Арчибалд Кронин
Песен за петаче (6)

Пета глава

Бях се помирил с Маги — един благороден акт на промяна, за който впоследствие имах основание да благославям майка си.

Бях се консултирал с нея по въпроса за най-подходящите начини за помирение или може би изкупление на греха и тя предложи да изразходвам съботното си пени за това, което моята предадена от мен приятелка би искала най-много. Според съвета аз отидох в магазина на Грант и оттам купих за половин пени ментови бонбони, а за остатъка — цветни ваденки, след което отнесох тези подаръци в дома на Маги, от другата страна на железопътната линия.

Тя седеше до тлеещото огнище в тъмната малка кухня с каменен под, миришеща на сапун за пране. Имаше болно гърло и си бе сложила един вълнен чорап около врата, закачен с безопасна игла. Може би поради тази причина тя ме прие нежно, дори толкова нежно, че аз дадох воля на гузните си чувства и се разплаках. Заради тази моя слабост Маги кротко ме укори с думи, които никога не забравих, защото бяха толкова болезнено откровени, че сега искам да ги кажа по същия начин, както излязоха от устата й:

— О, Лари, момченцето ми, толкова си плашлив, че не смееш да поздравиш. А сълзите ти напират още с падането на вечерта.

За мое голямо облекчение майката на Маги я нямаше, тъй като не можех да я понасям не само защото тормозеше приятелката ми до изнемогване, но също така и защото, наричайки ме „миличко“ и с разни други подобни глезотии, за които знаех, че са изкуствени, тя се опитваше да изкопчи от мен нещо за дома ни, като ми задаваше коварни въпроси от рода на: дали майка ми се разбира с баща ми, колко е платила за новата шапка и защо сме яли риба в петък.

Целия следобед двамата с Маги останахме седнали около дървената маса, като лепяхме цветните ваденки по ръцете си, докато смучехме ментови бонбони. За да циментираме нашето възстановено приятелство, аз й подарих един медал на късмет, като й казах, че той ще й излекува гърлото. В действителност това бе малък сребърен медал „Свети Кристофър“ с формата и размерите на шест пенса, но тъй като не смеех да намесвам религиозни елементи, обясних й, че това е талисман. Маги, която обичаше талисманите, остана много доволна и докато се разделяхме, неколкократно ме успокои, че отново сме си приятели.

Но въпреки тържествения обет за приятелство, тази зима аз почти не я видях. Горката ми приятелка не беше никога свободна. И все пак, докато седях над домашното си и слушах с едно ухо разговора на родителите ми, с радост дочух, че за Маги и нейното състояние се готвят добри промени. Тъй като нашето положение непрекъснато се подобряваше, татко подтикваше мама да си намери помощница в къщната работа. Никога не беше му допадало да я гледа как търка или мете, макар че трябва да призная, той рядко предлагаше съдействието си при подобни задължения. И въпреки очевидната абсурдност на едно такова твърдение, аз бях искрено убеден, че мама обичаше домашната работа и изпитваше дълбоко удовлетворение от създаването на една светеща от чистота и изрядност къща. Тя бе това, което шотландците наричаха „домакиня чудо“ и аз все още си спомням много добре как през онези дни, в които бе мила кухнята и лъскала пода, бях принуждаван да си събувам обувките и да шляпам по чорапи върху разстланите вестници. До този момент мама бе изпитвала колебания спрямо предложението на татко, но сега две едновременно случили се обстоятелства бяха довели до промяна на решението: новото пиано изискваше по-сериозна грижа за ръцете й плюс Маги, която бе станала вече на четиринайсет и в края на месеца завършваше училище.

Мама имаше нежно сърце. Тя изпитваше съжаление към Маги и с течение на времето се бе привързала към нея. Така че във връзка с това направи съответното предложение на татко, което той моментално одобри. За привеждане на изпълнението му в действие бях използван аз след нужните инструкции от страна на майка ми:

— Лори, скъпи, като видиш Маги, кажи й, че искам да говоря с майка й.

Когато на следващия ден по обяд Маги спря пред къщи, за да каже, че майка й ще намине към събота вечер, моята майка се възползва от възможността да я прослуша. Естествено аз не присъствах на интервюто, но изражението на лицето й, когато си тръгваше, бе гордо и щастливо. Същия ден следобед я видях в училище и тя бе окрилена от съвсем друго самочувствие — изпълнена с чувство за важност и превъзходство, което демонстрира пред мен, като спря за малко само за да ми хвърли една усмивка и да сподели как е разказала на другите момичета от класа, че вече е свободна от тиранията на вечните кутии с мляко, тъй като ще става наша прислужница, ще има своя собствена малка таванска спалня, нова рокля и добра заплата.

Следващият ден бе неделя. С идването на следобеда, вярна на своите седмични привички, мама си облече най-хубавия гълъбовосив костюм и хващайки ме за ръката, се отправи към селото със своите непринудени и дружелюбни маниери, които тя неизменно придобиваше в подобни случаи и които, разбира се, бяха пълна противоположност на поведението, възприето от нейния съпруг. Общественото поведение на татко наистина не можеше да бъде извинено по никакъв начин. Предполагам, че по времето на тези ранни, изпълнени с трудности дни от живота ни в „Брегът на розата“, той е бил жестоко обиден по някакъв начин, неизвестен на мен самия, а татко не беше от хората, които с готовност прощаваха една обида. Мама бе друг човек — дружелюбно настроена към целия свят, склонна да прощава човешките слабости, изгаряща от желание да създава нови приятели. Затова тя винаги се стараеше да смекчи татковата „докачливост“, да обезоръжи неговите предразсъдъци и омекоти враждебността му. Тези съботни екскурзии, макар да бяха извършвани демонстративно със строго определената практична цел — отиване на покупки, имаха и друго предназначение, което излизаше наяве по време на нашата разходка по главната улица, където мама, предварително подготвена да приеме и отвърне на няколкото отправени към нея кимвания, движейки се с преизпълнена с добри намерения душа, същевременно поддържаше оживен разговор с мен на всякаква тематика и по този начин осведомяваше цялото село за съществуването на нашите силно развити обществени порядки.

Специално този следобед тя прекара твърде приятен за нея половин час при галантеристката — госпожица Тод — в избирането на някаква тъмна рокля плюс чифт дамски чорапи и домашни пантофи за Маги. След това последва съдържателен, изпълнен с новини и клюки разговор с Поли Грант, която вече не пропускаше и най-малката възможност да попита за моя братовчед Терънс, а когато излезе от бакалията, получи един истински поклон на уважение от страна на госпожа Дъти — застаряващата съпруга на селския доктор. Работите на мама вървяха на добре. Дори това не беше всичко. Точно бяхме решили да си тръгваме, когато се сблъскахме с Карфицата Ранкин, топуркащ забързано напряко през пътя, за да ни пресрещне.

— Може ли да ми отделите само момент, госпожо Керъл?

Естествено, мама разполагаше с толкова моменти, колкото изискваше съответната ситуация. Тъй като беше ерген, Карфицата винаги се държеше свенливо с жените. Той звучно си пое глътка въздух, за която знаех, че ще бъде използвана за прелюдия към една дългичка реч, изнесена със същия патос, с който без съмнение обезобразяваше проповедите си.

— Имате много умно момче, госпожо. Някои от съчиненията му са забележителни. Чета ги пред целия клас. Но не за това искам да говоря с вас. Всъщност, мадам Мийкъл организира благотворителен концерт за детския приют, който ще се състои в местната зала на пети следващия месец и аз реших… по-точно ние решихме да ви попитаме дали бихте се съгласили да изнесете един соло концерт на пиано? Аз… ние бихме били много радостни и благодарни, ако ни направите тази услуга.

Погледнах рязко към мама — цялата се бе обляла в руменина. За момент тя не отговори.

— О, мамо, моля те, съгласи се — изплаках аз. — Толкова хубаво свириш.

— Добре — промълви тя с тих глас, — ще посвиря.

По пътя за вкъщи мама — обикновено така бъбрива — не отрони нито дума. Въпреки това, по гробовното мълчание усещах колко дълбоко я бе поласкало това признание, забавяно от толкова дълго време.

В кухнята татко запарваше някакъв билков чай на печката. Очевидно настинката му не бе съвсем отминала и той се бе захванал с лечението си посредством използването на свои собствени отвари. Изглеждаше потиснат и с настроение твърде различно от благосклонното. Когато мама му разкри великата новина, той просто се вторачи в нея. Усетих как след време щеше да се изплюе върху честта на селото с тази скъпоценна покана.

— Естествено, ти им каза да вървят по дяволите.

— Не, Конър — поклати решително глава мама. — Това е добър белег. Означава, че те най-после са решили да ни говорят.

— Те са дошли при теб само защото си им нужна.

Мама си знаеше, че той е чепато дърво. Просто бе решила да осъществи намерението си. Противопоставяйки на всеки негов аргумент свой по-солиден, накрая тя го склони. В крайна сметка татко се примири и дори прие доста ентусиазирано идеята. Разбирайки, че „зад цялата работа стои“ мадам Мийкъл, той благоволи да си припише поканата като следствие от неговото влияние върху знатната особа в резултат на онази паметна среща, вярвайки си сам, че дамата убиец е решила да поправи грешката си.

— Виждаш ли, момко — обърна се към мен с конспираторско кимване, — тя не ни е забравила.

Този закачлив поглед на татко сякаш сложи печат върху новия начин на нашия живот. Ние вървяхме напред. Татко преуспяваше, мама щеше да свири на концерт, аз бях похвален от Карфицата за кратките есета, които ни даваше за домашно през седмицата, и за капак на всичко това хората бяха започнали да ни харесват. Колко щастливо момче бях само и какво бляскаво бъдеще се простираше пред мен.

Същата вечер, както си седяхме около камината, всеки зает със своите си работи, звънецът на външната врата иззвъня. Беше твърде необичаен звук. Прекъснах заниманието си, състоящо се в преследване на знания от „Енциклопедията на Пиърс“, като повдигнах нагоре глава и с леко притеснение се зачудих кой си позволява да нарушава нашия семеен покой, докато мама, плетейки невъзмутимо, просто каза:

— Това трябва да е майката на Маги. Лори, тичай да я поканиш вътре.

Аз отидох до вратата и след малко се върнах.

— Тя казва, че предпочита да не влиза.

Мама ме погледна изненадано, но намота бързо плетката си, забоде я с иглите и веднага стана на крака. Аз я последвах на половината път към вратата. Вече се досещах, че нещо не е както трябва, но въобще не бях подготвен за грубостта и жлъчната злост на атаката.

— Вие няма да получите моята Маги.

Мама остана като слисана.

— Ако става дума за малко повече пари… аз имам голямо желание да…

— Моята Маги не може да бъде купена дори с всичките пари на света.

Пияна ли беше тя, или какво? Не — взирайки се в тъмнилата, видях едно обладано от зли сили лице, изкривено от злоба и ярост. Няма да правя усилия да пресъздавам глупавите и злобни обиди, които тя отправи към мама. Когато се опитах да осмисля за първи път тази история от моето детство, дадох дума пред себе си да не приписвам вината на никоя от страните. Само че майката на Маги беше толкова злочесто същество — една жена, така озлобена от нещастието, че единственото, което я крепеше да живее, беше чистата злоба. За нея Маги винаги е била нейната вечна робиня, отдушник на насъбралата се в душата й гной, живо и окаяно свидетелство за жалкото й съществуване. Тя не можеше да понесе мисълта, че Маги щеше да се отърве от този ад и да избяга в един по-щастлив и човешки живот. Мама цялата трепереше под мощната тирада по средата на която, след като бяха казани думите „вие и вашите католически, папски медали“, видях как един малък сребърен диск бе запратен в земята и после се изтърколи в краката ми. Беше талисманът за щастие, който бях подарил на Маги. Наведох се да го вдигна и видях, че татко тихо се бе приближил до вратата, държейки все още в ръце вестника, който някак си подсилваше у него състоянието на изучаващо, проучвателно спокойствие.

— Добра ми жено — проговори той въздържано, без грубости и въпреки това с леден глас, — мисля, че каза достатъчно. Ние всички тук сме привързани към твоята дъщеря. Всичко, което сме направили или сме предложили да направим за нея, е било сторено само с най-добри намерения. Но след като ти толкова очевидно ни мразиш и не ни вярваш, на нас не ни остава нищо друго, освен да се съгласим с твоите желания. А сега, моля те, върви си.

Тя застина в мълчание. Бе очаквала хули, обиди и се беше подготвила за целта, но въобще не бе предвидила такова достойно, сдържано оттегляне. Преди да бе успяла да се отърси от изумлението, татко спокойно затвори вратата.

Как само му се възхищавах в този момент, след като знаех, че е способен да избухне в най-непристойно настроение, водещо до появяването на наистина величествени изблици от унищожителна, изпълнена с презрение сатира, с което той просто можеше да трансформира инцидента във вулгарна караница. За сметка на това обаче ние помежду си останахме потиснати и мълчаливи до края на вечерта. Според преценката на мама, татко очевидно бе изваден от релси, доказателство за което беше фактът, че той запали цигара. Татко не пушеше — не бе придобил навика или може би го правеше от суетност към красивите си зъби, които не искаше да разваля, но в моменти на силен стрес намираше последна утеха в „Мичел Спешъл №1“. И сега, пафкайки неумело, с едното око полузатворено от дима, а другото — отправяно през определени интервали утешително към мама, той се опитваше да успокои едновременно и себе си, и нея. На следващия ден в училище новината за затруднението на Маги вече бе достигнала до училищния двор и аз не можех да не зърна, макар и съвсем прикрито, само с крайчеца на окото, събралия се около нея кръг от мъчители. Моята приятелка, макар да бе сломена и потисната, беше корава по характер и даваше равностоен отпор на отправяните срещу нея атаки.

След часовете тя ме изчака и хващайки ме за ръка, тръгна надолу по пътя заедно с мен.

— И все пак ние си оставаме приятели, Лори. През някой от тези дни аз ще дойда да работя за майка ти.

Но мама бе все още разстроена. Тя не можеше да си наложи да се упражнява за концерта. Накрая, през вечерта на последния ден от месеца, след като бе приготвила вечерята, тя отиде при пианото, докато чакаше завръщането на татко. Аз стоях на обичайното си място до прозореца и така се бях отнесъл в мислите си, че свирката на татковия влак достигна до мен от някакъв друг свят. Все пак смътно бях осъзнал, че бе изминало доста време, докато дойде от гарата, когато дочух познатото, обичайно щракване на външната врата. Мама моментално прекъсна заниманията си и отиде да го посрещне. Когато отвърнах поглед, навън почти се бе стъмнило. Изведнъж през прозореца видях двама мъже, приближаващи се бавно по пътя. Притиснат плътно до стъклото и изтривайки влагата от дъха си, успях да различа кантонера Джим и стрелочника, който стоеше на бариерата на железопътния прелез. Сега те вървяха много бавно, с приведени глави, носейки нещо помежду си. Не беше ли това дълга дъска, покрита с одеяло? Отначало не можах да схвана какво става, но въпреки това бях обхванат от зловещо настроение, гледайки увисналия, издължен предмет между тях, и в следващия миг страшно се уплаших от бавната походка на мъжете, които го носеха.

Изтичах да кажа на татко. Той стоеше във фоайето заедно с мама. Още не си беше свалил палтото и шапката. Лицето му бе побеляло от стреса. С глас, който едва различих, той обясни на мама:

— Кракът й трябва да се е заклещил между релсите, а влакът идва толкова бавно. Страшно, ужасно, Грейс. — Гласът му потрепери. — А само да беше видяла жалкото човешко подобие, което вдигнахме оттам.

С ужасен вик мама закри лицето си с ръце.

Онемял от ужас, първоначално не усетих болката, само си помислих, че Маги бе приключила с кутиите с мляко.