Арчибалд Кронин
Песен за петаче (30)

Двадесет и девета глава

Бе четири часът на един горещ неделен следобед по средата на юли. Госпожа Тобин донесе чаша чай в стаята ми. Преди да излезе, тя поклати глава към мен — седнал зад купчина книги до плетената маса, която бях измъкнал от стаите на Лио с вехтошарските боклуци.

— Образованието е нещо прекрасно, но ако бях на твое място, нямаше да проявявам чак такава настойчивост.

— Но аз нямам избор, Ани — извиних се. — Остава още съвсем малко време.

— Добре тогава. — Тя ме изгледа замислено. — Само гледай да не получиш мозъчно възпаление, както стана с момчето на госпожа Финигън, когато не успя да почне работа в пощенските служби.

Бях прекалено напрегнат, за да приема това като шега. В продължение на повече от два месеца под напътствията на Карфицата аз непрекъснато се тъпчех с информация и вече бях доста изнервен. След онези начални, сравнително елементарни четива на Хюм и Браун, „Обща история на Шотландия“ и „Войни за граници“, бях преминал към доста по-сериозни трудове — „Шотландски войни за независимост“ от Барън, „Келтска Шотландия“ от Скийн, „Кралската династия Стюард“ от Грегъри — и сега бях погълнат от „Магарешкият трън и розата“. Абстрахирайки се от моята действителна крайна цел, аз бях започнал да се увличам от материала заради самата му същност. Нощем, моето най-ползотворно време за четене, се вглъбявах до такава степен във вълнуващите загадъчни събития, като кръвната вражда между Ротен и Албъни, довела до мистериозната смърт на Ротси във Фолкланд, че само последните трепвания на мъждукащата изгоряла свещ — осветление, подсъзнателно връщащо ви назад към четиринайсети век — бе в състояние да ме накара да спра заниманието си.

Вече ходех при Карфицата четири вечери седмично, една истинска героична жертвоготовност, само че не толкова от моя страна, колкото от негова. Често мислите ми се връщаха назад към времето, когато наивно претендирах, че имам частен учител. Сега действително разполагах с такъв — търпелив и възхитителен преподавател. Неговите основни притеснения падаха върху липсата на литературен стил у мен — недостатък, който той непрекъснато се опитваше да оправи чрез корекции и съвети, макар да имаше слаб успех.

— Ти, Лорънс, пишеш със сърцето си, не с главата си — вдигаше със съжаление рамене Карфицата. — Ще трябва да приемем нещата такива, каквито са.

Пресегнах се към учтивия дар на госпожа Тобин. Докато пиех чая, който бе започнал да изстива, погледът ми се спря за сетен път върху пощенската картичка. Бе пристигнала вчера и сега стоеше на видно място на масата, редом до моите бележки за царуванията на Мъри и Ленъкс. Взех я начумерено в ръка, сякаш се опитвах да разгадая някакъв скрит смисъл в нея, отбягнал от вниманието ми досега, и прочетох отново текста от край до край.

Чакай ме под часовника на Централна гара в събота в пет часа. Ела на всяка цена. Със сигурност няма да съжаляваш.

Терънс

Естествено нямаше да отида. Бях го решил. Времето ми сега бе прекалено скъпо, за да го пилея в безполезни срещи. А и най-вече не беше ли ме посъветвала съвсем недвусмислено Нора, моята скъпа Нора, да бъда много внимателен с изискания Тери? Все пак в онова последно изречение имаше нещо много съблазнително. Със сигурност няма да съжаляваш — прочетох думите беззвучно. А ако наистина това се окажеше действителна възможност — мислите ми се върнаха към разговора ми с Тери в кухнята на „Крайтириън“, когато той бе споменал за влиятелните си връзки в Блекрок — само колко зле щях да се чувствам тогава, знаейки, че съм я пропуснал. Докато отпивах от чая си, разсъждавах върху проблема първо от една страна, после от друга. Накрая скочих, грабнах шапката си и хукнах към Централна гара.

Когато пристигнах там, часът бе пет без десет. Мястото бе предпочитано за срещи, така че наоколо имаше и други, чакащи под големия часовник. Присъединих се към тях. Пет минути след уречения час, проявявайки необичайна за себе си точност, се появи Терънс, носейки в ръце малък сак. Не беше сам. Донахю бе с него.

— Добре, човече, радвам се, че си тук. Изглеждаш страхотно — поздрави ме сърдечно Терънс. — Надявам се да не ни чакаш отдавна.

Донахю също се смееше — или поне въздържаното му мрачно лице бе застинало в изражение на необичайна вежливост, което бе още по-изненадващо, след като досега той практически ме игнорираше.

— Не може да говорим тук — рече Терънс. — Хайде да отидем до бюфета.

Отидохме в бюфета на първа класа.

— Какво искаш? — попита гостоприемно Донахю. — Аз черпя.

Решил да се възползвам от предложението, поисках сандвич с шунка и чаша мляко. Те двамата си поръчаха бира „Гинес“.

Терънс изчака да ни сервират, след което, питайки ме загрижено дали всичко е наред, отпи голяма глътка от бирата си и направи следното изявление:

— Значи, ти често си ме чувал да казвам, че искам да ти засека бягането на една миля. Е, днес ще направим точно това.

Нямах причини да се изненадвам, след като въпросът действително бе повдиган неведнъж с типичния за Тери полусериозен, полушеговит маниер. Но неочакваната внезапност на предложението определено ме стресна.

— Защо пък днес? — попитах предпазливо.

— Ще стигнем и до този въпрос, когато му дойде времето — отвърна той със заговорнически, разбиращ поглед.

— Но аз не съм тренирал сериозно напоследък. В твърде лоша форма съм.

— Ами-и, здраво, младо момче като теб няма как да не е във форма. Какво ще кажеш, Март?

— Не би трябвало — отвърна Донахю уклончиво. — От това, което виждам, по него няма никаква тлъстина. И все пак не съм напълно сигурен, че ще може да се представи.

— Не се безпокой. Ще се представи, и то как.

— Да, но има ли нужната скорост? — Донахю ме погледна съмнително. — Ще му трябва за бързо финиширане.

— Гарантирам за това — каза Тери, наблягайки на думите. — Не съм ли ти разказвал как като дете финишира почти на една линия с мен?

Донахю махна с ръка.

— Това е било преди години.

— Може би. Само че той има и две големи победи от тазгодишното и миналогодишното състезание на клуба за масов крос. Затова, приятел, недей обръща нещата на смях.

— Ъхъ — отвърна Донахю, сякаш бе почти убеден. — В такъв случай мисля, че бихме могли да му дадем шанс.

— И това наистина е шанс — обърна се Терънс към мен. — Всичко е уговорено, човече. Тук ти нося и дрехи. Собствения си екип от „Рокклиф“, ако искаш да знаеш. — Той побутна с крак сака. — Дори съм уредил да те пуснат да тичаш на „Харп“.

— Но защо, Тери?

Всички тези приготовления, проявеният към мен силен интерес и начинът, по който Донахю бе спечелен за каузата въпреки неохотата си, бяха много ласкаещи и все пак нещо не им вярвах.

— После, после бе, човек. Каква полза има да разправям, докато не видим какво можеш да направиш?

— Тогава няма — заявих решително. — Трябва да знам как ще ми се отрази всичко това.

— Не ти ли го написах в пощенската картичка? — експлодира Терънс. — Определено всичко тук се прави за твое добро. Но само при условие че ти си това, което мислим, че си, в което започвам да се съмнявам.

Тази нотка на скептицизъм наклони везните в тяхна полза. Съгласих се да отида. Вече действително желаех да им покажа какво можех. И понеже не харесвах Донахю и изпитвах силно възмущение от връзката му с Нора, особено много исках да докажа способностите си точно на него. Напуснахме бюфета и се качихме на едно такси от редицата пред гарата. „Довери се на Тери — помислих си успокояващо, — за да правиш нещата както трябва.“ Моят братовчед бе успял да ме впечатли за пореден път със своя чар и самонадеяност.

Мястото, на което отивахме, се намираше доста далече, в източните покрайнини на града. След като пътувахме около двайсет минути, ми бе обяснено, че става дума за някакво футболно игрище, принадлежащо на младежкия клуб „Харп“. В околността се извисяваха два огромни резервоара за светилен газ и съседните на тях заводи. Гледката бе мизерна и наоколо вонеше, не безпричинно, на газ. Никога не бях чувал за младежкия клуб „Харп“ и тяхното владение, заградено с ръждясала ограда от вълниста ламарина, готова всеки момент да падне и представляващо крайно неугледно футболно игрище с малка дървена съблекалня. Все пак около игрището наистина имаше писта за бягане, покрита със сгурия.

— Ето че пристигнахме — възкликна ентусиазирано Терънс и каза на шофьора да изчака отстрани. — Ти отиди на пистата, Март, а аз ще отведа Лорънс.

Влязохме в съблекалнята, която бе по-окаяна дори от самото игрище. Подът бе застлан с голи изпочупени дъски, по закачалките висяха няколко фланелки, навсякъде бе прашно и се разнасяше остра миризма на застояла пот, бира и пикня.

Когато бе отворен сакът, в него имаше шорти, потник и шпайкове за тичане. Подпомаган от Терънс, който се бе самоназначил за мой помощник, започнах да се преобличам. Всичко ми бе по мярка, с изключение на шпайковете — бяха ми прекалено дълги и стърчаха цял инч пред пръстите ми. Посочих с глава надолу.

— Няма нищо страшно в това — отвърна той от позицията на експерт. — Даже така ще имаш по-голяма отскокливост.

Излязохме навън. Донахю крачеше напред-назад с ръце в джобовете в очакване да се появим. Бе запалил една елегантна тънка пура.

— Ето го — извика ентусиазирано Терънс, избутвайки ме напред. — Кажи сега, не прилича ли на бегач, от главата до петите?

— За бога, като истински е. Има височината. И виж само тези крака.

Тонът на Донахю бе силно задоволителен, след като в него долових неохотно показаното уважение. Всъщност, облечен в този невероятно лек екип с цветовете на „Рокклиф“, чувствах, че не трябва да ги разочаровам. Направих няколко подскока за загрявка.

— Точно така, човече, разкърши се.

— Само недей да хабиш повече енергия от необходимото — добави Донахю и дръпна от пурата си.

— Сега слушай, Лори — рече Терънс с поглед, обуздал ентусиазма на приятеля му, като постави едната си ръка на рамото ми. В другата държеше часовника си. — Четири обиколки на тази писта правят точно една миля. Готов ли си?

— Да.

— Тогава приготви се за старта.

Той отстъпи назад, приковал очи в часовника си.

— Тръгвай!

Направих добър старт и опитвайки се да поддържам бързо темпо, изтичах четири обиколки на пистата. Сандвичът, който току-що бях изял, ми създаде малко проблеми на последните две обиколки, а шпайковете на Тери, огъващи се свободно върху твърдата сгурия, имаха много по-малка отскокливост, отколкото той бе обещал. Когато финиширах, бледен и задъхващ се, бях недоволен от представянето си. Очевидно не бях подходящ. Приведен над часовника, Терънс нададе радостен вик.

— Добро бягане, човече. Знаех си, че ще се справиш. Точно си за нас.

Да не остане назад, Донахю ме потупа сърдечно по гърба. Все още поемайки дълбоко дъх, аз се изчервих от удоволствие.

— Какво ми беше времето?

Терънс вдигна пръст пред устните си.

— Нито дума за това. Ще разбереш защо. А сега бягай да се преоблечеш. Водата в съблекалнята, изглежда, е прекъсната, но се поизтрий с кърпата в сака.

Десет минути по-късно бяхме в таксито на път обратно към града. Както пътувахме, Терънс се обърна към мен с много поверителен тон:

— Сега ме слушай внимателно, приятел. — Той приказваше предпазливо, като че ли се страхуваше, че шофьорът може да подслушва. — Има един спортен празник в началото на август в Берик на река Туийд. Това е скромно провинциално мероприятие и в него участват разни незначителни селски бегачи. Но — тук той ме погледна втренчено — на това надбягване се правят много залагания, а Мартин, както знаеш, е точно в този бранш. Нашата идея е да те включим в бягането на една миля. Ние сме проучили местните възможности и от това, което ни показа днес, сме убедени, че можеш да се справиш.

— Да победя? — възкликнах аз.

— Да спечелиш купата. — Той приведе сериозно глава към мен и добави с още по-впечатляващ тон: — Плюс пакет от печалбата също. Ние ще се погрижим за всичко, отнасящо се до парите. Мартин ще взема залозите и при победа ще получиш цяла десетачка.

— Десет паунда! — Това бе повече от изкушение; сумата бе заслепяваща. — Само че, Тери, аз имам изпит през първата седмица на август. На седми.

— Състезанието е на пети. Цели два дни преди това. Пътят от Уинтън дотам не е повече от три часа. Ще те откараме и после ще те върнем още същия ден. Какво те притеснява?

Прехапах устни в мъчителна нерешителност. Исках да спечеля тази купа, а особено много исках десетте паунда. В едно скорошно писмо майка ми споменаваше за апартамента, който възнамерява да наеме при завръщането си, и пишеше още, че горчиво съжалявала за това, че бяхме продали мебелировката си при напускането на Ардфилън. С тези десет паунда можеше да се купят мебели, дори би могла да се обзаведе цяла стая. Но как щеше да се отнесе Карфицата към едно такова мероприятие, практически в навечерието на изпита?

— Че какво, за теб самия ще бъде чудесно да се разтовариш малко точно преди изпита си. — Донахю трябва да бе прочел мислите ми. — Е, разбира се, ако искаш да се откажеш с лека ръка от толкова пари, аз имам наум още един човек, който веднага ще се възползва от случая.

Мисълта да бъда заместен от някой ми дойде твърде много.

— Ще дойда.

— Много добре, човече. — Терънс раздруса ръката ми, поздравявайки ме за правилното решение. — Ще видиш, че няма да съжаляваш. Единственото, което трябва да правиш, е да не се притесняваш и от време на време да правиш вечер по някоя обиколка. Само да не претренираш. А ако можеш да се отбиваш понякога и до хотела, както миналия път, ще се постарая да получиш няколко сочни пържоли.

Колата прекоси познат ми район. Видях, че сме подминали Северната гара и се насочвахме по улица „Мортънхол“. Донахю смъкна прозореца и изхвърли угарката от пурата си. После погледна към мен.

— Къде искаш да те оставим?

Прецених, че сигурно вече минава шест и почти бе време да започвам заниманията си с Карфицата.

— Където и да е в близост до улица „Хилсайд“.

Терънс каза на шофьора да заобиколи покрай парка. Таксито спря в началото на „Гилмор Хил“, недалеч от университета, и аз слязох.

— Ще поддържам връзка с теб, човече — извика той, докато колата се отдалечаваше.

Тръгнах към квартирата на Карфицата, все още твърде развълнуван и с приятното усещане за важност. Чувствах се поласкан, че бях потърсен от Терънс, както и от факта, че бях потвърдил вътрешното си убеждение за моите изключително бързи крака. Това прозрение за собствените ми способности се появи за първи път в съзнанието ми, когато тичах да извикам доктора заради баща ми. Впоследствие то бе доразвито от личните ми стремежи да се поддържам в добра форма и бе засвидетелствано с конкретни постижения, откакто тренирах към клуба за масов крос в Ардънкейпъл и бях спечелил два пъти състезанието за младежи под четиринайсет години, провеждащо се винаги в края на сезона. Е, да, така е — без съмнение това си беше природна дарба, почти съизмерима със способността на някои от по-редките светии да се носят над земята, дарена им от небесните сили. И действително, когато тичах сред свистящия покрай ушите ми въздух, нерядко изпитвах усещането, че на моменти губех контакт с твърдата почва под краката си. Предвид на всичко казано, просто ми се струваше, че задължително трябва да се възползвам от преимуществата си. Съблазнителното предложение на Тери бе напълно законно, а ако и Донахю искаше да заложи на мен, което си бе изцяло негова работа, то аз нямах нищо против. Въпреки всичко по отношение на „Елисън“ съвестта ми не бе напълно чиста, и след като стигнах до улица „Хилсайд“ и започнах да се изкачвам по стъпалата към стаята на Карфицата, реших, че той трябва да каже последната дума. Старецът вече се бе настанил до масата, чакайки ме и прелиствайки с явен интерес куп листа.

— Лорънс — подхвана ме той направо от вратата, посочвайки ми другия стол. — Имах късмет да се сдобия с изпитните работи за „Елисън“ от последните десет години. Получих много полезна информация от тях.

— Наистина ли, сър?

— На първо място, в шест от десет случая темата на есето е посветена изключително на шотландски исторически образ от шестнайсети век. Второ, забелязах, че са изминали точно десет години, откакто за последен път е даван образът на Мери, кралица на Шотландия.

— И какво означава това?

— Вероятно нищо. — Той се усмихна, подръпвайки брадичката си. — И все пак, просто като предположение, мисля, че няма да ни навреди, ако обърнем по-сериозно внимание на петнайсетото столетие, като особено наблегнем на онази злощастна млада жена и най-близкото й обкръжение. В дадения случай може да ни помогне Андрю Ланг. Днес взех биографията му от библиотеката. А само как благосклонно описва горкото създание!

Той точно отваряше книгата, когато аз, силно желаещ да разтоваря съзнанието си от нерешения проблем, започнах да говоря:

— Искам само да ви кажа нещо, преди да започнем, сър.

Казах му, че моят братовчед ме е помолил да взема участие в спортно състезание в Берик, определено за дата два дни преди изпита ми, и макар условно да бях се съгласил, ако той мисли, че по някакъв начин това може да попречи на шансовете ми, то аз веднага ще се откажа.

Старецът се замисли, гледайки ме с мили очи. В този момент неговото лице излъчваше едно простовато достойнство, засенчващо абсурдния му недъг. В чертите му се долавяше прозаичната човешка сантименталност, ергенската му чувствителност и изведнъж усетих колко много ми харесваше той.

— Защо не, Лорънс. Мисля, че това ще ти се отрази идеално. Винаги съм съветвал да се почива преди изпит. А един ден сред природата определено влияе чудесно.

Това мотивирано одобрение бе голямо облекчение за мен. И с подновена разпаленост аз се присъединих към Карфицата в задълбоченото изследване на образа на братовчедката на кралица Елизабет.