Сашка. Останаха така докато би звънеца, без да си кажат нито дума, защото Сашка просто не го забеляза.

Не го забеляза и на другия ден и Михаска си помисли, че на Сашка сигурно не му е приятно някой да го заговаря. Когато на човек му е зле, най-добре да остане сам, да му се притъпи болката, да му помине…

Михаска започна вечер, след като си научеше уроците, да се отбива при Лиза и Катка.

Само че понякога му се струваше, че момиченцата и Ивановна се отнасят някак по иначе към него. Усмихват му се, приказват си с него както винаги. Но когато седнат на масата да ядат супа от ряпа или коприва, вече не го канят на масата. А по-рано го канеха.

Ставаше му криво, досрамяваше го от самия себе си. Знаеше, че не го канят, защото мислят, че ще им откаже — нали вече майка му добре го храни. Винаги имат салам в къщи, масло — и всичкото по твърди цени, защото майка му се нареди в магазина. А у тях салам не се намира, нито имат скорошни изгледи за подобни неща.

На Михаска му се струва, че Ивановна дори някак по-особено вече поздравява майка му. Като че насреща й е генерал.

То нали и Залцер така беше казал. Също и Седов.

Михаска не обвинява за нищо Ивановна, тя не е виновна, майка му си е виновна. И баща му. Заради тях Ивановна не го кани да хапне с тях. Все едно че е станал някакъв господар.

Михаска всячески заглажда вината си. Носи на момиченцата по някое парче салам и го е срам: да не помислят, че е станал богаташ и сега им се фука с тоя салам. Не че Катка или Лиза бяха споменавали подобно нещо, но сигурно така си мислеха.

Когато обмисляше всички тези въпроси, сякаш го затискаше някаква тежест. Все пак животът на земята не е кой знае колко справедлив, казваше си той. За някои — за тях например — войната е свършила вече. Баща му си пристигна и сега дори „заварѝха“ рядко ядат, повечето хубави каши. С една дума, няма вече война, за тях тя е отминала. Нали и баща му тогава беше викал: „Живите трябва да живеят!“. Затова сега се стараят да живеят.

Но за Ивановна кога ли ще свърши?… Дали наближава краят и за нея?

Кога ли? Може би никога. Само да си спомнят Лиза и Катка за баща си, за майка си — и отново за тях е война. Дори когато пораснат, когато остареят, когато имат и те деца, може би само като си спомнят за баща си и майка си и отново ще чуват грохота на войната. Ще си спомнят пак ряпата и краешниците от хлебозавода и онези сладки кифлички, дето Лизка ги беше облизала, и ковчега на количките за хляб…

А кога ли и за тях ще настъпи простият, обикновен живот, когато ще имат достатъчно храна, салам, масло… Кога?

Понякога Михаска си мечтае как се събужда сутринта, а Левитан тържествено съобщава: от днес всички, които живеят тежко, всички гладни и жадни, ще получат специални купони и с тези купони ще могат да вземат безплатно всичко, което си пожелаят от магазина на свободни цени, с ограниченията, разбира се.

Спомни си как в деня на откриването на магазина всички хора бяха отишли да си купят храна, а Катя и Лиза — да си продадат ръцете. Четири запазени реда на опашката — четири рубли.

За Михаска бонбони с фруктов пълнеж, а за тях…

Но със специалните купони те щяха да са първите.

Михаска разбра, че това са негови измишльотини. Никога няма да има такива купони. Или може някога да има, но не сега.

Сега държавата е изтощена от войната. Като човек, който е ранен и е загубил много кръв.

Тогава как трябва да стане всичко? Защо за едни войната е свършила, а за други не, нали салютът в Деня на победата беше за всички и победата е за всички?

Впрочем, някои изобщо не са видели войната. Залцер например. През цялата война е продавал обувки, а имаш ли пари, дори да е война, можеш да си купиш от пазара каквото си искаш.

Да можеше да се разкулачат всички тези спекуланти. Да им се отнеме богатството и да се раздаде на бедните.

Не, нищо свястно не може да се измисли. Има само един изход. Час по-скоро да се застроят разрушените градове, час по-скоро да порасне житото в Украйна. Юлия Николаевна още от първи клас често беше говорила, че Украйна е житницата на страната, нещо като хамбар с жито.

А щом се напълни хамбарът, веднага ще им олекне и на Ивановна, и на момичетата.

Но тези неща не го оставяха на мира. Все му се струваше, че нещо не е наред…

Защото фашистите много нещо разрушиха. Кога ще се възстанови всичко това? Чак след няколко години. А дотогава? Ивановна да седне да чака ли?

Не, нещо се разминаваше в разсъжденията му. Като в сборника със задачи. Хем отзад го има отговора, но задачата пак не излиза. И уж никъде не бъркаш, но не излиза…

Понякога му се струваше, че най-добре е просто да се чака, просто да се живее, просто да се припечелва хляба. Но просто да се живее и просто да се припечелва — не правят ли същото и Залцер, и неговите родители и баба Ивановна, когато праща Катка да продава квас?

Тогава? Всеки мисли за себе си, мисли как да кара. А как е правилното?

Залцер, че е подлец, подлец е: пианото му натъпкано с обувки. Докато пък Лизка направо е станала прозрачна от глад. А баба Ивановна няма никакъв избор. Или ще продава квас от корички и сладки хлебчета, или ще ляга да мре.

Само за майка му и баща му не му е ясно… Баща му в завода, майка му в болницата: гладни не лягаха. Можеха да си живеят най-обикновено, като всички.

Но не, това било глупаво. Трябвало по-добре от всички. Трябвала им къща. Но къщата не е лошо нещо. Кой би се отказал от собствена къща? И баба Ивановна не би се отказала. За Залцер да не говорим. Обаче кой ще ти я осигури? Никой няма да ти я поднесе на тепсия, никой няма да каже: „Моля, заповядайте, останете със здраве, разправяйте си пред печката сладки приказки“. Тоест, трябва ти да си я вземеш. Да си я построиш. Да си я направиш.

А за да си я построиш, трябва да напуснеш болницата и да отидеш в магазина. За завода да казваш: „Само ми губят времето…“. Да запояваш легени. Да се боиш от инвалида.

Ако всички заживеят така — само за себе си, само за тях си — кога ще стане като преди войната? Никога ли? Войната заздравява като рана, но белегът остава!

Михаска си спомни как беше помогнал на Катя да занесе кошницата с квас на пазара. Таман стигнаха и от пазара като се затичаха някакви хора! Катка вика: „Хайка!“ — и се мушнаха в някакъв вход. Катка трепери цялата, а отвън хората тичат и всички влачат по нещо. Някаква лелка препуска със захарни петлета. Един чичко с два хляба под мишница. Друга лелка без нищо, само джобовете й издути.

И внезапно в края на улицата се появиха камиони. По тях някакви весели хора. Пеят песни. Отвън по каросериите опънат червен плат и на него пише: „Да възстановим Сталинград! Да възстановим Сталинград!“.

— Ех — каза Катка, — да можех да се кача при тях…

Той и Михаска да можеше…

И останаха да гледат подир камионите, а край тях продължаваха да тичат хора от пазара.