Арчибалд Кронин
Песен за петаче (27)

Двадесет и шеста глава

„Втората къща на Алхамбра“ започваше в девет часа, но както можеше да се очаква, аз пристигнах пред входа на театъра доста преди уречения час. В действителност бях отишъл толкова рано, че излизащата тълпа от първото представление почти ме отнесе и щеше да ме събори. После пък излезлият студен вятър и падналата мъгла откъм реката направиха чакането ми доста тръпнещо от хлад. Гледайки към часовника на Централна гара, крачех насам-натам и се опитвах да се стопля, макар че много повече ме сгряваше мисълта, че ще видя Нора. Но времето минаваше. Стана девет без десет, без пет, без три… сега може би вдигаха завесата. Започнах да се безпокоя. Да не би да бях объркал датата или да чаках пред грешна врата? Петнайсет минути по-късно, когато почти се бях наканил да си тръгвам, те се появиха.

Групата беше по-голяма, отколкото очаквах: Терънс с госпожица Джозефин Гилхули, Нора, госпожица Донахю и един сурово изглеждащ млад мъж със скъп костюм, който се оказа брат на госпожица Донахю. Всички те бяха в едно общо приповдигнато настроение, което навеждаше на мисълта, че вероятно са били заедно на вечеря. Подозрението, че съм бил изключен от това предшестващо събитие, бе потвърдено от обилното многословие във формата на компенсация, с което те ме посрещнаха.

— Надявам се да не си настинал, скъпи — възкликна госпожица Донахю, хващайки ме за ръката.

— И аз трябваше да се приближа и да се погрижа за кучето, вместо за човека — обясняваше нещо Терънс. — Джоси, това е Лорънс.

— Радвам се да се запознаем. Винаги казвам, че всеки приятел на моите приятели е и мой приятел. Само че трябваше да ми кажат за теб по-отрано.

И госпожица Гилхули, облечена със скъпо изглеждащо кожено палто и увита около врата и главата с бледоморав тюлен шал, се опита също да смекчи неловката ситуация. Тя притисна ръката ми, оставяйки върху дланта ми аромата на парфюма си, който се разнасяше от мен до края на вечерта, и добави:

— Чух, че си голям бегач. Между другото имаш точно такъв вид. Винаги съм казвала, че външността говори много за собственика си.

— Мислим, че сме доста добри — каза шеговито Терънс. — Мартин и аз възнамеряваме да го изпробваме някой от близките дни.

Досега Нора не бе казала нито дума. Сега, макар да мълчеше, тя ми се усмихваше приятно и сърдечно и поне на мен ми се стори, че в усмивката й се долавяше намек за душевна близост, който струваше много повече от дългото ми чакане на студа. Дори нещо повече — когато влязохме в театъра, тя прошепна бързо в ухото ми, обяснявайки всичко:

— Вечерята бе уредена от госпожица Гилхули, Лорънс. Така че нямаше как да те поканя в „Крайтириън“. Но бъди сигурен, че следващия път ще си там.

За нещастие в суматохата, създадена, докато си проправяхме път към нашите места в центъра на салона, аз изостанах назад, така че Терънс — минал най-отпред — седна с госпожица Гилхули, до тях се настаниха Мартин и Нора, а аз останах най̀ открая до госпожица Донахю. Това подреждане не ми хареса никак. В своето разочарование поглеждах непрекъснато надолу по реда с надеждата да уловя някой съчувствен поглед от страна на Нора, но с типичното за нея оживление тя си говореше нещо с Донахю. На сцената един жонгльор подхвърляше топки във въздуха.

— Началните номера никога не са особено добри, скъпи — прошепна госпожица Донахю в ухото ми. — Но само изчакай да видиш Хети Кинг.

Тя бе отворила голяма кутия шоколадови бонбони и след като ме почерпи, постави кутията, отворена върху скута си, и ми каза:

— Взимай си, когато ти се прииска, скъпи.

Тези многократни гальовни подканвания на госпожица Донахю, в които долавях нотки на съчувствие, ме караха да се чувствам като сираче, поканено на благотворителна вечеря. Някакъв мъж с малко бомбе и боядисан червен нос пееше песен и изглежда, всички й се смееха, с изключение на мен.

— Направо е страхотен, нали, скъпи? — изкиска се госпожица Донахю.

Напрегнах вдървената си физиономия в утвърдителна усмивка, същевременно поглеждайки за сетен път надолу по реда. Госпожица Гилхули, излегнала се назад почти в истерия и показвайки всичките златни пломби по зъбите си, се бе хванала за Терънс да не падне. Приведох се леко напред и забелязах, че Мартин държеше Нора за ръката. Още от пръв поглед не бях харесал Донахю, който не изяви желание да говори с мен, а само ме удостои със студен, твърд поглед и това мое впечатление сега решително се затвърди. Той бе прекалено добре изглеждащ по един вулгарен, мрачен, опасен начин. Със стърчащите си скули и леко сплескан нос имаше вид на боксьор.

— Гледай, скъпи, „Братята близнаци“.

Почувствал се длъжен да отделя известно внимание и на пантомимата на тези еднакви, подобни на близнаци фигури с фланелени панталони, сака на райета и сламени шапки, аз въпреки всичко не можах да откъсна обезпокоения си поглед от онази, другата двойка. Неестествената поза, в която стоях, с едното око гледащо към сцената, и другото — надолу по реда, най-сетне привлече вниманието на госпожица Донахю, която попита с приглушен тон:

— Да не си си прещипал врата, скъпи, изглеждаш така, сякаш ти се е преметнала жила? Само не ми казвай, че имаш кривогледство!

С усилие на волята възвърнах очите си към нормалната фокусировка и бързо я успокоих, че не се нуждая от очила.

Падането на завесата за антракта ме спаси. Терънс и Донахю моментално станаха, за да отидат до бара, и след като госпожица Гилхули се протегна през празните места и започна да си говори с Нора, аз се обърнах към госпожица Донахю с твърда решителност:

— Преди малко нямах удоволствието да се запозная с вашия брат, госпожице Донахю — отбелязах дружелюбно, с измъчен опит за изтънченост. — Той в Уинтън ли живее?

— Да, част от времето, скъпи. Той много пътува из страната.

— По работа ли, госпожице Донахю?

— Естествено, скъпи. Той е комисионер.

— Да не би да имате предвид търговски пътник, госпожице Донахю?

Тя ме изгледа съчувствено.

— Още си зелен, момчето ми, нали? И все пак те харесвам, защото си много сладко момче. Не, скъпи. Мартин е букмейкър^[1]. Не прави книги за четене, нали разбираш. Взима облозите. Буки, ако си чувал тая дума. Той участва в повечето от състезанията и там успя да си създаде доста добри връзки. Хапни си бонбонче, скъпи. Вземи от тези — не ги обичам с карамеления пълнеж, само ми влизат в ченето.

— Стори ми се, госпожице Донахю, че той и Нора са много добри приятели.

— Дори нещо повече от това, скъпи — отвърна тя, поглеждайки ме косо. — Там е направена, както би могло да се нарече, уговорка.

— Уговорка ли, госпожице Донахю? — изкарах думите насила между зъбите си.

— Те не са точно сгодени — Нора все още е много млада, както знаеш, е само на седемнайсет, а на мен ми се иска да я пообуча още годинка-две в „Ърл“, за да си има свой собствен бизнес, когато се задоми. Но да знаеш от мен, скъпи, това вече си е сигурен факт.

Това, че все още не бе обявен годеж, можеше да ми послужи за известна утеха и макар да не разбирах много точно значението на тази дума, то терминът „факт“ имаше фатално звучене, влошено още повече от немаловажната подробност, че бе сигурен. Зяпнах към госпожица Донахю с тайно страдаща душа, докато тя продължаваше да обяснява:

— Нора е прекрасно момиче. Може би е малко палава, но това е от ирландската жилка в нея, избива я все на лудории. Но иначе е толкова мило момиче и аз съм много привързана към нея.

— Сигурен съм, че това важи за всички ни, госпожице Донахю — изломотих с дрезгав глас в напразни усилия да не се издам.

Останалата част от представлението премина като мъгла пред погледа ми. Дори Хети Кинг не успя да ме развълнува, въпреки впечатленото шептене на госпожица Донахю, че нейният хит „О, ти, красива кукло“ бил любимата песен на крал Едуард^[2].

След като последната завеса падна и оркестърът изсвири няколко начални такта от „Боже, Краля ни пази“, изпитах меланхолично чувство на облекчение. Сред обичайната суетня Терънс и Донахю тръгнаха забързано към бара за по едно последно бързо питие, докато двете дами се отправиха със сериозен вид към гардероба. Най-сетне бяхме сами с Нора, останали да чакаме в изпразващото се фоайе. Тя се приближи до мен така, че очите й гледаха директно в моите. Бяха сериозни, макар устните й — толкова живи и топли, когато се докоснаха до бузата ми — да бяха извити леко шеговито.

— На теб не ти беше хубаво — рече тя обвиняващо, но и с лека нотка на съчувствие, сякаш за да намекне, че ме разбира. И наистина, когато запротестирах отбранително, че ми е било хубаво, тя поклати глава и добави: — Не. Мислеше си, че беше прекалено недодялано и може би наистина си прав. Този вид забавления въобще не са по вкуса ти.

Почувствах с внезапно отчаяние, че ще трябва да се разкрия.

— Щеше да ми хареса, Нора, ако седях до теб.

— Тогава защо не седна? — Тя разтвори широко очи. Дъхът й, както стоеше толкова близко до мен, бе топъл и сладък. — Щеше да е много мило.

— Помислих си, че искаш да седнеш до Мартин.

— Мартин! — възкликна тя. — Писнало ми е от него. Прекалено настойчив е. Искаше ми се ти да си до мен!

Сърцето ми подскочи радостно. Освободен от потискащото настроение, почувствах как кръвта нахлува в лицето ми.

— Но, Лорънс. — Тя ме гледаше провокативно. — Тери казва, че ти не се интересуваш особено много от момичета.

— Интересувам се от теб, Нора. Ако искаш да знаеш, никога не съм се интересувал от някой друг толкова, колкото от теб. Аз много те харесвам.

Тя се усмихна и аз си помислих, че ще продължи да ме дразни. Но след миг изражението й се промени и в сините й очи се появи мек поглед.

— Аз също те харесвам — отвърна тя. — Настина. И ми се ще да се виждаме по-често, да те разведа тук-там, да те освободя от самия тебе. Този свят е жесток, Лорънс, и извинявай, но според мен в него човек може да оцелее само с повече житейски опит. Трябва да се научиш да общуваш с хората и от време на време да се веселиш. Нали не те обиждам, като казвам това?

— Не, Нора.

Другите от компанията приближаваха към нас и тя продължи да говори бързо:

— Тогава виж какво ще ти кажа. Следващата неделя Март и Тери няма да са тук. Така че ела направо в Парк Кресънт и ще правим каквото искаш.

— О, Нора — казах възбудено. — Колко прекрасно! Сутринта ли да дойда?

Помислих си, че тя ще се засмее. Устните й трепнаха, а очите й — под онези завити мигли — се свиха в черни, искрящи цепки.

— Ела, когато си готов — рече накрая. — Но не прекалено рано, защото ще ме намериш в леглото.

Почувствах отново, че съм жив и когато вече се бяха събрали и останалите, аз се усмихнах радушно, преструвайки се, че съм прекарал чудесно. След това сърдечно се сбогувах и поблагодарих на госпожица Гилхули, когато тя каза, че иска да присъствам на следващото й събиране. Цялото това представление бе напълно чуждо на моята природа, макар и да го приех за нормално, защото вече знаех, че Нора се интересуваше от мен.

Когато накрая ги оставих, се прибрах пеша чак до „Залата на Тамплиерите“ и подрънкването на трамваите звучеше като музика в ушите ми.