Арчибалд Кронин
Песен за петаче (13)

Дванадесета глава

Погребението бе извършено на местното гробище в Лохбридж в присъствието на тесен кръг хора, където бяха дошли и скромните, но все пак изключително достойни и благочестиви родители на баща ми. Тук, в този индустриален град, изгонени от парчето ирландска обработваема земя заради големия картофен глад, се бяха установили Лорънс и Мери Керъл, за да изживеят смирено живота си с благочестива скромност; тук, преди да се ожени, моят баща бе живял на квартира в една ергенска стая; тук беше и предприятието на чичо Бърнард — Ломъндовите изби, което сега се бе превърнало, за моя изненада и огорчение, в една пустееща и западнала кръчма, над която живееха моят чичо с жена си и двамата ми братовчеди — Терънс и Нора.

Времето през този следобед беше сиво и от небето ръмеше ситен дъждец, когато кортежът излезе от църквата и се отправи към гробищата. Само че аз не бях там, за да мога да гледам. За мое огромно облекчение мама бе наредила да не присъствам на заравянето на татко в гроба. Предишния ден, въпреки отчаяните ми протести, бях придуман от чичо Бърнард да кажа, както той се изрази, своето „последно сбогом“ на баща ми, поставен в ковчега. Това бе първото ми запознанство със смъртта и в онзи момент почувствах как изтръпвам при вида на татко — толкова млад, толкова красив, едно съвършено восъчно подобие на самия себе си, излегнат в пищния, гравиран, пълен с възглавнички ковчег, който самият чичо Бърнард — изпаднал в екстравагантна сантименталност — бе поръчал против желанието на мама.

Приготвен педантично за гроба — със сресана коса, с подравнени мустаци — татко бе натъкмен, както самият той би се изразил иронично, „до последното косъмче“. И тъкмо когато чичо Бърнард с просълзени очи вдигна едната от онези безжизнено увиснали, студени като глина ръце и я постави в моята, от което ръката ми изтръпна още с докосването, в същия този момент върху мъртвата брадичка, гладко избръсната от човека от погребалното бюро само преди ден, аз забелязах леко наболата червеникава брада, която бе започнала да никне. Изпищях ужасен и издърпвайки ръката си, сякаш обезумял, хукнах от стаята, като на минаване през вратата халосах главата си в ръба й. Затова сега с превързано чело, но освободен от по-нататъшните терзания, свързани с гробищата, аз чаках заедно с новата си братовчедка Нора в задния двор на Ломъндовите изби.

Дворът се намираше между железопътните линии и задните голи тухлени стени на помещенията на избата. Беше едно странно, невероятно място, оградено от изпочупен дървен стобор — ничия земя, цялата задръстена от нахвърляни на купчини ненужни вехтории, дървени касетки, купища празни и строшени бутилки с окъсани, подгизнали от дъжда сламени оплетки по тях. Голяма купчина сгурия задръстваше входа към вратата на мазето. В единия ъгъл се виждаше жалка, разнебитена къщурка, пред която кокошките си ровичкаха, кълвяха и кудкудякаха. В друг ъгъл имаше подобна на кучешка по размери колиба, която, изглежда, стоеше изправена само благодарение на плетеницата от ръждясала тел, намотана около нея. И всичко това съществуваше в състояние на такъв невероятен безпорядък и така контрастираше с безупречния ред в моя дом, а и с всичко останало, което някога бях виждал в живота си, че от мястото действително се излъчваше едно страховито, но същевременно и силно притегателно очарование.

Изглежда, лицето ми бе издало какво си мисля, докато се оглеждах наоколо, защото Нора ме погледна с палава въпросителна усмивка.

— Не е много подредено, нали?

— Не, не особено — съгласих се тактично.

— Тук нещата изглеждат така. Около нас винаги е страхотна бъркотия — добави тя с безгрижен тон. — Цялото това място е обречено.

— Обречено? — Думата прозвуча някак си злокобно.

— Има нареждане всичко да бъде сринато. От градския съвет. Ако преди това не падне самичко.

В този момент покрай нас премина с грохот Каледонският влак — може би същият, който горкият ми баща бе ползвал в младежките си години — и от тътнежа на стремително профучалата композиция, сякаш за да бъдат потвърдени думите на Нора, целият двор се разтресе, от върха на купчината започнаха да падат касетки и кокошките се защураха с крякане, търсейки къде да се скрият, докато самата къща, тресейки се и вибрирайки чак в основите на престарялата си конструкция, загуби част от хоросановата си мазилка, която падна точно пред краката ми. Аз погледнах към братовчедка си с разбиращ поглед.

— Ами какво ще правите след това, Нора, след като съборят всичко?

— Предполагам, че просто ще фалираме, както почти бяхме преди известно време.

Шегуваше ли се тя? Не, очевидно говореше сериозно, макар да изглеждаше, че това изобщо не я притеснява, защото продължаваше да ми се усмихва с пълно безразличие. Харесваше ми тази нейна усмивка — от нея струеше такава безразлична непринуденост, каквато аз никога нямаше да мога да почувствам. И наистина, макар да познавах братовчедката си само от няколко часа, усещах, че всичко в нея ми харесва, особено нейното слабичко, деликатно, живо личице, което въпреки семейните лишения сияеше от радост. Имаше кадифена кожа, очите й бяха почти черни, с дълги, извити нагоре мигли, подобно на лъскавата й черна коса, която тя непрекъснато подмяташе наоколо с всяко движение на главата си. Въпреки че беше почти три години по-голяма от мен, тя бе мъничка, горе-долу колкото мен, и много слаба, с тънички ръце и крака. Беше облечена за случая в хубава нова, обшита с ширити рокличка, с прелестни, бухнали настрани плисета, която, в противоречие на нейните обяснения за финансова несъстоятелност, имаше доста скъп вид.

— Това е кучето на Тери. Джокър.

Сякаш притеснена да не би нашият разговор да прекъсне, Нора зае поза на местен господар и посочи с глава към една дълга, хилава, в миши цвят хрътка с тънка, закривена като на плъх опашка и меланхолични очи. Тя, изопвайки гръбнак, се бе появила тихичко от уединението на колибата си. Беше такова едно куче, каквото не бях виждал никога досега. Не можех да заподозра в него абсолютно никаква прилика с аристократичните песове, които бях виждал да разхождат с достойнство по оживените, изискани улици на Ардфилън.

— Това мелез ли е? — попитах.

— О, боже, не. Не си ли виждал досега уипит, че не можеш да го познаеш? Джокър е много ценно животно и струва куп пари. Освен това е изкарало цяла бала за Тери. Никой не може да бие Тери на състезания, независимо дали са с кучета, с коне, или с хора.

Изражението ми на пълно неразбиране, изглежда, я бе накарало да се откаже от по-нататъшни обяснения. И все пак, въпреки че поклати глава, очевидно тя не се предаваше лесно, но за всеки случай избра по-проста тема за разговор.

— Ами — продължи тя, нарушавайки тишината — те скоро ще се върнат. Само че без чичо Саймън. Той не може да се измъкне от срещата си с Главния.

Кимнах в знак на съгласие, за да не се излагам пред нея, въпреки че нямах абсолютно никаква представа какво искаше да каже или пък кой можеше да е този Главния. Преди да тръгнат за гробищата, чичо Саймън бе провел дискретен разговор с майка ми и аз въобще не знаех какво е било естеството му.

— Естествено, Главния не е склонен да се съгласи — продължи тя, — но ще трябва да отстъпи. Сам разбираш, че това е голяма чест за Саймън.

— О, да, така е — излъгах аз.

Тази малка окаяница, изглежда, имаше информация за всичко. Подтикван единствено от разяждащото ме отвътре любопитство, попитах:

— А кой е Главния, Нора?

Тя ме зяпна с невярващ поглед.

— Епископът, човече, старият Мик Маколи от Уинтън. Нима не знаеш, че искат да вземат Саймън обратно в колежа, в Испания, за да преподава там?

Вторачих се в нея, шокиран от изумление. Значи чичо Саймън щеше да ни напусне, и то точно когато се бях привързал толкова силно към него. А и мама също разчиташе на помощта му.

— Да, но пък чичо Лио ще се върне тук — отвърнах след кратка пауза, почувствал силно притеснение, че мога да изгубя успокоителното присъствие и на другия мой чичо, когото не бях виждал никога до ден-днешен.

— О, да — рече тя с пълно безразличие, — Лио ще се върне, но ще трябва да изчака влака си. Само че той е много особен.

— Особен?

— И страшен… Ще се убедиш сам. Тери го нарича „бездушно копеле“.

Тези непроизносими думи, изречени с такъв безразличен тон, все едно че се отнасяше до неизвестния за нас епископ, ме разтърси тъй дълбоко, че аз скочих на крака и попитах с упорство в гласа:

— А той какво прави, Нора?

— Има склад в Уинтън. Продава платове на едро. Но чичо Конър обичаше да се шегува и казваше, „че никой никога няма да може да разбере с какво точно се занимава Лио“.

След като още от предния ден бях в силно възбудено състояние, тази неочаквана реплика на баща ми, жив и смеещ се, предизвика внезапен изблик на сълзи в очите ми.

Братовчедка ми се начумери протестиращо.

— О, боже, не го прави отново, точно след като бях започнала да те харесвам. Хайде, ела да ти покажа кокошките.

Сграбчвайки ме за ръката, тя ме поведе насила към кокошарника, твърдо решена на всяка цена да ме отърве от унилото ми настроение.

— Виж ги къде стоят. Кът, кът, кът. Имахме дванайсет, само че две умряха. Тази тук е разклопана — виж как се е насадила да мъти и май ще трябва да я изгоня от полога. Къш, дяволе проклети. А, ето и едно яйце, при това кафяво. Сега ще го вземем и ще ти го сваря за чая.

Тя вдигна пред погледа ми гладкото кафяво, напръскано с петънца яйце с подмамващ жест, но това не помогна. Рязката промяна на дневната светлина с мъждивата, загадъчна атмосфера на кокошарника, мирисът на сламата и други, по-остри ухания само подсилиха първичния, атавистичен страх у мен.

— Няма ли да престанеш, човече, за бога?

Хванала яйцето в ръка, тя ме избута до стената на кокошарника и с едната си ръка, здраво стиснала ме за врата, а с другата, подпряна на стената над мен, тя започна да ме блъска здравата с главата си. Гъстата четина на косата й, допираща се до бузата ми, топлината от непосредствената й близост до тялото ми, решително стисналата ме за врата нейна ръка — всичко това ми подейства някак странно успокоително. Когато накрая, останала съвсем без дъх, тя спря, изпитах силно съжаление, че нейният възстановителен масаж не продължи по-дълго. Бях започнал да се усмихвам вяло, когато изведнъж усетих нещо лепкаво отгоре на черепа си, което сега бе започнало да се стича надолу по тила ми.

— О, божичко, яйцето се счупи — възкликна тя. — Бързо, дай си носната кърпа. Сега, спокойно, няма страшно. Това е страхотен шампоан за косата, няма нищо по-добро от него.

Какво друго ми оставаше да направя, освен да се подчиня на действията й, докато тя бършеше главата ми?

— Както и да е, поне това те накара да спреш да се разводняваш — декларира тя, разглеждайки ме с критичен поглед. — Но мисля, че би могъл междувременно да пийнеш нещичко.

Покорно й разреших да ме преведе през двора към задната врата и после по един тесен коридор стигнахме до салона на заведението.

Докато аз зяпах наоколо с послушническо любопитство дръжките от слонова кост за наливане на бира, редиците с бутилки върху лавиците, триците, нахвърляни на дебел пласт върху пода и след като накрая направих и вътрешен оглед на месинговите плювалници, тя отбеляза:

— Както му е редът, от уважение сме затворили заведението до вечерта.

Тя се приближи спокойно до една малка порцеланова бъчвичка върху тезгяха, украсена с надписа „РУБИНЕН ПОРТВАЙН“, и завъртайки малката никелирана канелка, майсторски наля две пълни чаши с вино.

— Вземи — каза тя, подавайки ми едната чаша. — Гаврътни го. Само не казвай на никого. Това ще те стегне.

Бях се превърнал на глина в нейните ръце. Докато братовчедка ми отпиваше по малко от порцията си, аз набързо гаврътнах моята чаша. След това я последвах нагоре по задните стъпала до гостната — голяма стая, пълна с хубави, но вече доста очукани мебели, която по свой начин бе почти толкова разхвърляна, колкото и дворът. Над камината, пред която бяха провесени да се сушат няколко кърпи, имаше голяма цветна фотография на папа Лъв XIII с няколко пожълтели върбови клонки, подпъхнати в горния край, а в долния — надраскана с розово мастило забележка за състезанията в Еър през юни. В далечния край на стаята се виждаше един педален хармониум с изпочупени клавиши, а в съседния му ъгъл имаше някакви странни обувки, един скъсан плик от кучешки бисквити, няколко опърпани молитвеника и чифт стари презрамки. Беше ми твърде непонятно защо чичо Бърнард е толкова различен от баща ми, който мразеше немарливостта по отношение на себе си и бе почти болезнено придирчив във всичко, отнасящо се до хигиената.

Когато влязох вътре, усещайки странна мекота и олекване в ходилата си, мама помагаше на съпругата на Бърнард — за която вече знаех, че се казва леля Тереза — да подреди дългата махагонова маса за чай. Пъргавостта и възвърналата се бодрост в поведението на мама силно ме поразиха. Наистина тя беше много по-слаба отпреди, но когато се върнах от порт Кригън, очаквах да я намеря обладана от неутешима скръб. Беше ми трудно да осъзная факта, че каквито и последствия да предизвикаше в близко бъдеще смъртта на татко, за момента мама не изпитваше повече никаква печал. Изтощена през всичките тези месеци от безкрайните грижи на болногледачка и знаейки, че въпреки това баща ми ще умре, сега тя можеше да изпитва само облекчение, като виждаше, че мъките му най-сетне са приключили.

— Колко хубаво мирише устата ти, скъпи — рече мама и ме целуна. Откакто се бях завърнал, тя ме целуваше непрекъснато. — Да не би да си смукал бонбон?

— Не, мамо — отвърнах аз, чист като непорочното зачатие.

В този момент се появи леля Тереза с дъска за рязане в ръце, върху която носеше огромен червен бут варена шунка.

— Не беше ли това таксито? — попита тя, като ми се усмихна. — Ако е така, можем да слагаме яденето.

Майката на Нора беше нежна, деликатна, неуверена в себе си женица, която оставяше впечатлението, че сякаш е забулена в някаква непонятна, абстрактна загадъчност. Гърдите й, видимо издадени под красивата черна блуза от сатен, ме накараха да помисля — а дали за това не ми помагаше и портвайнът? — че за удобство тя бе свалила корсета си или може би бе забравила да го сложи. Лицето й, по природа бледо, но сега леко зачервено от печката, стоеше застинало в замечтана отчужденост, като че ли дългите години, прекарани сред тези обречени изби и царуващия наоколо безпорядък, в крайна сметка я бяха пренесли в някакво свръхестествено измерение, където тя се носеше мирно и кротко, необезпокоявана от нищо и недосегаема за никого.

— Ето ги и тях — потвърди Нора. — На стълбите са.

Едва бе свършила репликата си, когато вратата се отвори и вътре влязоха двамата ми чичовци. Първи влезе Бърнард с тежката си, отпусната фигура със заоблени рамене. Беше полуплешив, с пълно лице с увиснала кожа и торбички под очите, които, въпреки че не можеше да е на повече от четирийсет и пет, го правеха да изглежда много по-възрастен. Тъй като вече бях забелязал в него проявата на прекалена емоционалност, която бе толкова напориста, че изглежда, той едва успяваше да я сдържа, сега не се изненадах да видя носната му кърпичка, обшита по краищата с черно, която все още държеше в ръка.

Той се приближи до майка ми и постави успокоително ръка върху раменете й.

— Мое бедно момиче, ръката на Господ Бог отбеляза трагичния си отпечатък върху нашия живот. Но ти трябва да бъдеш храбра. Всичко вече свърши и той почива в мир в гроба си, при своите близки и роднини, а единственото, което можем да направим, е да сведем глави пред волята на Всемогъщия. Решеното от Него винаги става! Въпреки всичко искам да ти кажа, че сърцето ми се късаше, когато го полагаха в гроба — Конър, моя собствен брат, толкова млад, така добродетелен, оставил по-голямата част от дните и бъдещето си неизживени. А дето остави теб и момчето безутешно скърбящи — това трябва да е най-тежката рана от всичките. Но нека Господ ми помага, ще се постарая да направя така, че да нямате нужда от нищо, който и да е от вас двамата. Дадох дума на гроба му, преди да си тръгнеш, отново давам дума и пред теб. А сега, скъпа, трябва да пазиш силите си, затова, с Божията милост, нека седнем и похапнем. Когато приключим с чая, ще обмислим нещата подробно и ще видим какво трябва да направим за вас.

Тържествената клетва на Бърнард, изказана почти на един дъх и със силна, лирическа дълбочина, която майка ми изслуша с обърната на една страна глава, ме развълнува дълбоко. Погледнах очаквателно към чичо Лио, но за моя изненада и разочарование, той остана безучастен. Този чичо, с няколко години по-млад от Бърнард, беше висок и невероятно слаб, с издължено, бледо, гладко избръснато безизразно лице, над което стоеше прилежно пригладената му черна коса. За разлика от другите той не проявяваше никакви признаци на скръб. Беше облечен в обикновен тъмносин костюм, който му стоеше тъй опънато и бе толкова излъскан от употреба, че изглежда, той сякаш бе пораснал в него.

Докато Бърнард говореше, чертите на лицето на чичо Лио останаха абсолютно безизразни, с изключение на лекото, много странно потрепване на ъгълчетата на устата му, което — имайки предвид факта, че неговата личност бе толкова резервирана, сдържана и дистанцирана — можеше да бъде прието като проява на саркастична усмивка.

В този момент влезе припряно братовчед ми Терънс, изглеждащ по-изискан и по-красив от всякога, направо мъж мечта, и когато Бърнард изрече думата „милост“, ние всички седнахме долу.

Богатата трапеза ми даде ново потвърждение за великодушието на чичо Бърнард, което бе още по-достойно за похвала, като се има предвид собственото му затруднено финансово положение. Докато с разсеяно изражение на лицето леля Тереза непрекъснато влизаше и излизаше, носейки от кухнята нови запаси от пресни, горещи ястия: наденички, лебервурст, варено пиле — никога досега не бях виждал такива количества храна на едно място — Бърнард непрекъснато ни подканяше да ядем и имайки предвид дълбоката му скръб, се държеше със забележителна душевна твърдост. Мама нямаше много апетит, нито пък аз. Рубиненият портвайн започваше да взима своите жертви и аз усещах главата си като натъпкана с памук — едно твърде необикновено, но все пак не неприятно, олекотяващо чувство, което ме накара да забравя всичките си предишни нещастия. Въпреки това най-любопитно от всичко бяха държанието и гастрономическите проявления на чичо Лио, който до края на помена с решителна твърдост бе запазил чинията си, пълна догоре с храна, избягвайки като чумави горещите, разнасящи аромата си гозби на леля Тереза, и се ограничи само с чаша мляко, една обикновена пшеничена кифла, дъвкана невероятно упорито и дълго, плюс четири таблетки, извадени от малко шишенце, което той измъкна от джоба на жилетката си.

— А сега, моя скъпа Грейс — рече Бърнард, загледан в майка ми с почтително съчувствие, — ако нямаш нищо против, нека да проведем нашия малък семеен разговор относно твоето бъдеще. От това, което научих, нашият беден Конър не ти е оставил кой знае какво, ако мога да се изразя така, без да го приемаш като обида.

— Почти всичко, което имахме, отиде в бизнеса на Конър — отговори тихо мама. — Но то бе много разумно изразходвано. Той изплати всички свои дългове до последното пени — към Хейгман и към банката. Бе господар сам на себе си.

Чичо Лио, който досега не беше казал нищо, имаше странен маниер да не поглежда директно към никого. Сега погледът му се отправи някъде високо над главата на мама и той попита песимистично:

— А той беше ли застрахован?

— Не. Предполагам, че е опитал да го направи, но му е било отказано.

— И какво точно има в банката? — продължи да упорства Лио, гледайки все още в тавана.

— Ами всъщност двеста лири — отговори мама, като се изчерви. — Разбира се, трябва да се платят сметката на доктора и разходите за погребението.

Бърнард повдигна ръката си с жест на несъгласие, а на лицето му се изписа доброжелателно изражение.

— Нито дума повече за това, скъпа. Както вече ти казах, погребението е моя грижа, заедно с всичките му разходи. Ще отхвърлим също и докторската сметка.

— Дори и да се направи това, двеста лири няма да стигнат доникъде — обади се с мрачен глас Лио. — По мое мнение първото нещо, което ще трябва да направиш, е да продадеш част от мебелите и да се изнесеш от онзи голям, скъп апартамент.

— Вече съм уговорила това да бъде направено.

Искаше ми се да поздравя мама за спокойния, уравновесен отговор и духът ми бе толкова приповдигнат от видяното, че вероятно щях да го направя, ако Лио не бе продължил да говори:

— След това ще трябва да се опиташ да продадеш агенцията.

Мама поклати глава.

— Не.

— Защо не? Тя трябва да струва все нещичко… ако успеем да намерим купувач. Дори ОД да са поохладнели към намеренията си, те въпреки всичко би трябвало да направят някакво предложение.

— Не ми е нужен купувач.

Протегнах се под масата и потърсих ръката на мама. Беше студена и леко трепереше. Въпреки това тя продължи твърдо:

— Конър създаде този бизнес. Всичко това бе негова идея, при това великолепна. Освен от лоялност към него, аз няма да я продам, защото не искам да гледам как всичко ще отиде по дяволите. По същество работата е за един човек и аз съм уверена, че ще мога да я върша. Затова мисля да опитам. Възнамерявам да доразвия агенцията.

Настъпи тишина, след което Бърнард удари ентусиазирано с юмрук по масата.

— И ще успееш на всичкото отгоре! На твоя страна е съчувствието на хората, което ще работи за теб. Само заради това ще получаваш поръчки, а пък да не говорим изобщо за хубавото ти личице. За бога, та ти си една смела малка женица и заслужаваш да успееш. А момчето, какво ще стане с него? Ти по цял ден ще бъдеш в Уинтън. Да го изпратя ли в „Рокклиф“ вместо теб, както направих с моя Тери?

— И дотам ще стигнем може би, но по-късно — отвърна мама. — Сега не мога да се разделя с него. Уговорила съм се със съседката, дамата от долния етаж, да наема три стаи в нейната къща. Тя ще наглежда Лорънс, когато не е на училище.

Значи ние отивахме у госпожица Гревил! Добавена към предишните изказвания на мама, за които бях също толкова неподготвен, тази вест действително ме изненада и едновременно ме изпълни с много вълнения и размисли. Докато Бърнард продължаваше да говори за мама с най-оптимистични предсказания за бъдещия й успех, аз се опитах да предвидя какви промени ще настъпят вследствие на новото ни място за живеене и въпреки че не успях да стигна доникъде, някак си усещах, че това ще има сериозни последствия. Дискусията между мама и моите чичовци продължи, но аз вече бях преминал отвъд състоянието да мога да концентрирам вниманието си върху разговора им, макар от време на време да долавях интуитивно песимистичния тон в забележките на чичо Лио.

— Добре тогава — декларира той най-сетне. — След като вече си взела решение по въпроса, няма какво повече да говорим.

В последвалата пауза чичо Бърнард направи някакъв знак на Терънс, който кимна и се изправи на крака.

— Ще отиде да отвори долу — обясни Бърнард с въздишка. — Животът трябва да продължи.

— Първо ще нахраня кучето — рече Тери. — Нора, донеси му вечерята. Искаш ли да дойдеш? — добави братовчед ми, отправил снизходителен поглед към мен.

Слязохме на двора по една външна стълба, която не бях забелязал преди. Отблъсквайки обезумелите скокове и възбуденото треперене на Джокър с думите „Долу, звяр“, Терънс избърса един сандък от праха и седна отгоре му замислен.

— Е, Малчо, ето ни отново заедно.

— Да, Терънс.

— Само дето причината да сме заедно не е от най-добрите.

Сред настъпилата пауза той ме изгледа от горе надолу.

— Всъщност кой те накипри така нескопосано?

— Госпожица О’Риърдън.

— Така си и мислех. — Той поклати бавно глава с пренебрежение. — Знаеш ли какво, Малчо, ако не внимаваш с жените, те могат да те съсипят. Трябва да се научиш да отстояваш позицията си и да не им даваш да те управляват, иначе до края на живота си оставаш под тяхна власт.

Напътствията на Терънс не ми бяха съвсем понятни, но след като, изглежда, се отнасяха по някакъв начин до моето благополучие, аз при сегашното си положение ги приех за своеобразна форма на любезност. Тъкмо се канеше да ме удостои с още някой и друг мъдър съвет, когато се появи Нора с чиния в ръка, на която лежеше дебел и стърчащ от краищата на чинията резен сурово месо.

— По-добре да побързаш, Тери. Отвънка се е събрала цяла тълпа с изплезени езици.

— О, нека почакат, това тъкмо ще засили жаждата им. Искам да покажа Джокър на Малчо. — Държейки на разстояние кучето от себе си, чиято подобна на камшик опашка сега подскачаше неистово насам-натам, той взе чинията от Нора, постави я на земята и с тържествен глас, изпълнен с нотки на предупреждение, каза: — Петък.

Джокър, вече почти нахвърлил се върху месото, изведнъж замръзна на място, сякаш току-що бе поразен от смъртоносен електрически заряд. Изкривен над чинията във формата на силно извита парабола, с полепнала по челюстите му и увиснала надолу слюнка, той фиксира Терънс с напрегнат и умолителен поглед.

— Видя ли? — подметна Терънс, запалвайки си цигара с такова бавно и спокойно движение, сякаш искаше да усили още повече страданието на Джокър. — Това е едно добро, католическо куче. То никога няма да се докосне до сурово месо в дни на въздържание.

— Но, Тери, днес не е петък — възразих аз.

— За Джокър — рече братовчед ми — моята дума е над всичко. Така е, човече. За това куче аз съм толкова непогрешим, колкото и Папата. След малко ще му кажа, че е събота.

Бях силно впечатлен от видяното, докато изведнъж в главата ми не изскочи една мисъл.

— Ами как се оправяш по време на Великите пости, Тери? Тогава на практика се пости почти всеки ден.

— По време на Великите пости — повтори след мен братовчед ми в отговор. — По време на Великите пости ние го освобождаваме от обета. Да, човече, това е едно много свято куче. Макар и да изглежда странно, като се замисли човек, че го купих от един господин, евреин, казваше се К. К. Финк. Имах малко проблеми, докато го отуча от навиците му да яде храни според еврейските религиозни обичаи, но в крайна сметка, благодарение на Господа, успяхме да сменим вярата му. И тези ми усилия бяха възнаградени, човече! Сега той е така предан и благочестив. Трябва да видиш как само се преструва на куц точно преди да го включа в състезанието.

Докъде щеше да ни отведе този забележителен диалог е невъзможно да се предскаже, макар че несъмнено той, изглежда, предизвика у Нора поредица от потиснати с усилие вътрешни спазми. Но накрая бе прекъснат от настойчивите думкания по някаква външна врата и един глас извика:

— Хайде, отваряйте бе, за бога. Разсъхнахме се от чакане тук отвън!

При тази намеса Терънс се изправи на крака и освободи Джокър от командата си с истински апостолски жест и интонация.

— Това бе доказателство за теб, Малчо — отбеляза той, докато се отдалечаваше, — че Джокър никога не ме проваля.

Три бързи захапки и месото бе изчезнало.

След забележителната демонстрация настъпи кратка, малко неловка тишина, която бе нарушена от гласа на мама, викаща ме от площадката на стълбите. Очевидно бяхме настойчиво убеждавани да останем за през нощта у чичо Бърнард, но за мое голямо разочарование, тъй като таях в себе си необикновеното желание да възобновя запознанството си с Нора в кокошарника по вече изпитания метод, мама бе отклонила поканата. И сега, понеже минаваше четири часът, тя каза, че трябва да тръгваме за влака.

Докато мама си слагаше палтото и шапката, Лио, който досега не ми бе казал и дума и дори не бе показал с нещо, че е забелязал моето съществуване, се приближи бавно към мен. Докато неговото високо, тъжно, загадъчно присъствие се мержелееше над мен, той измъкна от джоба на излъсканите си панталони малка шепа дребни монети, сред които, след дълго и прилежно търсене, откри една от три пени.

— Вземи, момче — рече ми той. — И не я прахосвай. Това са пари, припечелени с тежък труд. И запомни за цял живот: Твоят най-добър приятел е твоята спестовна книжка.

Досега ни най-малко не бях впечатлен с нещо приятно от чичо Лио, но след като открих, че е и толкова беден — едно подозрение, накарало ме дори да се чувствам доволен — макар и да имаше желание да отдели тази монета за мен, въпреки че стойността й бе възможно най-малката в Кралството (забелязах, че е такава една тъничка, потъмняла на цвят и леко огъната, което ме накара да изпитам съмнения относно нейната използваемост), изведнъж изпитах към чичо си нотка на съчувствено съжаление и откровено му благодарих за жеста.

— Изглежда, Бърнард те е хванал здраво в ръце — каза той безучастно с тих глас, макар устните му да потрепериха отново. — За теб е готов да направи и невъзможното. Аз самият имам доста мизерен бизнес, но ако някога се нуждаеш от работа или искаш да изучиш търговския занаят, ела при мен. Казал съм го и на майка ти.

И без да каже довиждане, той се обърна и си тръгна.

Нора и Терънс, заменени в работата си от баща им, дойдоха заедно с нас до гарата. Колко бях доволен само, когато братовчедка ми ме хвана за ръка и започна да я люлее в ритъм с крачките ни. Изчервих се от вътрешно задоволство, след като Тери ме попита дали все още мога да тичам бързо. Беше толкова хубаво да сме отново навън на открито, където свежият ветрец издуха от главата ми всички онези странни и противоречиви впечатления, така ненадейно струпали се наведнъж върху мен. Крачките на мама също изглеждаха доста бодри — като че ли не се бе чувствала много комфортно в къщата на Бърнард, а и след като трябваше през цялото време да се държи спокойно и твърдо да отстоява позициите си, денят за нея се бе превърнал в страхотно изпитание.

Седнала до мен в ъгъла на третокласното купе, тя стоеше мълчаливо, без да отрони нито дума. Взирайки се напрегнато в лицето й, усетих как върху нея се спуска тъга. За какво ли си мислеше? Без съмнение, за баща ми, може би и за това колко благословено по-различен бе той, какъвто бе и Саймън, за разлика от онези, другите братя. А дали не мислеше за странностите в живота си — за ранното детство и младежките си години — и двете толкова прилежни и праволинейни, и така силно контрастиращи с онова, което трябваше да преживее и изтърпи днес? Не можех да разбера със сигурност. Тогава почувствах, че единственото, което имаше някакво значение в момента, беше, че тя ме бе притиснала силно към себе си, докато влакът пуфтеше покрай Ломъндовите изби и набирайки скорост, ни отнасяше през бледия, спокоен залез към смрачаващата се долина на Фрун отвъд хоризонта.