Алберт Лиханов
Чисти камъчета (17)

11

Михаска много харесваше завода, дето работеше баща му.

Всъщност изобщо не беше влизал там, но от комина му, най-високия в града, денонощно се вдигаше черна пушилка, а пред вратата имаше часови като на границата.

Сега баща му не носеше вече гимнастьорката, ами ходеше с обикновена риза. Голяма работа, затова пък е майстор! Михаска се фукаше наляво-надясно, че баща му е майстор. Значи най-пръв сред работниците. Златни ръце — то си има приказка за това.

А че баща му има златни ръце, Михаска нито за миг не се съмняваше.

Как огъва само железата, как запоява кофи, как оправя котлоните.

Михаска вече не се мотаеше из града след училище, ами търчеше да се прибере, лапваше някой залък и с голяма скорост си научаваше уроците.

Докато се прибереше баща му, всичко трябваше да е наред, уроците да са научени както трябва, за да не го отпрати баща му да си доучва, за да може само весело да го поглежда и да си говорят за сериозни работи.

А имаха много сериозни работи за вършене!

Баща му беше донесъл отнякъде един поялник, беше сложил на ръба на масата малко менгеме и къщата заприлича на работилница. Половината стая беше затрупана със стари кофи, легени, примуси, газени котлони, катинари. Внимателно вдигаше от пода всяка вещ, оглеждаше я от всички страни, преценяваше как най-бързо ще стане — и се започваше!…

Ръцете му пърхаха като птици, движеха се така леко и прецизно, сякаш изобщо не беше воювал, не беше стрелял срещу фашистите, ами цял живот само е запоявал кофи и какви ли не съдинки.

Всички домакини от квартала бързо научиха, че баща му не отказва никому и всичко оправя, та му мъкнеха вехториите си. Баща му се усмихваше, кимаше към ъгъла — там да оставям кофата или примуса, казваше им кога да дойдат да си приберат стоката и отново чукаше, кърпеше, ремонтираше какво ли не.

Веднъж дойде същият онзи чичка с лицето като палачинка, Седов, и донесе един грамофон.

Бащата на Михаска му сложи табуретка да седне и внимателно заоглежда грамофона.

— Как е, пиеш ли си бирата с млякото? — попита той Седов.

— Пия си, миличък, пия си — усмихна се Седов, — че си и замезям. Ама ти май си на каша…

Баща му го погледна внимателно и Михаска си помисли, че сега ще стовари грамофона в тази палачинка. Но баща му не стовари грамофона, нищо не каза на Седов.

— Сигурно не ти е леко? — съвсем сериозно го попита Седов. — След работа отново работа. Нали и аз…

— Стига де — прекъсна го баща му, — знам си работата. Приготви парите, не работим безплатно.

Седов се засмя, стана и се запъти към вратата.

— Естествено — каза той, — естествено, то се знае. Само че много на дребно се хабиш, Михайлов, много на дребно.

Бащата на Михаска го погледна, понечи да стане, но онзи вече беше затворил вратата.

После дълго мълча. Работеше яростно, сякаш някой го беше ядосал. После внезапно се замисли, остави поялника на масата, но доста разсеяно — мушамата запуши.

— По дяволите! — злобно изкрещя баща му.

Веднага се появи майка му, видя какво е станало и се засмя:

— Помислих, че е станал пожар!

Баща му подскочи като ужилен.

— Пожар! — разкрещя се той.

И Михаска чак зяпна от учудване. Какво му става? Какво е това? Да крещи на майка му…

Баща му захвърли легена, който запояваше, и закрачи из стаята напред-назад, напред-назад — като махало на часовник. Майката отиде при него, прегърна го през раменете:

— Какво има? — попита го тя. — Успокой се.

И го гледаше както тогава, в онзи дълъг първи ден, и очите й приличаха на две късчета небе.

— Уморен си — каза тя. — Че почини си. Защо се ядосваш? Грехота е да се сърдиш. Живеем като хората, не сме по-зле.

Бащата на Михаска се отскубна от нея и отново закрачи по стаята.

— „Като хората“! — викна той. — Това е, че като хората. — Спря пред майката на Михаска и каза хрипкаво, сякаш беше ял прекалено много сладолед: — Аз пък не ща като хората! Не ща, чуваш ли! Искам по-добре от хората! Или не заслужавам?

Разходи се още веднъж из стаята, после още веднъж и още, след това внезапно спря и прегърна майка му.

— Яд ме е, не разбираш ли? — каза той с нормалния си глас. — Цяла вечер се трепя — седем легена запоих.

Все едно буря. Изгромоли, запрати няколко светкавици към земята и отфучи нататък. Баща му отново седна да работи.

И Михаска пак отиде при него. Баща му го беше научил да зачиства метала и да запоява. Още не запояваше кой знае колко добре, но с шкурката боравеше много майсторски!

Веднъж заведе у тях Сашка Свирид, та онзи не мръдна да си ходи, докато бащата на Михаска не му даде поялника и една кофа. Оттогава Свирид всеки ден взе да врънка Михаска пак да ходят у тях.

Само майка му — все недоволна. Тропа, трака с тенджерите, пък седне срещу Михаска и баща му и вземе да въздиша.

Въздъхне веднъж, дваж. Баща му ще вдигне очи от някой примус, ще отиде при нея и ще я целуне.

— Аз те разбирам — ще каже тя и очите й ще станат толкова скръбни, сякаш ще заплаче.

— Само на заплата за къде сме? — ще каже баща му. — Колкото да не умрем от глад…

Той взима пари за тези ремонти. Когато някоя домакиня го попита колко ще й струва, поглежда към ъгъла с вехториите за поправка и тихо казва цената. И пъха парите в джоба си, без да вдигне очи.

Вечерта, когато майката и Михаска вече са си легнали, той още сума време запоява и изчуква. Най-накрая отваря прозорчето и си мие ръцете.

После вади от джоба си смачканите банкноти от една, от три, от пет рубли, разглажда ги с длан, подрежда ги на купчинка и си ляга. Но повече не си мие ръцете, направо се завива до майка му. А тя нали все вика, че като пипаш пари после трябва да си миеш ръцете, защото парите пренасяли инфекция.

Баща му си ляга, а майка му дума не обелва.

Както и онзи път си беше замълчала.

Баба Ивановна донесе на баща му едно продупчено легенче. В него си переше. Баща му го запои, пак погледна в ъгъла и й каза, както казваше на всички:

— Две рубли.

И Михаска я видя как се обърка, как остави легенчето, излезе в коридора и после донесе двете рубли. Михаска погледна майка си — и тя беше тук и дрънчеше с тенджерите си и видя, не може да не е видяла всичко. Но нищо не каза.

— Ама това е Ивановна! — каза Михаска на баща си и го погледна, сякаш го виждаше за първи път. — Ивановна, не разбираш ли? Те са много бедни. Дъщеря й я сгази камион.

Баща му го погледна учудено и отвърна:

— Какво от това?

Сякаш нищо особено. Нищо не е станало. Нищичко. И майка му продължи да трака с тенджерите.

Михаска погледна баща си уплашен, ужасен, обиден и очите му бяха пълни със сълзи. Баща му отново го погледна и отново нищичко не забеляза.

Не поиска да забележи.

И тогава Михаска се сети за инвалида.