Арчибалд Кронин
Песен за петаче (16)

Петнадесета глава

Госпожица Гревил имаше голяма, наследена от баща си библиотека, до която аз имах свободен достъп. Според мен това бе една типична за времето си английска провинциална библиотека — с добре подвързани томове, пълна едновременно с хубави и лоши книги, в която преобладаваше спортната тематика. През тази студена, влажна, неприветлива зима — климатични условия, приемани за обичайни за местните географски ширини — аз четях с непрекъснато растяща ненаситност.

При четене на спомените на всички онези, които подобно на мен се бяха престрашили да опишат своите ранни години, нищо не ме е отегчавало повече от дългите, монотонни и подробни описания на книгите, които авторът бил чел и които в крайна сметка му помогнали да формира литературния си вкус — несъмнено окачествен като великолепен. Поради тази причина ще се въздържа от представянето на подобен списък и просто ще кажа, че четях всичко.

Макар че вероятно си струва да се спра по-подробно върху маниера ми на четене дори само защото беше толкова лош. Легнал по корем в някой уединен и следователно тъмен ъгъл на стаята с лице, забучено в книгата, аз четях с шеметна скорост книга след книга — техника, която непрекъснато се усъвършенстваше с навика. Докато четях, аз не само прескачах безмилостно цели пасажи, но също така придобих и порочното умение да възприемам действието от страницата чрез почти мълниеносното попиване на определени ключови думи и изрази, преминали покрай погледа ми. Все още си спомням съвсем ясно как препуснах през „Алената буква“ за периода от един кратък предобед, като взех Хестър Прин за дете — вследствие на някакви непонятни и за самия мен процеси — след което също така бързо я погребах, успявайки да направя всичко това между закуската и обяда — показателна демонстрация на грубите методи на асимилация, присъщи за мен през онзи период от време, на които можеше да завиди и най-ерудирания професионален критик.

Не знам съвсем точно до какви интелектуални резултати достигнах благодарение на моите усилия — въпреки че въображението ми кипеше от трескаво оживени картини, сред които блуждаех с часове, изпаднал в транс — но затова пък физическите резултати бяха налице. Очите ми се зачервиха и започнаха да смъдят, имах главоболие, доразвило се от постоянно разтягане на жилите на врата ми, а когато спях, обръщах цялото легло наопаки от непрекъснатото въртене и мятане. Въпреки това, макар че не трябваше, продължавах да упорствам в начинанието си, защото просто не можех да се откажа — толкова силно бях хванат в прегръдките на опияняващата страст.

Една събота през месец март, когато първите бледи лъчи на пролетното слънце се бяха проврели плахо в стаята, аз погледнах нагоре с размътен поглед, както се бях излегнал по корем на пода. Госпожица Гревил ме наблюдаваше отвратено.

— Така няма да се разберем, Керъл.

— За кое, госпожице Гревил?

— За това, че си заприличал на книжен червей. Не виждаш ли, че слънцето се е показало навън? Къде отиде моята спартанска младост?

— Е да, но е толкова интересно, госпожице Гревил. Току-що господин Джоръкс затъна в тресавището.

Тя леко поомекна.

— Интересно е това, което става с Джоръкс, нали? Както и с Джеймс Пиг. И все пак трябва да имаш мярка, Керъл.

И тя излезе. Почувствал се облекчен, аз се присъединих към господин Джоръкс в неговото преследване на коня му.

Но тъкмо се бях настанил удобно за следобедното си четене, и тя се появи отново.

— Пазиш ли все още онази топка, дето ти я дадох?

— Да. — В действителност въобще не я бях ползвал. — В стаята ми е, в едно чекмедже.

— Донеси я — заповяда тя.

Подчиних се с голяма неохота, след което, докато тя ме извеждаше на двора, вътрешно се примирих. В далечния край на поляната бяха забити три пръчки за крикет, а четвърта стоеше в края на къщата и върху нея бе подпряна една бухалка. Приближавайки към нея, госпожица Гревил взе бухалката в ръце и я размаха.

— Това нещо сега е твое, Керъл. Постарай се да я държиш винаги добре намазана. И запомни, само с чисто ленено масло.

След като взех бухалката, тя свали дългата си жилетка и с делови движения започна да навива ръкавите на блузата си, разкривайки неочаквано пред мен своите мускулести ръце, подобни на прасците й. После мълчаливо протегна длан и аз поставих топката върху нея — действие, което след време използвах като доказателство в подкрепа на претенциите си, че моята крикет кариера е започнала с топка, използвана на лондонското игрище „Лордс“ по време на мач между отборите на Итън и Хароу.

Междувременно бях отведен до моето място пред вратичката на батсмана. И макар че познанията ми за играта бяха елементарни, аз знаех, че имам точно око, а и бухалката пасваше много удобно в ръцете ми. Почувствал предизвикателното отношение на госпожица Гревил към мен и възмутен, че бях откъснат от четивото на Съртиз^[1], реших да изкарам топката извън градината и по възможност, след като тя отговаряше за действията ми, в някой прозорец.

— Играй! — извика тя и с кратък, енергичен бяг, вадейки я изпод рамото си, запрати топката към мен.

Замахнах ожесточено, пропуснах и видях бутнатата вратичка зад себе си.

— Това беше нечестно — запротестирах възмутено.

— Жалък йоркчанин. Левак.

През следващите петнайсет минути върху моята чест се изсипаха тежки унижения. Тя бе пораснала с крикета, бе играла с братята си като момиче, дори се бе опитала да представи играта в „Света Ана“ — действие, предизвикало явно неодобрение в местните среди, което може би бе допринесло частично за нейното оттегляне от това елитно учебно заведение. Тя можеше да прави фалцирани, сечени удари, лобове, пред които повечето йоркчани щяха да побеснеят, а аз само дето замахвах насреща непохватно и безрезултатно. Това продължи известно време, докато накрая тя не ме убеди да нанасям прави удари. Нейните инструкции доведоха до такава рязка промяна в играта ми, че в близките петнайсет минути аз започнах да изпитвам удоволствие от точно нанесения удар с овалната страна на бухалката, което изстрелваше топките доста зад нея, чак при стъпалата на задната врата.

Едно от качествата на тази забележителна и за съжаление нещастна жена бе нейната способност да заразява и мен с безграничния си ентусиазъм. Междувременно се влюбих ужасно в играта крикет и през онази мека, суха пролет изиграх безкрайно много игри с госпожица Гревил — доброволно пожертвала се за каузата. Тя ме запозна със списанието „Капитан“, от което аз запаметявах с пламенен възторг фотографиите на училищните единайсеторки — изключителните, безупречни, божествени отбори с бели голфове, великолепни блейзъри и раирани шапчици за крикет. Сега вече бе окончателно приключено с моите експедиции до хребетите и с амбициите ми да се усъвършенствам в познанията си по естествена история. Вече исках да стана известен играч на крикет — като Джордж Гън от Нотингам, чието име бе изписано върху бухалката ми, и аз следях с непрестанен интерес резултатите му във вестник „Уинтън Хералд“, получаван от госпожица Гревил, радвайки се заедно с него на триумфа му — когато отбелязваше сто точки, и страдайки горчиво — когато изкарваше нулев резултат.

През един следобед в началото на юни, след като бях направил изключително ефектен плосък удар, който изстреля топката в шубрака от касис, госпожица Гревил ме погледна замислено и макар да не направи никаква забележка, я видях как същата вечер разговаря с майка ми, която, изглежда, остана доволна от разговора. Малко по-късно мама ми каза:

— Утре след училище се прибери веднага вкъщи. Госпожица Гревил те иска тук.

На следващия ден, изгарящ от нетърпение за нашата обичайна игра на поляната, аз се прибрах вкъщи навреме.

Госпожица Гревил ме чакаше, само че бе облечена, макар и спортно, като за улицата. Велосипедът й стоеше подпрян до вратата, с моята бухалка, закачена за рамката му.

— Когато тръгна, скочи на задната стъпенка — каза ми тя.

Велосипедът на госпожица Гревил — „Дърсли-Питърсън“ — бе първокласна и скъпа машина, но бе направен с такава необичайно висока седалка и рамката бе конструирана по такъв оригинален начин, че непрекъснато да привлича върху себе си вниманието по пътищата. С госпожица Гревил отпред, нагиздена с тиролската си шапка, усилено въртяща педалите, и аз — увесил се на задните стъпенки, ние скоро се превърнахме в зрелищна гледка за опулените погледи на хората. Но тези развеселени погледи бяха лесно забравени, когато, виждайки, че отиваме на запад, в представителната част на града, аз установих, че тя ме води към Уилоу парк, където се намираше клубът по крикет в Ардфилън.

Госпожица Гревил зави през отворената врата по недостъпната за кой да е, безупречно окосена ливада. Слязохме от колелото при спретнатата бяла съблекалня. С ужасяващо неуважение госпожица Гревил подпря дърсли-питърсъна на пилона на знамето. По средата на зеленото овално игрище един мъж в жълтеникавобял голф и стар пуловер бавно буташе валяк. Поставяйки фуниевидно ръце пред устата си, госпожица Гревил извика:

— Хестън!

Той тръгна към нас забързан и когато позна спътницата ми, докосна с пръсти синята си шапчица.

— Как си, Хестън? — Тя протегна ръка.

— Доста добре, благодаря, мадам. Не съм ви виждал напоследък. Не и откакто ме ползвахте за „Света Ана“.

Това беше кестеняв, набит, късо подстриган, мълчалив, дребен мъж, малко над средна възраст, който имаше толкова груба кожа, като че ли бе на бивол. Както вече знаех, той изпълняваше едновременно функциите на треньор и поддържащ игрището на спортния клуб в Ардфилън.

— Занимаваш ли се още с треньорска дейност, Хестън?

— О, да — отвърна мъжът. — Все още идват няколко момчета от Бийчфийлд. Особено през ваканцията.

— Искам да се позанимаваш с това момче. Прави му по три-четири тренировки седмично. Сметката ще изпратиш на мен.

Той ме погледна и видях как брадичката му потрепери под недоверчивия му поглед.

— Много е малък, госпожице Гревил.

— И ти самият не си много голям, Хестън.

На лицето му се появи слаба, суха, самодоволна и твърде тъжна усмивка, която, както открих по-късно, беше неговата най-изразителна форма на смях — защото нито веднъж не видях Хестън да се смее.

— Добре — съгласи се той с хладно изражение. — Ще го преслушаме. Ако желаете, може още сега.

Влязохме в съблекалнята, където той ми подхвърли чифт кори. От вътрешната им страна видях написано с мастило името Скот-Хамилтън и отдолу — училище „Бийчфийлд“.

— Сложи си ги. Или поне едната. Не, по-добре на десния крак.

Закопчах едната кора на десния си крак, но бях толкова нервен, че едва успях да прикрепя каишките една към друга. Кората ми беше много голяма и докато отивах към игрището, тя шляпаше по крака ми и ми пречеше да вървя. Госпожица Гревил вече бе там, застанала зад мрежата.

Хестън ме подхвана, като първоначално ми подхвърли няколко смешно лесни топки, показвайки открито мнението си за моите качества. Първата беше лека, право подадена. Аз притеснено се опитах да я парирам, въобще не я уцелих и тя се заби в неподредените пръчки зад мен.

— Не се дръж като левак, Керъл — извика ми окуражаващо госпожица Гревил.

Напрегнах треперещите си колене, твърдо решен да не се държа като левак. Повече от всичко, за което някога бях мечтал в живота си, исках да ми бъде разрешено да играя на това игрище и знаех, че ако се представя като глупак пред Хестън, щяха да ме върнат обратно в задния двор да си играя там самичък.

Започнах да удрям всичко подред. В следващите пет минути Хестън продължи да ми хвърля леки топки. След това започна да се засилва и да ми ги праща много по-бързи — в действителност толкова бързи, че аз отстъпих назад от линията на батсмана. Въпросът вече не се свеждаше до това да ударя добре топката — въпреки че успях да направя един точен, прав удар на негово късо подаване — а да съумея да опазя вратичката си непокътната. В края на половинчасовото изпитание Хестън бе успял да уцели пръчките ми само три пъти и аз със задоволство видях, че той целият беше в пот.

Знаех, че съм се справил добре със задачата и очаквах заслужена похвала или поне поздравление. Но въпреки че Хестън проведе личен разговор с госпожица Гревил, към която, изглежда, се отнасяше с благоразположение, единствените му думи, отправени към мен, бяха:

— Ще трябва да те научим да не се пазиш от бързата игра.

И все пак тази забележка, макар и направена с половин уста, подсказала ми, че мога да продължа да играя с него, ми бе напълно достатъчна, за да полетя от щастие. На връщане към дома дърсли-питърсъна сякаш се движеше на една педя от земята. Пристигайки пред къщата, аз се втурнах нагоре по стълбите.

— Мамо, Хестън ме взе. Без да броим първия силен удар, той успя да ме пробие само два пъти. — Счетох за справедливо да извадя един от пробивите, в който бях бутнал вратичката сам.

Майка ми току-що се бе върнала от града и както беше с официалните дрехи, започна да ни прави чай. Изглеждаше много по-доволна, отколкото бях очаквал. Освен всичките си други притеснения, мама много се безпокоеше и за лятната почивка или по-точно казано, притесняваше се какво щеше да прави с мен през двата дълги месеца на училищната ваканция. Ситуацията беше твърде сложна поради увереността й, че ние не можехме да си позволим да отидем някъде — просто за смяна на обстановката.

— Значи можеш да ходиш в Уилоу парк през ваканцията?

— Да — отвърнах надуто и с неподражаемо себелюбие. — Няма да ме виждаш много често, мамо. Имам намерение да ходя там всеки ден.