Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Чисти камъчета

Преводач: София Бранц

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: 30.06.1981

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Цанка Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1830

История

  1. — Добавяне

4

Майка му се хвана да пере и ги изпъди от къщи. Тогава отидоха на кино.

Филмът се казваше „Маугли“ и се разправяше за едно момченце, дето живяло в джунглата. На Михаска му хареса, но през цялото време докато гледаше, нещо го потискаше.

Внезапно сякаш гръм го удари — марките! Албумчето с марките на баща му, дето Саватей му го задигна. Там имаше същата джунгла като на филма.

След киното пак бавно закрачиха по улицата. Баща му отново взе да зяпа наоколо и си разкопча яката, а Михаска се тормозеше и не знаеше как да му разкаже за марките.

Ако каже цялата истина, срамота е, дето беше дал албума на Саватей, без дори да го удари. Ако излъже нещо… А баща му изведнъж се засмя и каза, че когато бил малък и прочел книжката за Маугли, решил да избяга в Африка. Но се отказал, защото не знаел накъде е Африка — към реката или обратно, от другата страна.

Засмяха се. Михаска още по-здраво стисна ръката на баща си и марките веднага отплуваха нанякъде. Колко е чудесно да крачат така заедно! И добре че майка му не дойде, че остана да пере. С баща му е по-хубаво. Крачат двама мъже и се смеят — това е.

Изведнъж баща му сякаш се смрази.

На асфалта до оградата на дървена количка с лагери вместо колела беше седнал един инвалид без крака.

Беше облечен с униформа: офицерски панталон, отрязан и зашит на чуканите, и гимнастьорка без пагони. Гимнастьорката му беше украсена с медал „За храброст“ и гвардейски знак.

Пред количката беше поставено обърнато кепе със звездичка и в него винаги имаше монети, дори и книжни рубли — Михаска често беше виждал този инвалид.

Веднъж инвалидът беше пиян. Когато обикновен човек е пиян, той се клати на краката си, а този летеше с количката по улицата, лагерите бучаха като самолети, инвалидът крещеше с всичка сила:

— Пис-ста! Път за гвардията!

По улицата имаше едно нанадолнище, инвалидът се засили, количката се понесе по-бързо от кола, а той все повече се засилваше и крещеше ли крещеше. Внезапно викът му секна и Михаска видя, че количката се запъна в нещо и инвалидът падна на земята. Измина още няколко метра по инерция, някакви хора се хвърлиха да му помогнат, но той се разпсува и стана самичък. Ръкавът на гимнастьорката му беше съдран. И тогава инвалидът пиянски заплака, направо орева махалата, и минувачите се сепнаха и спряха, мълчаливо го загледаха. Дори една камионетка с дърва, която минаваше оттам, спря, от кабината се подаде жена шофьорка. А инвалидът бавно подкара през хорския коридор към мястото си при оградата.

Целият град го познаваше. Само баща му — не. Но защо стои като гръмнат? Михаска погледна баща си. Той се беше вторачил в инвалида. После пристъпи от крак на крак и тихо каза:

— Виж ти, какво нещо… Не го е пожалила войната Серьога…

Инвалидът беше малко пиян. Дремеше, без да обръща внимание на минувачите, от време на време цялото му тяло трепваше, той се будеше и викаше:

— Дайте на гвардееца за една водка!

И мътният му, тежък поглед обикаляше улицата, сякаш инвалидът се гавреше с всички: да ви видя, няма ли да дадете, макар че искам за водка! Монетите с глух звук падаха в кепето, чорлавата му глава отново клюмваше.

Звездичката на кепето беше обърната надолу и на Михаска му се дощя да притича до инвалида, бързо да я откопчее, за да не се праши тук, да не се въргаля в краката на минувачите, да не моли за милостиня. Михаска си помисли лоши неща за инвалида, помисли си, че сакатият нарочно не маха звездичката, нарочно не сваля и медала, и гвардейския знак и нарочно крещи така нахално — за да му дават повече милостиня… Но веднага си представи себе си без крака и се засрами от мислите си. Без крака — това е ужасно, това е страшно, без крака е невъзможно.

Михаска погледна баща си.

Баща му не помръдваше, само гледаше внимателно инвалида и черна бръчка беше прерязала челото му, и веждите му почти се бяха сключили над носа.

— Много пие, горкият — каза той.

— Ти познаваш ли го? — попита Михаска.

— Познавам го, познавам го… — бързо изрече баща му. — Как да не го познавам, заедно сме воювали. Да си вървим!

Той хвана здраво Михаска за ръка и го помъкна към отсрещната страна на улицата. Баща му вървеше бързо и цялото спокойствие и веселие, които го изпълваха досега, изведнъж се изпариха. Бързаше, сякаш някой го гонеше, сякаш някой го гледаше, а той не искаше да бъде разпознат и спрян.

— Че види ли ме — няма отърване — отново погледна той към инвалида.

Михаска отначало дори не разбра какво каза баща му. Само преди миг беше гледал инвалида намръщен, със стиснати зъби, и Михаска мислеше, че сигурно не му е леко да гледа така един човек, който беше станал инвалид от войната. Може да си е помислил, че нищо чудно и той да се беше върнал така от фронта.

Михаска смяташе, че баща му съжалява инвалида, а то какво било…

Пресякоха улицата и баща му веднага се успокои, отново се развесели.

Все едно не са видели никакъв инвалид…

Михаска си представи себе си на мястото на баща си. А вместо инвалида — Сашка. Дали би направил като баща си?… Заедно са воювали… Естествено баща му е прав — Серьога ще захленчи за пари за водка. Но какво да се прави?

Михаска се сети, че искаше да разкаже на баща си за марките, за Саватей, но сега всичко му се стори толкова ненужно и глупаво…

Само отново се вгледа в баща си.

Един дълъг-дълъг поглед…