Алберт Лиханов
Чисти камъчета (29)

23

Баба Ивановна прекара ръка по лицето си, сякаш да почисти паяжината. Майката на Михаска въздъхна.

Михаска се опита да си представи как сега Юлия Николаевна разправя на майката на Сашка за Коля, но не можа. Просто си спомни Коля. Сашка му го беше показвал на снимка: младо момче. С по една звездичка на пагоните.

Майка му замислено гледаше някъде надалече. Баща му остави лъжицата. Вятърът рошеше косите му точно както първия път, когато бяха дошли тук. Мръщеше се и челото му се насичаше от бръчки.

Михаска си помисли, че досега не беше виждал баща си толкова сериозен и замислен.

Баща му извади цигара, запали, обви го сивкав дим.

— Още колко време ще научаваме за убити… — каза той. — То е нещо като ехото… Войната свърши, но ехото още много време ще кънти. Случвало ми се е да лежа в окопа, навън — ад, избухвания, всеки момент ще хвърля топа. Свивал съм се и съм си мислил: „Какъв глупак бях, как не умеех да живея. Дните се изтърколиха, след тях месеци — не съм забелязал дори… Ох, само да победим, вече ще знам цената на живота! Ще знам какво уважение иска!“.

Баща му се надигна. Михаска забеляза, че днес той говореше някак особено, странно. Никога по-рано не беше говорил така.

— Сега като ни разказа, Ивановна, и сякаш отново ме блъсна гореща вълна. По дяволите пустата война! Нека да живеем!

Хвана лопатата и я стисна. Очите му заблестяха.

— Искам да забравя… Разбирате ли, всичко да забравя! Смъртта, кръвта, раните — всичко… Не ща повече, втръсна ми, разбирате ли? Искам да живея с живите! Искам живот!

Заби лопатата в пръстта, натисна я с всичка сила и обърна голяма буца с все картофите. Изведнъж се извърна. Всички бяха станали вече, за да вадят пак картофи.

— Всеки ден, разбирате ли, всеки един ден да се радвам, че съм жив! — извика той.

И продължи да разкопава пръстта с картофите. Всички му помагаха. Само Ивановна беше останала дето си седеше и го гледаше. Главата й трепереше.

— Да забравиш ли?… — като че се учуди тя. — Как се забравя всичко това? Откъде толкова сили?

Бащата сякаш не я чу какво каза. Или пък не искаше да я чуе.

Работеше ядно, мощно копаеше земята. Като че искаше да прекопае всички картофи по цялото поле.

„Тофки-тофки-тофки…“