Алберт Лиханов
Чисти камъчета (4)

4

Михаска стигна до „кардаковия“ и се изкачи по стръмните стълби чак догоре. Щеше да остане тук малко да погледа — всичко наоколо много хубаво се виждаше.

Продавачката Фролова стоеше точно под него, пред бъчвата с натрошен лед, а по средата в леда имаше голям буркан, целият лъскав. Ако се сложи на земята, ще му стигне на Михаска до кръста. Та този буркан беше пълен със сладолед.

Колко пъти беше виждал Михаска всичко това! И бъчвата, и буркана. Беше ги виждал и отгоре, както сега, и отстрани, и отдолу, клекнал пред бъчвата. Беше ги виждал отдалече, ей от онзи ъгъл, и съвсем отблизо. Беше пипал бъчвата с ръка и веднъж дори беше докоснал буркана; бъчва като бъчва и буркан като буркан, но вътре в него нещо чудно за ядене, истинска приказка. Бяло, сладко, ледено!

Михаска се загледа как един военен — явно от болницата, ръката му превързана и виси на врата — се доближи до сладоледчийката. Фролова си взе инструмента — дълбока метална лъжица с двойно дъно — сложи вътре тънка коричка от сладко печено тесто на квадратчета (майка му го наричаше вафличка — вафличка, вафличка, каква вкусна дума!), вдигна капака на буркана и с малка лъжичка извади от него сладолед, сложи го в голямата лъжица, заглади го и отгоре сложи друга вафличка. После обърна лъжицата, натисна някакво копче отвътре и подаде на военния обло сладоледче.

Военният беше съвсем млад. Той взе леденото търкалце, погледна го учудено и го близна. После видя Михаска, усмихна му се и белите му като сладоледа зъби светнаха. Военният близна сладоледа още веднъж, още и още и си тръгна замислен направо през уличното платно, като се спъваше на всяка крачка.

„Интересно, за какво ли се замисли?“ — опита се да познае Михаска.

И си спомни как майка му беше му разказвала за един старшина от нейната болница. Не бил ранен, нямал дори драскотина. Близо до него избухнала бомба, той се претърколил няколко пъти, после го засипала пръст. Когато го изровили, бил някак замислен, станал и тръгнал, все едно че нищо му нямало. После се обърнал и попитал: „Къде е Рая?“. Рая била жена му. Казали му: „В къщи си е“, но той отново попитал: „Ами Рая къде е?“.

И после все питал: „Къде е Рая?“. И все нещо мислел. Откарали го в болницата, пристигнала и жена му. Същата тази Рая. Той я погледнал, позамислил се, после попитал: „Ами Рая къде е?“.

Михаска беше виждал този старшина. Той си седеше на кревата и гледаше в една точка — сив, небръснат.

Михаска въздъхна, погледна в гръб ранения, който се спъваше, ближеше си сладоледа и също мислеше за нещо като онзи старшина. За какво може да мисли човек, когато яде сладолед? Може само да се усмихва. Да се смее. Да се смее с глас.

Погледна още веднъж бъчвата, топящия се лед, буркана с лъскавия бял капак и препусна надолу, токовете му затракаха по стръмните стъпала.

— Уф, дяволе, как ме уплаши! — скара се Фролова.

Михаска добре я познаваше. Фролова беше знаменита. Не само заради сладоледа, дори по-скоро заради двете си кучета вълча порода.

Съвсем наскоро беше минала на сладоледа, чак след победата, когато заводът почна да го произвежда.

А почти през цялата война беше живяла „от кучетата“. Така казваше майка му. Всеки работи, всеки се старае час по-скоро да дойде победата, а Фролиха…

Всичко започна оттам, че някакви бандити ограбиха универсалния магазин. Нямало нищо особено там, никакво злато, само женски рокли отпреди войната, детски палта, галоши, валенки. Те се разпределяха по заводите и учрежденията и се даваха за купони.

Но за бандитите явно и шушоните бяха скъпи като златото. Майка му същия ден беше ходила в работно време до града и му беше разказала, че пред магазина било пълно с милиция, но Михаска вече нямаше вяра на милицията, защото там сега работеха само жени. Разправяше се, че всички револвери отишли за войната и лелите милиционерки не били въоръжени. Михаска с очите си беше видял как на една милиционерка от кобура й се подаваше някакъв парцал.

С една дума, не се откриха бандитите, но точно тогава се появи Фролова. Всяка сутрин и всяка вечер по улиците се задаваше тази сипаничава дебелана. В двете си ръце стискаше по един кожен ремък, а на ремъците — два песа. Лелката вървеше по улицата изпъчена и всички минувачи се притискаха до оградите, защото кучетата бяха кльощави, озлобени, дърпаха лелката на различни страни и като че всеки миг бяха готови да се хвърлят срещу всекиго и да го разкъсат на място. Лелката крещеше от време на време на кучетата нещо непонятно: „Фу!“, „Брек!“ — и те покорно тръгваха напред, свели глави.

Михаска не обичаше вълчата порода. Фашистите пускат такива кучета срещу ранените бойци, когато ги мъчат. Кучетата захапват ранените за гърлото и ги удушават. Михаска лично го беше прочел в един вестник, затова и най-жалкият помияр му беше сто пъти по-мил и драг от тези жилави кучета.

А за Фролиха казваха, че живеела за сметка на кучетата си. Вечер ги водеше в магазина и ги пускаше. Кучетата свободно се разхождаха между стоките — пазеха магазина, и Фролиха получаваше за тях две дажби. Почти не ги хранеше, ами всичко изяждаше тя, макар че получаваше и работнически талон като съпровождачка на кучета пазачи.

Всички работеха, правеха снаряди, дежуреха във военната болница или пък като майката на Свирид шиеха наполеонки за войниците, само Фролиха разкарваше кучетата.

После мъжът й се върна от войната. Единият ръкав на униформата му беше пъхнат под широкия офицерски колан. Но той и с една ръка се оправяше с кучетата. А Фролиха започна да продава сладолед.

Чудна работа, сега Михаска не изпитваше предишната неприязън към Фролова. Дали защото беше започнала честно и почтено да продава сладолед? Или защото и нейният мъж като мнозина други се беше върнал инвалид?

Михаска чак потръпна от мислите си: страхотно хубаво би било, когато мъжът на Фролова изведе кучетата от магазина, той да тръгне право към тях и да мине между двете, без да се страхува. Като партизанин или като войник.

Да, само да можеше! Николай Трети надали би се осмелил.

Вече се виждаше вратата на неговата къща. Той въздъхна. Не, не е възможно — да минеш между двете кучета.