Алберт Лиханов
Чисти камъчета (2)

2

Но както и да е. Трябва да гледаме истината в очите. Дори ако от такава истина ти иде да ревнеш.

Михаска си спомни деня. Сутринта го събуди майка му. Михаска погледна замръзналия прозорец и видя, че студът е изрисувал много интересни фигури по стъклото. Не разни цветенца и глупости. Рисунката много приличаше на ордена „Александър Невски“ — Михаска го беше виждал веднъж на един ранен във военната болница, когато децата изнасяха там концерт. По стъклото се пръскаха лъчи, помежду им пак лъчи и рисунката беше толкова точна и ясна, че Михаска естествено нямаше да я забрави.

После стана, пъхна в чантата си ламаринения свещник, отиде в кухнята и отряза с големия нож ново парче от голямата свещ. В училището нямаше ток и сутрин, докато беше тъмно, палеха свещи, а Юлия Николаевна имаше на бюрото си медицински спиртник, само че вместо със спирт той гореше с газ. Много е забавно — седиш си в полумрака и на всеки чин по две свещички — като на елха. И кибрит не се намираше, разменяха го на пазара за хляб, затова Юлия Николаевна като влезете в клас със запаленото си спиртниче, минаваше край всички чинове и им палеше свещите, „даваше им огънче“, както казваше Сашка.

Михаска пъхна свещта в чантата, беше време за тръгване. Сложи и къшей хляб, тънко намазан с маргарин и увит във вестник отпреди войната.

Позамисли се всичко ли е взел, да не е забравил нещо, и отиде до етажерката, където се намираше най-скъпото му нещо — едно червено албумче. Преди войната баща му събираше марки. Ах, каква красота е събрана тук! Сини, червени, лазурни, оранжеви, зелени хартийки, сигурно всички цветове на света — разположени в стройни редички. А какви картинки само! Някакви царе и крале. Фонтани и камили, цветя и градове, гербове и замъци! Михаска разглеждаше марките всеки ден и се чудеше как е успял баща му да събере толкова много. Опитваше се да попълва и той колекцията, търсеше марки, но нищо не намираше — освен някоя синя марка с червеноармеец и зелена с колхозничка; писмата пътуваха само с такива марки.

Беше се фукал вече с албума пред Сашка Свирид и пред Катка и Лиза, комшийските момиченца, внучките на Ивановна.

Сега му се щеше да покаже марките и в училище.

Ще изчака да се развидели, децата да изгасят свещичките, да се покаже слънцето и да разтопи рисунките по прозореца, някъде към четвъртия час ще измъкне скъпото си албумче и ще го пусне по чиновете. Няма страшно, дори ако Юлия Николаевна му го вземе. Ще му го вземе, пък после самата тя ще го покаже на всички, хем ще им обясни какво е нарисувано.

Михаска пъхна албума в чантата.

Навън беше съвсем тъмно, никакви улични лампи — токът не стигаше за заводите, камо ли за улиците. В утринния сумрак едва личеше черният път.

До ъгъла вървяха заедно с майка си, после тя му махна с ръка и зави към военната болница, а Михаска продължи нататък.

Вървеше бързо и слушаше как снегът скърца под валенките му — все едно че кон хрупа сено. И все си мислеше колко ще е хубаво като измъкне албума и как всички ще ахнат. Децата ще кажат: „браво на Михаскиния татко“ — защото всеки не може да се похвали с подобно богатство, всеки не може да седне вечер до лампата и да разглежда марки: да поскита из страшните джунгли, по северните ледове или из пустинята Сахара.

Михаска безгрижно размахваше чанта, а зад ъгъла го дебнеше бедата.

Когато зави към училището и в тъмнината съзря черната сграда, срещу него се появи сянка.

Михаска веднага я позна.

Беше Колка Саватеев. Викаха му Чакала, а също и Николай Трети, защото последният цар е бил Николай Втори, а Саватеев се смяташе за цар.

Учеше в съседното училище, в седми клас. Когато Сашка Свирид пристигна от Ленинград, Саватей го спипа на улицата и го нахрани с хляб, измъкнат от другите. Сашка не издържа, изяде хляба и Саватей го принуди да му слугува — винаги да го придружава като адютант. Майката на Сашка тогава беше успяла да си го отнеме от Саватей. Беше пипнала Николай Трети посред бял ден на улицата и се беше нахвърлила върху му. „За парче хляб да баламосваш детето!“ — крещеше тя.

Колкото и да е чудно, Саватей остави Сашка на мира.

Сутрин, особено зимно време, Николай Трети ставаше рано като истински чакал и дежуреше пред основното училище, в което учеше Михаска. Нарочно дежуреше точно пред неговото училище, защото в основното учат деца до четвърти клас и всичките са малки. Саватей стоеше в тъмното и пребъркваше децата. Взимаше им филиите, намазани с маргарин, сивите ръжени кифлички, бонбоните и овесените сиренки. Понякога вместо кифличка измъкваше от чантите учебник или тетрадка и ги захвърляше в някоя преспа или ги взимаше, отиваше малко по-встрани и бършеше с тях валенките си. Когато им задигаше някой учебник или тетрадка, децата не си отиваха. Заставаха встрани и чакаха Николай Трети да хвърли тетрадките, после тичаха да си ги приберат.

Всичко това Саватей вършеше мълчаливо, нагло, застанал насред тясната пътечка между две преспи. Не взимаше от всички: за какво му е толкова много хляб, да се пръснеш, не можеш да го изядеш! Взимаше по избор, ако някой не му харесваше, а може и обратното, ако някой му харесваше. На ограбените шепнеше:

— Млък, мър-ршо!

Това „мър-ршо“, това проточено „р-р“ действаше на всички без изключение. Всеки мълчеше. Всеки се страхуваше от наказанието на ужасния Саватей, Николай Трети.

Когато Михаска видя как Саватей пристъпва насреща му, сърцето му внезапно гръмко заби от предчувствие за беда. Бяха се срещали и по-рано, но обикновено Саватей пускаше Михаска — кой знае защо — Михаска го заобикаляше през дълбоката пряспа и валенките му се пълнеха със сняг. Такъв беше законът на Чакала — да го заобикалят през преспите. Веднъж Николай Трети му беше взел хляба и Михаска не се ядоса много, защото всекиму се случваше.

Но сега Саватей пристъпи към него и Михаска веднага се сети за албума, разбра, че ще стане нещо ужасно.

— Отваряй — хрипкаво заповяда Чакала и кимна към чантата.

С вдървени ръце Михаска си свали ръкавичките, сложи ги в джоба си и щракна закопчалката на чантата. С тайна надежда си помисли, че може Чакала в тъмното да не забележи албума, но Саватей го забеляза, отвори го и каза:

— Охо!…

Михаска чу зад гърба си стъпки и бързо се извърна с надежда за помощ. Но зад него беше малката Лиза, внучката на Иванови. Не, Лиза не можеше да му помогне с нищо. Беше отворила вече чантата си, за да погледне Саватей, но Саватей можеше и да не гледа, защото в чантата й нямаше нищо — Михаска го знаеше със сигурност.

Чакала небрежно прелистваше албумчето и Михаска изведнъж се отчая, разбрал, че Саватей, това гадно животно, няма да му върне марките.

— Дай си ми го — каза Михаска. — На татко са. На̀ ти хляб…

— „На татко“! — изкикоти се Саватей, някак делово замахна и удари Михаска в лицето.

Изведнъж стана съвсем светло, както след четвъртия час, после отново падна здрач. Михаска усети, че нещо топло се стича по устната му.

— На̀ ти един татко! — каза Николай Трети.

Михаска падна на коляно, сигурно се беше спънал, веднага скочи и се запрепъва през пряспата. Снегът беше дълбок и той затъваше до кръста, но нищо не виждаше. С чантата под мишница изскочи от пряспата и се затича.

Главата му бръмчеше, пред очите му всичко се люшкаше като от земетресение. Михаска гребна малко сняг и го притисна до устата си. Снегът почервеня. Михаска направи още няколко крачки, изведнъж се стовари в една пряспа и заплака.

Устните му трепереха и изпод шапката му се стичаха капки пот. Светът наоколо беше замрял и нямаше нищо — нито силуета на училището, нито тъмнината, нито вчера, нито днес, само албумът със скъпоценните марки на баща му и омразният Чакал, Николай Трети, Саватей.

„Край, край, край!… — казваше си Михаска. — Няма ги марките. Няма го албума… Край! Край! Край!“

Шапката му падна в снега, но той не чувстваше нищо освен смъртна тъга и обида.

Някой го дръпна за ръкава. Михаска се обърна.

Малката Лиза, внучката на чистачката Ивановна, стоеше пред него.

— Недей — каза Лиза, вглеждайки се в лицето му. — Недей.

— Махни се — прошепна Михаска и зарови лице в снега.

Съвсем безсмислено, съвсем не на място пред очите му се мяркаше заледената рисунка, дето приличаше на ордена „Александър Невски“, както го беше видял у ранения във военната болница.