Арчибалд Кронин
Песен за петаче (12)

Единадесета глава

Моят престой в „Свети Джоузеф“ се оказа по-дълъг, отколкото предвиждах. Въпреки че за разлика от икономката си чичо Саймън не ме дари още от самото начало с вниманието си, съвсем скоро почувствах, че той приема с радост присъствието ми в къщата и макар да изглежда абсурдно, моята компания носеше облекчение на тази негова особена човешка самота, наложена му от неговото призвание — още повече пък, след като не можеше да не забележи, че бях започнал да се привързвам към него. А това не бе никак трудно.

Обикновената човешка доброта, така различна от маниакалната религиозност на госпожица О’Риърдън, е винаги много по-привлекателна. Въпреки цялата си самоналожена дисциплина, в неговата натура имаше толкова доброта и чувствителност, че с тях той би могъл да спечели всяко дете.

Подобно на баща ми, чичо Саймън бе природно интелигентен и имаше същото вродено чувство за изисканост: качества, с които — скоро щях да открия — не бяха надарени от небесните сили другите двама братя — Бърнард и Лио. Още от ранните си години той бил изпратен да учи в шотландския колеж във Валядолид, в Стара Кастилия, където по времето на първите седем години на обучение, толкова важни за формирането на характера, чичо ми бе живял и учил, проявявайки забележителни качества. Испания го бе образовала и оформила като личност, беше го дарила със своите традиции и култура. Той обичаше тази страна и пламенно се възхищаваше от нейния народ — спомням си добре една негова фраза: „Благородството на мъжете, грацията и душевната чистота на жените“. Със своите тъмни дрехи, с гъстата си черна коса, блестящ поглед и бледа кожа, с късата си свещеническа пелерина, спускаща се надолу по раменете му, той наистина добиваше испански вид, към който се стремеше съвсем съзнателно, за да подчертае и някои дребни маниерности в поведението на испанците. И колко често, с носталгична тъга ми разказваше за щастието на своя живот във Валядолид — прекрасния град на Сервантес и Колумб, спасен от нашествието на маврите от Санчо де Леон — пресъздавайки живо не само исторически драми, но и много лични спомени: за окъпаните в слънчеви лъчи манастири, за един белостенен кабинет, гледащ към далечните планини с цвета на охра, за колежанските градини, ухаещи на портокалови дръвчета, и една кичеста беседка, където чичо прекарвал обедната си почивка, с надвиснала лозница, от която „падали направо в устата“ малки, сладки като мед гроздови зърна, както с голямо удоволствие си спомняше той. И след всичко това да бъдеш прехвърлен в далечната, западнала шотландска енория сред недодялания местен акцент и данданията от близката корабостроителница — това ми приличаше на тъжно прогонване от Райските градини.

Но въпреки всичко чичо Саймън нямаше нищо против сегашното си положение. В своята енория той изцяло се чувстваше като у дома си, знаеше малките имена на всички деца и по-възрастни жени и като че ли действително изпитваше удоволствие от многобройните енорийски задължения и изисквания — по мое мнение тъпи и уморителни — започващи още от шест сутринта, когато ставаше, за да се приготви за ранната литургия, и свършващи в края на деня, а често проточващи се и до късно през нощта. Понеже изпитвах удоволствие да прекарвам времето си в неговата компания, липсваше ми, когато го нямаше. Много се дразнех от факта, че той трябваше да бъде на разположение на всеки и особено след като в допълнение на неговите многобройни задължения му се налагаше да отделя по половин ден всяка седмица, за да отскача с параходчето до Ардфилън и да вижда баща ми — визити, от които чичо Саймън се връщаше с приповдигната, фалшива веселост, която не можеше да ме заблуди.

Не одобрявах също и готовността му да откликва на всяка злочеста история. Чувствах, че това му бе натрапено насила — мое мнение, енергично споделяно и от госпожица О’Риърдън, която бе особено критично настроена и към явлението, наричано от нея „просешката процесия“. Всяка сряда следобед с неизменна последователност през вратата на кухнята се изнизваше поток от изпаднали в нужда просители, които с нетърпение очакваха да бъдат възнаградени с полагащите им се според установените порядки допълнителни дажби. Наблюдавайки ги от отворения прозорец на кухнята заедно с госпожа Витело, дневната прислужница, докато госпожица О’Риърдън се оправяше с опашката, аз непрекъснато бях разяждан от съмнения, че не един или двама от тези просители бяха шарлатани. Особено ме дразнеше една от редовните, която изглеждаше най-лоша от всички — някаква старица с много игриви очи. Казваше се Сара Мууни. Потропваше с патерицата си, влачейки крак, като непрекъснато стенеше и пъшкаше, и бе вечно недоволна, че щипката чай или канчето захар са много по-малко от определеното количество. Моите подозрения срещаха пълна подкрепа в лицето на госпожица О’Риърдън. Чувах как тя непрекъснато протестира пред чичо срещу грабителския подход на Сара по отношение на храната.

Все пак, въпреки неудобството на младостта, чичо Саймън си имаше свои начини да се оправя с трудната по характер икономка, която по време на дългата си служба при него бе повярвала, че държи ключовата позиция в енорията. Той я оставяше да си вири главата, търпеше слабостите й, не й се месеше в ръководенето на къщата и най-вече стоически, без да се оплаква, понасяше варварските й гозби. За кулинарните способности на госпожица О’Риърдън мога само да кажа, че в живота си никога преди или пък след това не съм познавал друг човек, който да може да причини по-големи поражения на обикновен овнешки котлет или на безобидно парче телешко месо. Но за разлика от мен, очевидно чичо слабо се интересуваше от това, което ядеше, и единственото му задължително изискване бе голяма чаша черно кафе след обяда в един часа. С кафето той изпушваше една тънка крива пура със забучена в единия край тръбичка от паче перо, избирайки я от кутията, изпращана му от негов колега от Испания.

С това въздържано отношение към проблемите, които считаше за маловажни, той печелеше не само уважението на госпожица О’Риърдън, но същевременно успяваше да отстои и правото си на старшинство, без да му се налага да се меси постоянно във всичко онова, което спадаше към енорийските му задължения. А по повод представите на икономката за неустановения ми статут, съвсем спокойно, но с твърда ръка, той застана на моя страна, макар да не можеше да се пребори с всичките й непрекъснати грижи към мен — например с ангажиментите й, явно адресирани към стомаха ми, защото тя продължаваше да ме прочиства по най-безмилостен начин. Не бих искал да пропусна да спомена за големия камфоров кръст, който тя увеси на врата ми с хигиенична цел, благодарение на който, просмуквайки натрапчивата си миризма в кожата ми, ме превърна в самоходно нафталиново топче. Все пак чичо я отказа от нейните ненавременни религиозни планове по мой адрес, представляващи прекалено амбициозна крачка по пътя ми към непорочността, които щяха да ме принудят да направя първата си изповед, да прехвърля през рамо църковния презрамник и да науча наизуст нужните латински отговори, за да мога да помагам на чичо си по време на провежданите от него литургии, докато траеше краткия ми престой. Ако имаше как да го направи, сигурен съм, че тази силно религиозна жена щеше да ме посвети в духовен сан, щеше да направи тонзура^[1] на главата ми, и дори може би щеше да ме канонизира за светец, преди да реши, че е приключила с мен. Но чичо Саймън не позволи да стане това. Той притежаваше едновременно и чувството, и чувствителността, необходими му, за да разбере психологическия шок, претърпян от мен, и да ме възприеме като едно нервно, силно притеснено и физически недоразвито дете, често измъчвано от кошмари, които ме будеха посред нощ, облян целият в студена пот, и които, след като винаги представляваха гротескни вариации на татковия кръвоизлив, аз наричах моите „червени сънища“. Колко благодарен му бях тогава, че той някак си успяваше да посвети част от времето си и на мен. През вечерите играехме на „дама“ — игра, известна ми отпреди това. Чичо Саймън също така ми даде и основни познания в областта на шаха, като играеше срещу мен без царицата си. Нашите разговори бяха винаги много интересни за мен, след като той никога не се присмиваше на наивността ми. Спомням си как един път коментирахме някои и други явни чудатости сред светиите, а веднъж проведохме твърде успокоителен разговор по въпросите за Ада. Няколко последователни понеделника — неговите най-незаети дни — чичо Саймън наемаше гребна лодка и с нея отивахме чак до онази част от лимана, известна като „Опашката“. Но най-голямо удоволствие ми доставяше забавлението, за което той ми бе подхвърлил още при първата ни среща.

Една сутрин, непосредствено след закуска, чичо ме отведе на тавана и там, сред захвърлените от години вехтории, стоеше модел на локомотив, целият покрит с прах, но иначе истински, действащ модел — толкова голям и изпълнен с едва обуздавана мощ, че при вида му аз подскочих от изумление.

— Нямам представа как се е появил тук — рече чичо. — Сигурно е останал от някоя благотворителна разпродажба. Не вярвам и да работи много добре. Но все пак можем да го изпробваме.

Свалихме го в градината и го отнесохме на бетонната алея откъм задната врата. Аз изтичах в кухнята, за да взема от госпожица О’Риърдън кърпа за прах. Изчистен от мръсотията, разкрил пред погледите ни блестящите си колела, двата си цилиндъра, буталата и излъскания зелен тендер^[2], той бе придобил вид на машина, която караше сърцето ти да трепне от вълнение.

— Виж! — възкликнах аз, сочейки към бронзовите букви върху кабината за машиниста. — „Летящият шотландец“.

Това действително се оказа умален модел на онзи известен локомотив. Само каква радост бе да напълним бойлера му с вода, да заредим малката му горивна камера от бутилката с метилов спирт, която чичо предвидливо бе намерил, да запалим с клечка кибрит — получен въпреки протестите на госпожица О’Риърдън — добре оразмерения фитил, след което да отстъпим назад и с притаен дъх да изчакаме, за да видим какво ще се случи. Уви, след като всичко това бе направено, „Летящият шотландец“ отказа да полети. Водата завря, от комина обещаващо излезе облаче пара, дори мъничката свирка издаде острия си, омайващ писък, но въпреки всички тези вътрешни раздвижвания в локомотива, както и в моята душа, красивата машина остана напълно неподвижна и безразлична.

— О, чичо, трябва да го накараме да тръгне! — Обхванат от вълнение и припряност, аз едва се усетих, че съм използвал класическата фраза на госпожица О’Риърдън.

Изглежда, и той като мен мислеше същото. Свали палтото си и двамата коленичихме на голия цимент. Заедно смазахме машината с неговата масльонка от велосипедните му инструменти. Проверихме най-внимателно всяка от работните му части. В напразни усилия развивахме гайки и после отново ги затягахме. Легнал по корем на алеята, с мръсни петна от смазка по лицето, чичо духаше усилено пламъка в горивната камера с намерението да увеличи температурата, когато ненадейно се появи госпожица О’Риърдън.

— Ваше Преподобие! — Ръцете и очите й се повдигнаха нагоре в жест на ужас и изумление. — И сте по къс ръкав, и сте в такова състояние. А господин и госпожа Лафърти ви чакат в църквата с горкото некръстено, невинно детенце, и то от половин час.

Той се изправи, гледайки с извинителна усмивка към госпожица О’Риърдън, приличащ досущ на виновен ученик. Но тръгвайки забързано към църквата, ми отправи окуражаващ поглед.

— Още не сме победени, Лорънс. Ще опитаме отново.

И ние наистина опитахме. Опитвахме многократно, но всеки път безуспешно. Упоритата машина се превърна за нас във всецяло погълнало ни хоби. По цял ден я коментирахме, като ползвахме нетехнически термини, решени на всяка цена да не останем победени.

В срядата на следващата седмица ние току-що бяхме обядвали, кафето на чичо бе донесено и той бе избрал и запалил пурата си. Винаги имаше навика да пуши с някакъв замечтан маниер, полупритворил клепачи, сякаш се пренасяше обратно в любимия си Валядолид. А колко изненадан и натъжен щях да остана, ако знаех, че след няколко месеца той щеше да бъде прехвърлен обратно в онзи град, за да стане член на преподавателския състав на колежа. Но този следобед аз не знаех за това, нито пък, в което съм сигурен, знаеше и той. Размекнат от кафето и пурата, в очите му проблеснаха закачливи искрици.

— „Летящият шотландец“?

— Да, чичо! — извиках с готовност аз.

Извадихме машината изпод навеса за инструменти. Докато госпожица О’Риърдън наблюдаваше с неодобрение действията ни от прозореца на кухнята, правейки забележки под носа си и към госпожа Витело, ние го смазахме, наляхме спирт и вода и изчакахме водата да загрее до точката на кипене. Но напразно, всичко това отново не доведе до никакъв резултат. Просто не искаше да тръгне.

С глави, наведени над мъчещата се машина, чух чичо да казва, този път с нотка на песимизъм в гласа си:

— Трябва някъде да е заял. Я се опитай да го разклатиш.

Аз го разклатих, грубо, силно, и накрая ядосано го ритнах. Моментално се чу остро изгърмяване. Някъде от вътрешността си, бойлерът изстреля топчица скашкана гъста материя. От някаква неподозирана дюза изсъска струя пара. Колелата се завъртяха мощно и „Летящият шотландец“ изхвърча от мястото си като стрела.

— Ура-а-а! — изкрещях аз. — Върви. Вижте, госпожице О’Риърдън, вижте!

Той се носеше право надолу по бетонната алея, набирайки все по-голяма устремност с всеки тласък на мощните си бутала, колелата се надпреварваха едно с друго, от комина му излизаше пара, а горивната му камера искреше като опашка на комета. Беше една величествена, изумителна гледка!

— О, небеса! — изведнъж възкликна чичо ми.

Последвах погледа му.

Сара Мууни току-що бе излязла от църквата и с приведена глава, влачейки сакатия си крак, потропваше с патерицата си, тръгнала към нас.

— Пази се, Сара! — извика чичо Саймън.

Но Сара, напълно погълната от мисълта за порцията чай, въобще не чу предупредителния вик, а локомотивът, носейки се надолу с учудваща точност, се заби безпогрешно в патерицата й. Патерицата излетя във въздуха, описвайки съвършена дъга, и се счупи на две с оглушителен трясък. Госпожа Мууни остана да седи на цимента, докато машината, изхвърляйки облаци пара, се прекатури на една страна в тревата и продължи да пуфти задъхано. За момент Сара остана като обезумяла, обгърната от божествени облаци пара, след което с писък се изправи на крака и за утеха на църквата хукна ама наистина като заек.

— Е, да благодарим на Бога, че не се нарани — обърна се чичо към госпожица О’Риърдън, която се бе присъединила към нас.

— Но, чичо Саймън — стиснах го аз за ръката, успял най-сетне да проговоря с глас. — Ти не видя ли? Тя тичаше! Без патерици! Направо си тичаше. Това е чудо!

Той ме погледна замислено, но преди да успее да ми отговори, се намеси госпожица О’Риърдън, която поне този път бе доволна:

— Ще бъде чудо, ако утре не се появи пак с две патерици.

Чичо отново не каза нищо, само дето сега се усмихваше. Мисля, че му достави искрено удоволствие да погледа двайсетярдовия спринт на Сара Мууни.

„Летящият шотландец“, след краткия момент на вдъхновение, никога повече не се прояви по същия начин и без каквито и да било други опити за поправка бе прибран на тавана. Всъщност от този ден нататък моето пребиваване в дома на чичо Саймън промени изцяло вида си. Никой не ми каза нищо, но от изражението на госпожица О’Риърдън и от поведението на чичо, който изведнъж стана прекалено сериозен и прикрит, бе очевидно, че новините от Ардфилън са станали значително по-неприятни. Чичо Саймън започна да прекосява лимана все по-често, завръщайки се с тъжно лице, което се опитваше да развесели, щом ме видеше, макар и невинаги с успех. Също така често се случваше да прекъсвам в кухнята приглушените разговори между госпожица О’Риърдън и госпожа Витело и да бъда посрещан с прекомерна и прекалено очевидна нежност; само дето преди това успявах да дочуя двете злокобни, често повтаряни думи „скоротечна туберкулоза“, които моментално извикваха в съзнанието ми ясната и жива картина на баща ми, бледен и изпит както през онази незабравима нощ, стремително препускащ към небитието на един огромен бял кон.

Никога не успях да разбера, нито се опитах да си обясня защо конят трябваше да е бял, въпреки че вече знаех с абсолютна сигурност, обхванат от странна апатия, че съвсем скоро баща ми щеше да умре. А не бях ли почувствал несъзнателно, още през онази кървава нощ, че той нямаше да може да се възстанови? Аз се мотаех из къщата, чувствайки се пренебрегнат, слушайки с нетърпение и неприязън приглушените шушукания: „Още едно кръвотечение“, възмутен от мрачното настроение и вглъбеността на другите и тръпнещ от загубата на топлината, която доскоро ме обгръщаше.

Една вечер, около десетина дни по-късно, се опитвах да придумам чичо или може би само го тормозех, да поиграем на дама. Вече бяхме застанали около дъската и той даже ми бе разрешил да си направя дама, когато чух звънеца на вратата — звук, към който бях започнал да изпитвам неприязън, след като напоследък бе станал обичайна прелюдия към неприятности. Но когато госпожица О’Риърдън влезе, в ръката си носеше телеграма.

Чичо ми я прочете, пребледня изведнъж и каза:

— Трябва да отида до църквата, Лори.

Госпожица О’Риърдън излезе от стаята заедно с него и аз останах сам. Никой не ми каза нито дума. Въпреки това разбрах моментално. Не се разплаках. Вместо това върху ми се спусна някаква тъпота, нещо подобно на много силна меланхолия. Погледнах към дъската с дамата, съжалявайки за ненавременното приключване на играта, защото с моята дама държах печеливша позиция. Отидох и преброих купчинките от пенита върху камината — по дванайсет монети във всяка купчинка, разгледах за сетен път моя приятел — стареца на колоната, след което слязох долу в кухнята.

Госпожица О’Риърдън плачеше и с нервни движения местеше мънистата на молитвената си броеница.

— Имам главоболие, скъпи — обясни тя, скривайки броеницата под престилката си.

Прииска ми се да й отвърна: „Защо ме лъжете, госпожице О’Риърдън?“.

Но аз не проявих признаци на печал чак до следващата сутрин, когато госпожица О’Риърдън, упълномощена за случая, ме отведе до прозореца на всекидневната, постави ръка на раменете ми и докато и двамата се взирахме в далечното пристанище, където разтоварваха един кораб, тя заговори — първоначално с поредица от тихо изречени забележки, след което много внимателно ми съобщи новината. Тогава, понеже чувствах, че трябва, че от мен се очакваше да го направя, аз покорно избухнах в сълзи. Но те пресъхнаха много скоро, толкова скоро, че в по-късните часове на деня госпожица О’Риърдън със задоволство от постигнатия благодарение на нея резултат успя да отбележи на няколко пъти: „Той го прие спокойно!“.

Същия следобед, обличайки се „за града“, тя ме отведе в порт Кригън и ми купи едно черно костюмче, което, избрано, както тя се изрази, „съобразно бързия ми растеж“, ми стоеше неприлично зле. Сакото висеше върху мен като торба, а широките панталони, за разлика от спретнатите ми къси панталонки, се набръчкваха около прасците, оставяйки впечатлението за големи мъжки панталони, обути от човек, ампутиран малко под коленете. Твърдо решена да направи от мен представителен, достоен за пример със скръбта си индивид, добрата госпожица О’Риърдън дооформи външния ми вид с черно бомбе, което затъмни с блясъка си цялата ми елегантна външност, черна връзка, черна лента за ръката и черни ръкавици.

На следващата сутрин, облечен в тези отвратителни доспехи на смъртта, каращи ме да изглеждам като платен участник в погребение, аз се сбогувах с госпожица О’Риърдън, която, прегръщайки ме и обръщайки се към мен с „моето бедно агънце“, ме окъпа в непостижими за никой друг потоци сълзи. Може би тя бе предугадила по-добре от мен какво ме чакаше оттук нататък. След това, придружавайки чичо, ние се отправихме с такси към корабчето за Ардфилън.

Седнахме на палубата, където същият немски квартет свиреше същите жизнерадостни виенски валсови мелодии. Сърцето ми трепна от музиката, под чиито ноти няколко деца скачаха наоколо. Искаше ми се да стана и да се присъединя към тях, но мислейки мрачно за облеклото си, което в действителност бе привлякло върху мен много съчувствени погледи, не посмях да го направя.