Алберт Лиханов
Чисти камъчета (16)

10

След няколко дни Катка каза на Михаска, че камиона го карала жена и тя също била на погребението, но Михаска не беше я забелязал.

После я видя. Беше една възрастна лелка. Не беше за вярване, че кара камион, но жените тогава на каква ли работа не се хващаха! Лелята донесе на Ивановна брашно — беше ходила до някакво село с камиона и там беше взела брашното срещу него, после носи пари — тогава и Михаска беше у тях, учеше си уроците задно с Катка, после беше идвала още много пъти, цялата война все ги навестяваше и изведнъж изчезна. По-късно Ивановна научи: тази женица, толкова мъничка и свита, че Михаска така и не можа да я запомни, умряла от петнист тиф.

Баба Ивановна много плака и Михаска страшно се учуди тогава — нали тази лелка беше сгазила дъщеря й и беше оставила двете момиченца сирачета.

Но Ивановна плака като за най-близък човек; дори преди това беше ходила в съда да моли да не съдят жената — когато беше сгазила майката на Катка и Лиза.

„Тя не е виновна“ — разправяше Ивановна, макар че точно след тази невинност главата й беше започнала да се тресе.

След смъртта на майката, главен доставчик на храна в къщи, Ивановна и момиченцата направо загазиха. Училището им беше прикрепено към стол №8 и децата имаха купони за хранене в стола веднъж на ден. Но купоните бяха с пари. Ивановна нямаше пари и за двете момиченца, затова взимаше купони само за Лиза.

На Михаска често му се случваше като седне да яде, някое момченце или момиченце да го помоли: „Остави ми малко“, или направо да седне срещу него и да гледа дали Михаска няма да остави на дъното на чинията някое картофче или малко от супата. Имаше много такива деца и им викаха чакалите от осми стол. Михаска винаги търсеше Катка в тази тълпа — тя също минаваше за чакалка. Катка се срамуваше от прякора си, срамуваше се да проси; просто понякога минаваше край масите и ако някъде имаше останало парченце хляб или нещо друго, го взимаше, но никога не висеше на главите на децата и не ги зяпаше в устата.

Михаска я търсеше с поглед и й махаше. Тя се изчервяваше — какво толкова ще се изчервява от Михаска — но се доближаваше и Михаска делеше с нея първото и второто, оставяше й половин купичка от кисела.

Вярно, че след това червата му куркаха и докато майка му се прибереше вечерта, сто пъти му потичаха лигите от глад, но можеше ли да не извика Катка — същински скелет, само очите й блестят. Сещаше се за войната, за войниците по фронтовете — те сигурно делят с другарите си последния залък и стиската тютюн — и се засрамваше само от мисълта, че би предпочел да си изяде всичкото самичък и да не вика Катя.

А веднъж стана едно друго нещо, кажи-речи пред очите на Михаска. Един ден отиде да търси Катка, но я нямаше, само Лиза си беше в къщи и горчиво плачеше пред някакви захаросани кифлички. Гледаше ги, подсмърчаше с розовото си носле и бършеше сълзите с ръкав. И Михаска научи, че сутринта Ивановна вдигнала Лиза и Катка още по тъмно, отишли във фурната и там имало от тези бели кифлички, посипани отгоре с някакви сладки трошици. Това се смяташе за велико щастие, защото човек можеше да продаде кифличките на пазара на доста по-висока цена и срещу тях да купи много черен хляб.

Баба Ивановна преди пазара отишла до училището и Лиза останала насаме с кифличките. Гледала ги, гледала ги, пък взела да облизва на една захарта отгоре. Облизала я всичката и й се сторило, че на кифличката нищо й няма — най-нормална кифличка, не е да речеш нахапана, само захарта отгоре облизана. Така облизала захарта на всичките кифлички и изведнъж видяла, че кифличките станали някак голи, вече съвсем безвкусни без захарта и никой нямало да ги купи. Затова този рев.

На Михаска му стана жал за Лиза и взе да я утешава някак си, но си помисли наум, че нещо прекалено жалостив е станал, заприличал е на стара баба, всекиго жали по повод и без повод; тази Лиза по-добре да я беше пернал през врата, патка с патка — да изяде на хората хляба, но ръката му не се вдигаше да я перне. Като я гледаше такава прозрачна…

Точно тогава се прибра баба й. Видя кифличките без захарните трошици отгоре, замръзна на прага, видя Лиза, подпухнала от рев, помълча, помълча, нищо не каза, само дето главата й се затресе още повече. И се сви зад бюфета.

Но всичките тези неща бяха по време на войната, а сега нямаше вече война. Само че в семейството на баба Ивановна нищо не беше се променило. Ивановна продължаваше да прави кюфтета от картофени обелки, в неделен ден ходеше с момиченцата в гората за гъби, за боровинки, за жълъди; опичаше жълъдите, после ги мелеше и правеше жълъдено кафе. През лятото си правеха копривена супа, късаха киселец — все караха криво-ляво, но наближеше ли есента, зимата, съвсем закъсваха. Картофеното парцелче, отпуснато на Ивановна, беше съвсем нищожно и тя отново горчиво се умисляше как ще изкарат зимата.

През есента все по-често на вратата им висеше катинар. След часовете Катка взимаше Лиза и отиваха на картофената нивица да изравят от пръстта картофчета от дребни по-дребни, че други не бяха останали, по-едрите отдавна ги бяха извадили. Или пък се курдисваха с торбички пред зеленчуковия склад и чакаха случайно да им падне някоя целина, ряпа или морков. Ивановна им беше ушила тези торбички от най-различни шарени парцалчета и с тях приличаха на просякинчета.

Михаска знаеше, че след смъртта на майка им другите разносвачки бяха ходили при Ивановна и я бяха придумвали да даде децата в сиропиталището или да намери някои богати бездетни хора, които да вземат момиченцата. За богати — може и да имаше такива, може и не, но бездетни със сигурност. На някои евакуирани децата бяха загинали по пътя. Скръбта им беше голяма и те бяха готови да си вземат дете на всяка цена.

Но Ивановна се сърдеше, плачеше, притискаше децата до себе си и жените се отказваха. Само понякога им носеха хляб от завода.

Катя смяташе да напусне училището, дори си беше намерила вече място в гарнизонния стол за миячка на чинии, но баба Ивановна заяви, че докато е жива, няма да я пусне да работи, нека си свърши училището и да влезе в някой институт, пък тогава ще се оправят, защото институтите плащат стипендии…