Арчибалд Кронин
Песен за петаче (5)

Четвърта глава

Есента дойде рано тази година. Листата на любимото ми дърво, украсени в златно и червено, започнаха да се сипят по земята, тъчейки красив дебел килим пред входа на ковачницата. Утринните мъгли се стелеха откъм устието на реката, поръсвайки с искрящи бисери роса нежните стръкове трева по ливадите на Сноди. Из мекия въздух се носеше усещането за промяна, както и за нещо друго, непонятно и недосегаемо, каращо ме да мечтая за далечни места и за странни, незнайни кралства, за които нещо вътре в мен ми подсказваше, че може би някога съм посещавал, само че преди много столетия, в отдавна забравени времена.

Но днес бе неделя — един реален ден, в който всеки път щом се събуждах и подушвах носещата се миризма на пържен бекон и яйца, мисълта ми винаги се насочваше към по-практични съображения. По възпитание и вътрешно убеждение татко бе това, което аз наричам симпатизиращ на католицизма, и той открито демонстрираше непокорството си чрез подкрепа на опозицията, въпреки че пазеше за себе си някои определени, неортодоксални резерви спрямо римокатолическата религия, но като неин изпълнител поведението му можеше да бъде класифицирано единствено като безразлично. Ако слънцето изгрееше лъчезарно в утринното небе на седмия ден от седмицата и времето обещаваше да е хубаво, той обикновено наемаше понито и двуколката на фермера Сноди и се отправяше към „Свети Патрик“ — най-близката католическа църква в Дринтън, на дванайсет мили от нас. Въпреки евангелисткото си възпитание, майка ми миролюбиво тръгваше с него. Привързаността й към баща ми бе толкова силна, че аз бях сигурен — тя на драго сърце щеше да го придружи и в индуски храм, стига той да изповядваше такава религия. Разбира се, бях вземан с тях и в тези моменти, подобно на майка ми, стоях леко напрегнат, притаил дъх пред аматьорската сръчност, с която баща ми се справяше с юздите — една безразсъдна проява, зле прикрита зад претенции за експертни познания, които не можеха да измамят никого от нас, най-малко пък самото пони. Чаткайки с копита, докато татко умело даваше команди за завой, то завиваше и същевременно извръщаше врат, за да погледне към него със смесено чувство на учудване и възмущение.

От време на време по пътя се появяваше някоя самотна кола, обикновено червен аргайл от автомобилния завод в Лохбридж, и докато минаваше покрай нас в облак от прахоляк, разминавайки се на магия с двуколката ни, мама, стиснала здраво шапката си с широка периферия, възкликваше през кашлица:

— О, мили, аман от тези отвратителни автомобили!

— Недей така, Грейс — отвръщаше хладно татко, подръпвайки юздите на свилото се пони. — Те са едно чудесно откритие. И тъй като по някое време възнамерявам и аз да се сдобия с такова транспортно средство, недей да ги затриваш.

— Може пък те да ни затрият — измърморваше мама в ухото ми.

Но имаше и много недели, когато татко беше изпълнен с убеждението, че господ не би искал от него да излага семейството си на непредвидените опасности по пътя и аз знаех, гадаейки по лицето му, докато той проучваше надвисналото сиво небе и душеше мекия западен ветрец, предвещаващ идването на дъжд, че тази есенна утрин ще бъде една от тях и за мен това ще е поредната неделя, изпълнена с много трепетни вълнения, достигащи понякога до границата на безпокойството. Така и стана. След закуската, на която се яви в домашния си халат, татко се обърна към мама:

— Предполагам, мила девойко, че ще направиш няколко сандвича за мен и момчето. — Обикновено татко казваше „мила девойко“, когато искаше да бъде направено нещо за него.

Той се качи на горния етаж и след малко се върна обратно долу, носейки обичайния си екип за експедиции: сив норфолкски костюм от дебел плат, бричове, чифт здрави високи обувки заедно с плетени вълнени чорапи плюс една мушама, подобна на пончо, която се пристягаше на врата с метална закопчалка.

Ние потеглихме — нагоре по пътя за гарата и после през селото, където камбаните на енориашката църква бяха започнали да бият. В отговор на този повик към местните, както упорито ги наричаше татко, стереотипно облечени в мрачно черно и въоръжени със своите черни Библии, те се стичаха към църквата в един бавен, тържествен, покорен господу поток.

— Черни буболечки — чух откъм едната ми страна да се изрича презрителното обръщение.

Бях сигурен, че татко съвсем преднамерено избираше тъкмо този момент, за да може от позицията си на римокатолически „неверник“ да оскърби шотландския неделен събор. Това бе избрания от него начин да се противопостави на загнездилото се в душите на хората от селото предубеждение към нас. Сега, в наши дни, когато просветителският либерализъм търси начини да спомогне за обединението на всички църкви, е трудно да бъде почувствана язвителността, с която едно време се отнасяха към католицизма — особено ирландския — в западните покрайнини на Шотландия. Тези потомци на бягащи от глада емигранти, много от които все още не бяха успели да се издигнат над равнището на работническа класа, бяха приемани като „мръсните ирландци“ и бяха презирани и ругани по всички краища на света както заради тяхната националност, така и заради религията им, към която обществото се обръщаше с изрази като: „римската блудница, лочеща от чашата на човешката мерзост“ или пък „уличницата, излегнала се върху седемте хълма на порока“. Самият аз потръпнах от неприязън, когато веднъж видях един пасаж от проповед, четена в селската енориашка църква: „Рим, седалището на звяра, според откровение 18, 19“.

Но за разлика от моята, татковата природа бе войнствена и той се забавляваше, като предизвикваше появата на шокирани погледи и начумерени устни по лицата на хората или като презрително пренебрегваше обичайната мрачна атмосфера на порицание, възникваща при нашето появяване. Както винаги, така и сега той прекоси селото с отскоклива, наперена, почти самодоволна походка, вирнал глава високо във въздуха, с високомерно изражение и презрителна усмивка върху устните си, които от време на време издаваха предвзето изсвирване. За мен, препускайки покрай него и предчувствайки беда, това изпитание бе мъчително, облекчено единствено от скритите завистливи погледи на другите момчета, за които неделята беше ден на покаяние, гибелно запълнен от двучасовата проповед, един ден на мъчителна скука, в който неумишленото, случайно повишаване на гласа бе светотатство, смехът — престъпление, а минаването на бавния влак, известен под името „Неделният смутител“, който оскверняваше светостта на този ден — един публично обявен пример за злото, водещо света към гибел.

Започнах да дишам по-спокойно едва когато стигнахме до последната сграда от селото — дъскорезницата на Макинтайър — и излязохме сред природата. Скоро подминахме входа на имението Мийкъл — с изискан портал и две високи колони, украсени със зелени бронзови орли, до всяка от които бе поставена по една портиерска къщурка от дялан камък, направени в шотландски баронски стил. Алеята лъкатушеше навътре покрай масивни рододендрони и се губеше сред парка някъде в безкрайността. Гледката на това привилегировано великолепие вече ме беше накарала да изпитам едно предварително потрепване и то бе подсилено допълнително, когато татко, намиращ се на селския път няколкостотин крачки пред мен, огледа предпазливо района около себе си и тайничко ми махна да го последвам, докато самият той се шмугна през една просека в шубрака отстрани. Сега вече се намирахме в горското владение на лейди Банела, където бе строго забранено да се влиза. Побиха ме тръпки при тази мисъл. Въпреки това татко водеше твърде необезпокоено напред по познатия му маршрут под стволовете на буковите дървета, а жълъдите пращяха сякаш прекалено силно под подметките на обувките ни. Накрая стигнахме до една тясна долчинка, цялата покрита с папрат. Там заобиколихме някаква плантация от млади лиственици и влязохме в прораслия с коренища гъсталак, откъдето се разнасяше ромоленето на течаща вода. Това бе реката Гилстън, строго охранявана, но и много популярна с пасажите си от морска пъстърва.

Стигнали до брега на реката непосредствено под водопадчето, следващото действие на татко бе да измъкне изпод мушамата си брезентов калъф, дълъг два фута, от който извади прътовете на една зелена въдица. Бе закачена макарата, през ушите на въдицата бе прекарана кордата и не след дълго той започна да хвърля плувката сред бълбукащата пяна в основата на вира. Като момче, живяло близо до бреговете на езерото Ломънд, той страстно бе въдичарствал и ловил всичко живо, що е щъкало из езерото, и сега, докато аз гледах напрегнато и от време на време ми бе подавана пръчката в ръце, същата страст се предаваше и на мен.

Ще ми се да можех да се похваля с татко като един от избраните, ловуващи само на суха муха или дори просто на муха. Но той не беше от тях. Ловуваше с живи червеи, изкопани за нас от Маги във фермата, които аз разплитах един по един, гърчещи се подивели, и ги вадех от една тенекиена кутия от какао, която носех в джоба си. Татковата цел беше само да лови риба и да се придържа към методите, служили му така добре в младежките години. Въпреки това, изглежда че днес нямаше да имаме късмет.

— Не ще дори да клъвне — рече раздразнено той. Изобщо не обичаше да губи. — И все пак морската пъстърва трябва да плува нагоре по течението. Ще оставим въдицата във водата и ще си изядем обеда.

Сандвичите на мама бяха винаги вкусни, особено тези с домати. Седнахме на очистеното местенце под едно брезово дърво, чиито клони пропускаха през короната си мека сребристозелена светлина. Реката хвърляше разпенени пръски и блещукаше с отразените слънчеви лъчи през високите треви и тръстики. Спокойното шумолене на гората насаждаше страховито усещане за самота над цялото това място. Рязкото крякане на една сойка ме стресна. Както при всички наши експедиции, сега аз се чувствах ужасно уплашен, че ще бъдем заловени от горския пазач или още по-лошо, от самата собственичка, тази опасна, дребна женица, която ме бе низвергнала още в първия ми учебен ден и към която в моето съзнание се обръщах с краткото и изпълнено с ненавист тя. Това бе ужасът, който насищаше преживяванията ми с пикантни усещания. Понякога съвсем подличко или може би за да калява характера ми, татко даваше предупредителен сигнал: „Ш-ш-т! Ето я там!“, което ме караше да пребледнявам като платно, докато той с неодобрение клатеше презрително глава.

Когато пикникът ни наближи своя край, татко се излегна по гръб, с ръце на тила и с шапка, килната над очите му. Погледът му стана леко замаян и това ме накара да предположа, че се кани да подремне, едно подозрение, потвърдено след малко от сънливо измърморените от него думи:

— Я отиди да си набереш малко малини.

Из гората беше пълно с диви малини и не се наложи да ходя не знам си къде, защото съвсем наблизо имаше гъст малинак. Попаднех ли веднъж сред високите бодливи пръчки, почувствал се скрит на сигурно място, моментално ме обладаваше духът на приключението. Превърнал се в ловък крадец, нямащ нищо общо с нещастния Малчо на Тери, аз ставах героят от вечерните истории на татко. Късайки сладките като мед плодове, оплескан по лицето и ръцете с пурпурночервения им сок, аз политах във въображението си към далечни пустинни острови, засищах глада си в неизбродими джунгли, утолявах изгарящата ме жажда сред пустинен оазис, където бивах отнасян на гърба на камила.

Изведнъж поредица от няколко разцепили въздуха плясвания ме изстреля тичешком обратно при баща ми. Той бе застанал на брега, целият напрегнат от усилие, със здраво стисната въдица в ръце, която се бе извила в невероятна дъга, докато една голяма риба се мяташе бясно из вира, като се сучеше, хвърляше, подскачаше из въздуха и после отново с оглушителна експлозия се удряше о повърхността на водата.

За няколко безкрайни минути битката бе в разгара си, като водата кипеше цялата, а аз стоях уплашено отстрани, притеснен да не би да ни избяга жертвата. Най-накрая, вече съвсем бавно, прекрасната риба се предаде, изразходвала цялата си енергия, разбрала, че е победена. Сребристата й ципа проблясваше в златисто от отражението на торфената вода. С едно бързо, но нежно движение татко я изтегли и я плъзна върху каменистия полегат бряг.

— О, каква красавица! — извиках аз възбудено.

— Истинска морска пъстърва. — Татко също дишаше с усилие. — Поне пет фунта.

След като се бяхме поуспокоили и възхитили на трофея си от всяка гледна точка, татко реши, че сме свършили достатъчно работа за деня, пък и слънцето вече бе започнало да промушва дългите си лъчи през калпаците на дърветата. В действителност умираше от нетърпение да покаже рибата на мама, която често бе развеселявана от все сърце при вида на улова ни. Той се наведе, прекара един як канап през хрилете на пъстървата, след това вдигна рибата на нивото на кръста си и привърза здраво канапа около себе си.

— Сърцето няма да тъжи за това, което окото не вижда — отбеляза шеговито той, докато наметваше мушамата си отгоре. — Хайде да изчезваме, момко. Не, не по този път.

Окрилен от своя успех, татко бе в ликуващо настроение. Намерил извинение в тежката риба и неудобната, но все пак необходима мушама, разбрах, че той бе решил да не минава по обиколния път през гората. Без да обръща внимание на моите притеснения, той ми заяви, че ще пресечем напряко през полето, минавайки през главната улица покрай голямата къща. Не ми оставаше нищо друго, освен да вървя след него.

— Неделя следобед е — успокои ме, когато доближихме шубрака, граничещ с пътя. — Няма да има жива душа наоколо.

— Виж! — посочих аз към знамето над къщата с изображения върху него лъв. — Флагът е вдигнат. Тя е тук.

— Вероятно прави следобедната си дрямка.

Едва бе изрекъл това, когато изскачайки иззад група рододендрони, пред нас се изпречи една ниска, тумбеста фигура с лека муселинена рокля, която ни зяпна изпод сянката на обшития си по края с дантели слънчобран, шокирана от изненада. За малко щях да припадна. Това бе тя. Прииска ми се да хукна, но краката ми отказаха да реагират. Татко, от друга страна, с изключение на несъзнателното сепване и моментната загуба на естествения цвят на лицето си, успя да прикрие своето безпокойство. Той свали шапката си и се поклони.

— Ваше Благородие! — Направи кратка пауза и леко се покашля. Знаех, че в момента си блъска ума как да ни измъкне от тази ужасна ситуация. — Надявам се да не приемете това като натрапване. Ако мога да обясня…

— Да, може — дойде отговорът на чист шотландски, от който лъхаше подозрение и крайна неприязън. — Къжете къкво прайте в мойто владение?

— С удоволствие — отвърна татко твърде безцелно и отново се изкашля. С голяма ловкост на ръката и без да помръдне гънките на мушамата, той измъкна от вътрешния джоб на сакото си една визитна картичка. — Мадам, ако мога да ви се представя — каза той учтиво и все пак чаровно, подавайки картичката на дребната жена. Тя въобще не я погледна. — Всъщност моят партньор, Минхеер Хейгман от Ротердам… можете да видите името му на картичката ми… е нещо като градинар любител. Холандец, нали разбирате, те там всички са градинари. Когато онзи ден случайно споменах в един разговор за вашата известна колекция от орхидеи, той изяви желание, всъщност ме помоли, ако е възможно, да уговоря за него среща с вас. По всяка вероятност ще идва в Уинтън следващия месец. И затова, ако бъдете така учтива… — рече той и внезапно замълча.

Настана тишина. Погледът на мадам Банела, подскачайки от единия на другия, се задържа върху мен и аз забелязах в очите й едно съдбоносно разпознаване. Накрая тя си сложи пенснето, висящо от врата й на дълга златна верижка и разучи визитката.

— Хейгмановата кралска холандска мая. — Погледът й отново потърси моя. — Нещо подобно на веществото на живота.

— Точно така, мадам — съгласи се татко със скромността и увереността на човек, който се е представил добре.

Застанал небрежно, почти игриво, той въобще не усещаше загадъчното, при това доста постоянно капане на вода, която вече бе образувала една солидна локва точно между краката му. Сърцето ми подскочи. Дали тя я бе видяла? И какво, за бога, би си помислила за нея?

— Значи вашият партньор се интересува от орхидеи — заговори тя, размишлявайки на глас. — А аз мислех, че хуландците утглеждат саму лълета.

— Несъмнено, лалета, мадам. Цели полета само с лалета. Но също и орхидеи.

Деликатното загатване на усмивка, появило се около устните на лейди Мийкъл, ме окрили с надежда. Уви, тя се оказа измамна.

— Хайде елате, тугава — заяви решително тя. — Аз ще ви покажъ моята колекция, а виъ ще можете да разкажете на вашия прикъзен Минхеер всичку зъ нея.

— Но, госпожо, аз само се надявах да уговоря среща — запротестира татко. — Не бихме си и помислили да ви притесняваме точно в неделя.

— Колкоту по-хубав е денят, скъпи господине, толкува по-добри са впечатленията. Моля ви. Аз настуявъм. Изгарям от любупитству как вие дваматъ шъ реагирате на моите орхидеи.

За първи път, останал силно изненадан, татко я погледна замислено, без да може да каже нито дума. Но вече нямаше измъкване. Тръгнахме след нашия водач нагоре по алеята, покрай терасата, опасваща внушителната къща, чак до зимната градина — огромен по размери викториански градеж от стъкло и боядисани в бяло и изваяни в сложни фигури железни конструкции, който стоеше долепен до далечното крило на къщата. Влязохме в този кристален палат през две стъклени врати, внимателно затворени зад нас, и посрещнати от спарения влажен въздух се пренесохме моментално в тропиците. Безкрайни стволове на палми се извисяваха чак до високия покрив, където се преплитаха с гигантски папрати, прострели величествените си листа някъде горе над главата ми; бананови дървета с безбройни, подобни на пръсти гроздове от миниатюрни плодове; странни увивни, пълзящи растения; остри като копия юкови дървета; грамадни листа на лилии с размерите на поднос за чай, плаващи в един басейн; многообразие от тучна зеленина, на която дори не можех да си представя имената; и между всичкото това, нашарени в най-кокетни разцветки, блестяха като брилянтни тропически птици орхидеите.

Колко ли очарован щях да се чувствам от тази възхитителна материализация на много от моите сънища, ако бях в нормалното си състояние. Дори и в сегашния момент почти бях забравил за притесненията. Взирах се изумено, следвайки като в някакъв чуден сън водачката ни, докато тя демонстрираше на баща ми своите образци, прехвърляйки се безразборно от един на друг екземпляр, от което удоволствието ставаше още по-голямо. Беше горещо, неимоверно горещо. Вече бях започнал да се потя. Навсякъде се виждаха отворите на множество тръби, от които изскачаха нагоре облаци пара и не знам дали това се дължеше на моето развихрило се въображение, но ми се стори, че тъкмо на местата, където парата излизаше най-кондензирана, татко бе принуждаван да спира, да проверява и да слуша внимателно. Поглеждайки директно към него за първи път, откакто влязохме, аз видях, че той страда. Да, страдаше, и то доста сериозно от дебелите си вълнени дрехи. Огромни капки пот се стичаха надолу по лицето му, което макар още да не бе добило цвета на доматите от сандвичите на майка ми, застрашително заприличваше на сготвен на яхния розов карамфил.

— Сигурну ви се струва доста задушно. Що не си свълите мушамата?

— Не, благодаря, мадам — отговори бързо татко. — Въобще не се чувствам загрял. Просто обичам топлия въздух.

— Тугаз вижте ей там онази многу специална катилия. Отсреща… можете да я доближите, аку се наведете над тръбата. — За разлика от другите орхидеи, които досега не се отличаваха с някакъв аромат, тази катилия, изглежда, имаше много специфичен мирис. Тя миришеше на риба, както татко обясни с прости думи, след като се наведе над нея.

Заля ме нова вълна от ужас. Нашата пъстърва, привикнала на хладните океански води, не понасяше много благоприятно тази екваториална пещ.

— Впечатляващо… много впечатляващо… — Татко вече едва съзнаваше какво говори, докато тайничко избърса подгизналото си чело с опакото на ръката си.

— Мили мой господине — заприказва с умоляващ тон нашата мъчителка, — ну вие определену изнемогвате от гурещина. Настуявъм дъ свалите таз дебела мушама.

— Не — отказа татко с приглушен глас, задъхвайки се. — В действителност… ние наистина сме ви много благодарни, но… един важен ангажимент… вече закъсняваме… времето си тече… трябва да тръгваме…

— Глупусти! Не искам и дъ чувам за тува. Не сте видели и полувината от съкровищатъ ми.

И докато нашата температура се вдигаше и знойните изпарения се увеличаваха, тази ужасна женичка ни накара да завършим бавната, задушаваща ни обиколка на зимната градина и дори ни принуди, докато тя стоеше долу, да се изкатерим по боядисаната в бяло желязна стълба, виеща се на спирали чак до покрива, където подсилена от концентрацията си, убийствената горещина предизвика мираж, в който повече от всичко ни се искаше да видим дълбокото, зелено, бурно море със студени мамещи вълни, сред които, поне татко, щеше да се хвърли с огромно удоволствие.

Най-после тя отвори двете остъклени врати. И докато стояхме изнемощели сред благословения свеж въздух, тя ни дари, първо мен, а след това и татко, с една сурова и все пак дружелюбна усмивка.

— Не забравяйте дъ пратите моите поздръви на хуландския си приятел — каза тя почти с благоговение. — И този път можете да задържите рибата.

Татко извървя целия път надолу по алеята в пълно мълчание. Не смеех да го погледна. Колко ли нечовешко трябва да е било неговото унижение — унищожителният провал на един мъж, за който досега бях мислел, че може да направи всичко, че може да излезе напълно невредим дори от най-неудобните и обезпокояващи ситуации. Изведнъж се сепнах. Татко се смееше. Да, той бе започнал да се смее. Помислих си, че никога няма да спре. Обръщайки се към мен със съучастнически поглед, той ме потупа приятелски по гърба.

— Голямото момиче ни натри носовете, а, момко. Да пукна, ако кажа, че не я харесвам заради това.

С тези няколко слова той си възвърна мъжкото достойнство. Вярата ми в него бе отново възстановена. Винаги ставаше както татко го иска — просто имаше рядката дарба да превръща поражението в победа. Но малко преди да мигнем до нашата къща, той доближи пръст до устните си и присви левия си клепач.

— Въпреки че е без значение, няма да казваме нищо на майка ти.