Арчибалд Кронин
Песен за петаче (4)

Трета глава

Въпреки опасенията на майка ми и публичното унижение, което ми причини, бизнесът с кралската холандска мая тръгна по най-благоприятен начин. Очевидно в него имаше голяма перспектива и баща ми, природно интелигентен, с остър и прозорлив нюх към бизнеса, бе тъкмо човекът, който можеше да се възползва от подобна ситуация. Неговите детайлни познания по отношение на пекарския занаят, връзките, които си бе създал из цяла Западна Шотландия по време на петгодишната си работа като продавач на брашно за Мърчисънови, привлекателната натура и непринудена общителност, която той можеше да нагажда съвършено според настроението на всеки отделен клиент и която сама по себе си го правеше популярен, и най-вече самоувереността, с която захвърляше сакото си, слагаше бялата престилка и на практика демонстрираше новия процес в пекарните — всяко от тези негови качества го водеше по пътя към успеха.

Доказателството за това беше налице още след първите няколко месеца, изразено под формата на „семейна експедиция“ до Уинтън, където татко, след като ни показа с гордост новия си малък кабинет в сградата „Каледония“^[1], ни отведе на дневното представление на „Аладин“ в Кралския театър, след което отидохме в прочутия ресторант „Магарешки бодил“. Въпреки че по природа беше човек с широки пръсти, тази Коледа той прояви много по-голяма щедрост от обичайната. В допълнение към един нов зимен екип, който не ме заинтригува чак толкова, аз получих шейна — от онези великолепни модели с управляемо кормило, известни под името „Пъргавата ракета“. А през един декемврийски ден в голям фургон, теглен от два коня, от Уинтън пристигна нещо, за което мама трябва да е копнеела още от деня на сватбата си. Типично за татко, той не бе отронил и думичка за пристигането му, тъй че радостта й от подаръка, поднесен по толкова неочакван начин, се удвои или може би удесетори. Беше вертикално стенно пиано. Не някое от онези жълтеникави, провинциални боклуци с плюшени тапицерии, от рода на онова в училището, по което се катерехме и то издаваше странни, квичащи звуци като някое старо банджо, а един чисто нов, масивен, абаносовочерен инструмент, носещ вълшебното име „Блютнер“, с два позлатени свещника отстрани и блестящи клавиши от слонова кост, които и при най-лекото докосване издаваха дълбоки, резониращи акорди.

Мама, все още твърде замаяна от изненадата, седна на въртящото се столче, пристигнало заедно с пианото, и както си стоях до рамото й, прекара ръце по клавишите с такава учудваща бързина, та чак ме изуми, като в същото време забеляза: „О, скъпи Лори, чувствам ръцете си като две леви“. Тя замълча за миг, за да събере мислите си и после започна да свири.

Незабравимите впечатления, останали в душата ми от тази сцена, все още са толкова живи, че даже си спомням и пиесата, която изсвири. Беше „Danse d’Echarpes“ на Шаминад^[2]. Ако кажа, че стоях като зашеметен и омагьосан, няма да преувелича с нищо, защото бях изумен не само от блажените звуци, докосващи слуха ми, но и от чудото, сътворено от мама. Никога досега не я бях виждал да удря дори клавиш — очевидно от лоялност към татко, неможещ дотогава да си позволи закупуването на пиано, в мое присъствие тя никога не бе започвала подобен разговор. Въпреки това след всичките тези години на въздържание мама изведнъж се изяви пред мен с неочакван и в същото време изграден до съвършенство талант, като ме заплени и омагьоса с искрящи потоци музика. Двамата носачи, всеки получил по шилинг, вече с шапки на главите и готови да си тръгват, се бяха спрели в коридора. Когато мама спря да свири, те спонтанно, заедно с мен, започнаха да ръкопляскат. Тя се засмя радостно, но поклати неодобрително глава.

— О, не, Лори. Техниката ми е толкова закърняла. Но скоро ще си възвърна формата.

Тук, при тази забележка, се появи още една загадка, за да бъде прибавена към другите, все още неразрешени, и която объркваше и безпокоеше детското ми съзнание. Когато аз се обърнах към мама за обяснение, това я накара само да се усмихне и да ми даде някакъв уклончив отговор. Междувременно нищо не бе в състояние да й отнеме новото удоволствие. Татко не беше от музикалните и въпреки че проявяваше разбиране, не се интересуваше истински от пианото. Може би всъщност това е била причината — защото аз вече бях започнал да разбирам баща си — в някаква степен да се забави появяването на инструмента в нашия дом. Представата му за музика се изразяваше най-вече в енергичната, мелодична смесица на някой добър брас бенд и затова той си бе набавил няколко розови цилиндрични фонографа на Едисън с мелодии на известните за времето си „Момичетата от плевнята“. Но за мама, при това намираща се около нас в състояние на апартейд, красивият „Блютнер“ бе едновременно утеха и своеобразна форма на душевно пречистване. Всеки следобед, след като се преоблечеше, решила, че е приключила с домакинската работа за деня и вътрешно убедена, че всичко свети от чистота и ред, тя сядаше да се „поупражнява“. Поради лекото си късогледство тя се навеждаше от време на време напред, за да разучи някой труден пасаж и преди да започне да свири отново, отмяташе с ръка назад меката си коса, непослушно паднала върху челото й. Много често аз, прибирайки се от училище, особено когато навън валеше, влизах в предната стая, настанявах се до прозореца и слушах. Не мина много време и вече бях научил имената на пиесите, които ми харесваха най-много: Шопеновата „Полонеза в ми бемол“, „Унгарска рапсодия“ на Лист, последвана от Шубертовите „Музикални моменти“. Все пак най-любимата ми пиеса, за което може би допринасяше името й, беше Бетовеновата „Соната във фа минор“ („Апасионата“), която повече от всички други навяваше у мен една преждевременна за възрастта ми тъга, подхранваща във въображението ми картини, в които виждах себе си под светещата луна, борещ се за изгубени каузи из далечни земи и пожънал утешителна за душата награда — самотен гроб на герой, от който по някое време възкръсвах и хуквах към кухнята, за да сложа чайника на печката и да приготвя препечени филийки с масло за чая.

Това бе една щастлива зима, чиято белота не можеше да бъде опетнена с нищо. Нашият малък семеен кораб с платна, издути от благоприятния попътен вятър, се носеше жизнерадостно по своя безопасен, макар и самотен маршрут. Татко забогатяваше. В училище бях прехвърлен в по-горен клас и въпреки че съжалявах за госпожица Грант, бях приятно изненадан да открия притегателната сила на новия си учител, Карфицата — така несправедливо хулен от Маги. Неговите избухвания бяха по-скоро резултат на изнервеното му от злочестата съдба съзнание, отколкото проява на лош характер — може да се беше провалил на амвона, но затова пък имаше великолепни качества като учител. Образованието му естествено бе превъзходно, за разлика от това на не един среден провинциален пастор, а освен всичко друго той притежаваше и безценната дарба да говори за нещата по увлекателен начин. Макар и да звучи изненадващо, изглежда, че той прояви интерес към мен. Може би му бях допаднал поради някакво негово изопачено приобщаване към нашите общи нисшестоящи позиции в очите на местните хора или пък, въпреки че никога не го беше показвал открито, той таеше надежди да пробуди у мен природния ми интелект сред окръжаващата ме сива безличност, знаейки поговорката, че покрай сухото гори и суровото. Дали бе едното, или другото така и не разбрах, но от този презиран и отхвърлен от обществото дребен човечец аз получих много повече добрина, отколкото заслужавах.

Колко бързо се изнизваха тези месеци! Сякаш току-що бях видял, че идеше пролет, когато татко, имащ, както самият той се изразяваше „бронхиални прояви“, хвана тежка настинка през март, дължаща се на неговата сардонична ирландска пренебрежителност към стария шотландски афоризъм: „Носи си носна кърпа в джоба, докато май не започне да се извърта“. Само че той захвърли своята още като видя, че яворът при ковачницата започна да разлиства пъпки и ние изведнъж се оказахме сред разхубавените в зелено априлски дни. Задуха мек, западен ветрец, понесъл на крилете си новината за нашето значително подобрило се благосъстояние. Може би това беше причината за едно такова рядко събитие като неочакваната визита на моя братовчед Терънс — шестнайсетгодишно момче, което още от невръстно детство бе благословено да притежава нос, долавящ и най-деликатните белези на охолство.

Терънс бе студен, дългокрак и необикновено атрактивен младеж, надарен много повече от мен с чистата чаровност на рода Керъл. Неговият дом, който не бях виждал никога, се намираше в Лохбридж, само на дванайсет мили от нас, където баща му притежаваше предприятие, странно именувано „Ломъндовите подземни изби“. И докато по онова време аз все още не можех да схвана съвсем точно смисъла на тази окултна дума „подземни“, освен че ми внушаваше нещо за подземни дълбини, то голямата гордост на Тери, за която аз му завиждах, беше, че посещава известния колеж „Рокклиф“ в Дъблин като пансионер. И сега, идвайки си за Великденските празници, той подпря на входната врата един нов, лъскав велосипед, модел „Ръдж Уитуърт“, с който бе пристигнал. Беше обут с доста измачкани фланелени панталони, от които небрежно свали щипките на крачолите си. Имаше синьо колежанско сако „Рокклиф“ и килната на една страна сламена шапка, украсена с лента с цветовете на колежа. Един олимпиец, идващ директно от поетичните напъни на Парнас — Подземните изби? Просто ме зашемети.

Мама, пламенно гостоприемна и закопняла от дълго време за посетители, бе приятно изненадана да види Терънс, макар че той я беше сварил неподготвена.

— Мило мое момче, ако само ме беше предупредил, че ще идваш, можех да ти приготвя великолепен обяд. — Тя погледна към часовника, показващ три без двайсет. — Кажи ми сега какво да ти направя?

— Всъщност аз съм обядвал, лельо Грейс. — Забелязах как роднинското обръщение достави наслада на майка ми. — Но бих могъл да хапна една лека закусчица.

— Само ми кажи какво искаш.

— Ами много обичам твърдо сварени пресни яйца, ако ти се намират вкъщи.

— Разбира се. Колко да бъдат?

— Какво ще кажеш за половин дузина, лельо Грейс? — предложи небрежно Терънс.

Петнайсет минути по-късно той се беше настанил на масата и грациозно осъществяваше контакт с шест твърдо сварени яйца и няколко резена селски хляб, дебело намазани с масло, докато в същото време ни обясняваше с небрежен маниер и акцент, леко загатващ с интонацията си за горната класа дъблинчани, какви славни подвизи е извършил през изминалия семестър, и по-точно победата му в спринта на сто ярда по време на училищния празник. Невъзможно бе да не се възхитим, както и направихме, макар че мама започна леко да посърва, когато Терънс каза за трети пореден път:

— По начина, по който се откъснах при последната си атака, те изглеждаха, сякаш стоят на място.

Всъщност очевидно й бе доскучало, защото след малко мама предложи на Терънс да ме отведе на кратка разходка, докато чакаме завръщането на баща ми. Както си вървяхме нагоре по пътя за селото, аз мушнах ръката си в неговата и казах възторжено:

— О, братовчеде Тери, как бих искал да съм в „Рокклиф“ заедно с теб!

Терънс впери поглед в мен, след което извади една клечка за зъби направена от паче перо, и започна разсеяно да работи върху зъбите си.

— Не казвай на майка си, защото се вдетинява, но едното от тези яйца беше малко развалено.

Той леко се оригна, за да наблегне върху смисъла на думите си.

— О, съжалявам, Тери. Ти чу ли какво казах за „Рокклиф“?

Терънс поклати лениво глава, но с израз на такава безнадеждност, че аз изстинах.

— Мой бедни Малчо. Ти никога не би могъл да издържиш на натоварването. „Рокклиф“ ще те простре на място. Мили боже, какъв е онзи субект ей там?

Аз се обърнах назад. Беше Маги, изпълняваща поредната си робска поръчка с голям вързоп пране, подскачащ върху ръката й. Каквато си беше несресана, раздърпана и типично по свой начин чудата, тя ми замаха като обезумяла, щом ме позна. Кожата ми настръхна. Да поздравя Маги пред очите на Терънс? Не, това бе немислимо. Почувствал се гузен за първи път по повод на едната от двете велики прояви на предателство през моето детство, аз извърнах поглед.

— Един господ знае кой е това — измънках, леко подражавайки на маниерите на братовчед ми, след което продължих да вървя, оставяйки Маги вкаменена, със замръзнала във въздуха ръка.

Стигайки до началото на пътя, Терънс спря пред бакалията. На витрината върху стъклена лавица бе изложена една от специалните десертни ябълкови пити на Грант. Зад лавицата вътре в магазина, приведена над една книга с лакти върху тезгяха и с гръб към нас, стоеше Поли Грант. Нейната поза, съвсем непринудено запознаваща ни с изключително овалната гледка на онази част от тялото, използвана за сядане, изглежда, че развесели братовчеда Терънс. Той се подпря на прозореца, заемайки атлетична стойка, докато погледът му продължи да шари между ябълковия сладкиш и нищо неподозиращата Поли.

— Тази пита никак не изглежда зле — изкоментира братовчедът.

— О, да, Тери. Просто е страхотна.

— И добре заоблена?

— Те винаги са заоблени, Тери.

За моя изненада Терънс се разсмя, а Поли, обезпокоена в своето четене, се изправи рязко и се обърна към нас. Срещайки погледа на братовчед ми, тя цялата поруменя и затвори книгата с тупване.

— Бихме могли да си вземем нещо оттук, да си подсладим душите след онези яйца — предложи Терънс. — Предполагам, че имате открита сметка за пазаруване.

— О, да, имаме. Често идвам да изпълнявам разни поръчки за мама и те ни ги отбелязват.

— Тогава защо не влезеш да вземеш сладкиша — предложи въодушевено той. — После ще се оправим за разходите.

Аз се съгласих ентусиазирано и влязох вътре. Поли изглеждаше неестествено притеснена. Дори забрави да ми даде обичайния карамелен бонбон.

— Кой е този младеж с теб? — попита тя, с все още червенеещи се бузи.

— Моят братовчед Терънс — отвърнах гордо.

— Тогава му предай от мен, че е много нагъл.

Естествено аз не можех и да си помисля, че ще предам такова послание на братовчед си, който, разглеждайки района, докато аз се върна, предложи да отидем до някое сенчесто местенце край мегдана.

Тук той се настани удобно, с гръб опрян върху едно кестеново дърво, и разопакова хартиената кутия, от която се разнесе ароматният мирис на хрупкава пухкава торта.

— Тя въобще не била толкова голяма, като я гледаш отблизо — отбеляза братовчедът, инспектирайки питата, която в моите очи изглеждаше много по-голяма, гледана отблизо. Беше най-малко девет инча^[3] в диаметър, от нея се стичаше великолепен гъст сироп, а отгоре цялата бе поръсена с пудра захар.

— Хмм — измърка той, — дали нямаш случайно ножче?

— Не, Тери. Още не ми разрешават. Да не би да се порежа — извиних се аз.

— Жалко — отвърна замислено. — Не можем да я разделим с ръце, защото целият пълнеж ще се изсипе върху нас.

Настъпи кратка пауза, през която Терънс начумерено започна да мисли още по-задълбочено, докато моето нетърпеливо очакване сред този дълбок, съблазнителен аромат изпълни устата ми със слюнка.

— Има само едно разрешение на проблема, човече — декларира накрая той решително. — Ще хвърляме чоп за нея. Ти си спортсмен, нали?

— Щом ти си такъв, Тери, и аз съм също.

— Добро момче — похвали ме братовчедът и измъкна сериозно едно пени. — Ези — печеля аз, тура — губиш ти. Давам ти пълно предимство. Избирай.

— Тура, Тери — казах плахо.

Той откри монетата.

— И наистина е тура, колкото и да е жалко. Нали чу, като казах, че при тура ти губиш. Е, следващия път дано имаш по-добър късмет.

В известен смисъл, макар че примигах неразбиращо с очи, аз не бях чак толкова нещастен, че съм изгубил. Гледайки как Терънс яде бавно от питата с всички белези на нескрито удоволствие, аз се наслаждавах на усещането заедно с него, докато той не погълна и последното пухкаво парченце.

— Хубава ли беше, Тери?

— Биваше я — заяви критично той, — но бе прекалено питателна за твоята млада кръвчица.

Без да променя положението на излегнатото си тяло, той измъкна от джоба си цигарена табакера със сив метален цвят, взе от нея една позлатена в края цигара и докато аз го гледах благоговейно, я запали.

— Диво мушкато — обясни той.

— Тери, толкова е хубаво, че си тук. Защо не идваш по-често? И защо не мога и аз да идвам да те виждам?

— О — отвърна братовчед ми, изпускайки дим през носа си. — Тук навлизаш в една семейна история.

— Разкажи ми за нея, Тери — вметнах аз нетърпеливо.

Той се замисли, изпълнен с колебание дали да се съгласи, след което махна с ръка отрицателно във въздуха.

— Прекалено малък си, за да ти пълня главата с такива глупости. Само излишно да се безпокоиш.

— Но аз искам да знам, Тери. Има толкова много неща, които не разбирам и особено защо никога не се виждаме с нашите роднини?

Той погледна косо към мен. Нима наистина не можеше да почувства моето силно, незадоволено любопитство за неизвестните членове на нашия род?

— Значи никой не идва да ви вижда и от роднините на майка ти?

— Не, Тери. Или поне само един от братята на мама. Онзи от университета, най-младият, дето се казва Стивън. И то само веднъж, преди много време.

Настана тишина.

— Е, добре, приятел — рече накрая Терънс с архиерейски глас. — Има едни особени отношения, бих казал. И след като тази история все ще ти бъде разказана някой ден, не виждам никаква причина да не те осветя малко по въпроса.

Той се излегна назад, дърпайки от цигарата си, докато аз чаках напрегнато. Изведнъж започна:

— Преди всичко — каза той патетично, почти обвинително, — ако не беше железопътната компания „Каледония“, ти нямаше да седиш тук днес. Всъщност тебе въобще нямаше да те има.

Това неочаквано изявление ме разтърси из основи и аз се опулих уплашено срещу него.

— Слушай сега — продължи той. — Всяка вечер, когато чичо Кон се връщаше от работата си в Уинтън, трябваше да сменя влаковете в Левънфорд и да хваща теснолинейката от Кели за Лохбридж, където живееше по онова време. Но дотогава той дори не бе зървал майка ти.

Тази непредвидена информация изглеждаше толкова невероятна, че притеснението ми се задълбочи още повече. Съзнаващ с удоволствие, че е обект на моето напрегнато внимание, Тери продължи с неангажиращо равнодушие:

— Обикновено Кон стоял в чакалнята с вестник „Уинтън Хералд“ в ръка, защото влакът от Кели винаги закъснявал. Но една от тези вечери той забелязал нещо, или по-точно казано някого, много по-интересен за наблюдение.

— Мама! — ахнах аз.

— Още не, човече. Не ме напъвай. В онзи момент тя е била просто Грейс Уолъс — едно сладко момиче на седемнайсет — рече братовчед ми и се начумери укоряващо. — Та това момиче идвало редовно, винаги носейки със себе си музикална кутия, за да посреща брат си — ученик, прибиращ се от академията „Дринтън“ с влака от Кели. — Тук братовчедът направи пауза. — Да ме прощаваш, но Конър, който сега ти е баща, винаги е имал набито око за хубавите момичета. Макар в дадения случай нещата да се развили по-различно. Въпреки че му се искало да я заговори, той се притеснявал да не я засегне с нещо. Но една вечер се настроил вътрешно и го направил. И в този момент, човече — Тери възкликна бомбастично, — докато се гледали един друг в очи, и белята станала.

— Каква беля, Тери? — прошепнах едва чуто аз.

— Нейните родители били презвитерианци до мозъка на костите си, били страшно строги, а за баща си тя била скъпа като зеницата на окото му. И като похлупак на всичко това, старият имал шотландско родословие, водещо началото си чак от истинския Уилям Уолъс^[4], ако въобще някога си чувал за него. И така, тя била едно прекрасно момиче, с добри отзиви за нея в града, чевръста помощница на майка си вкъщи, пеела като ангел в църковния хор и никога не правела нещо не както трябва. — Тери поклати печално глава. — Когато родителите й открили, че дъщеря им ходи сериозно с един ирландски келеш, и при това римокатолик, кръвен брат на един кръчмар и, господ да ни е на помощ, на всичкото отгоре проповедник, те вдигнали олелия чак до небесата. Заредили се молитви и сълзи. Седмици поред не секвали заплахите и увещанията, докато не били използвани всички възможни човешки средства, за да ги разделят. Но това, човече, било невъзможно. Накрая, без да кажат нито дума на някого и въпреки че Кон не е имал в джоба си и едно петаче за цяр, те просто решили и отишли в гражданското. Майка ти знаела, че техните няма да й проговорят никога вече, както и Кон бил сигурен, че ще стане черната овца в семейството си, затова че не се е венчал в църква, но въпреки всичко те се взели.

— О, много се радвам, че са го направили — заявих разпалено аз, след като бях изслушал историята му, без да смея да си поема дъх.

Тери избухна в смях:

— Поне тебе са те направили без проблеми, Малчо.

За момент той поседна, изучавайки ме внимателно, сякаш се опитваше да разгадае какво се таи в душата ми, в която сега имаше само пустош. Може би това, което току-що ми разказа, не ме изненада много, защото дълбоко в себе си трябва да съм имал някакви смътни опасения за положението на родителите ми. Въпреки това изведнъж почувствах как ме обхваща една необикновена депресия, подсилена още повече от веселото безгрижие, с което Тери се отнасяше към един проблем, засягащ ме толкова сериозно.

— Е, сега вече знаеш — наруши тишината той. — Само недей да разправяш, че аз съм ти го казал.

— Няма, Тери — отговорих вдървено. Бях много по-малко щастлив, отколкото очаквах да бъда и за да се ободря, казах: — Значи в действителност аз имам двама чичовци?

— Откъм нашия род имаш трима. Това е баща ми, твоят чичо Бърнард от Лохбридж и Негово Преподобие чичо ти Саймън от Порт Кригън. Да не споменаваме за чичо ти Лио от Уинтън, макар че вече никой не знае нищо за него. — Той се изправи на крака и ме изтегли нагоре. — Време е да се връщаме. Трябва да купя един кибрит, затова ще се отбия до магазина. Хайде да се състезаваме дотам.

Той се затича с големи отскокливи крачки, демонстрирайки ми своя стил. Макар и да не бях в настроение за тичане, в момента изпитвах странна войнственост към неподражаемия си братовчед. Затичах се колкото имах сили, с такъв хъс, че Тери, поглеждайки през рамо, се принуди да понапълни дробове в усилието си да ускори ход. Може би ябълковият пай и твърдо сварените яйца му пречеха да се изяви или пък просто историята, която ни бе разказал за своята проява по време на спортния празник в „Рокклиф“ бе малко поразкрасена благодарение на местния му талант „да разтяга локуми“. Когато стигнахме до магазина на Грант, той все още не се беше откъснал от мен и аз бях точно зад лакътя му. След като успяхме да си поемем дъх, погледът му за първи път се спря на мен с чувство на уважение.

— Голям си бързак бе, човече. Не мога да повярвам. Ти, разбира се, се досещаш, че не дадох всичко от себе си.

Докато аз чаках отвън, братовчед ми влезе в магазина и там прекара доста дълго време в избиране на кибрит. Поли, която го обслужваше, не изглеждаше ни най-малко недоволна от повторното му появяване или от придирчивия му вкус към кибритите. Поглеждайки тайно през прозореца, виждах как през по-голямата част от времето Тери успяваше да я разсмее. Такъв си беше той, безгрижен и безотговорен. А дали би могъл Тери наистина да обича някого… да не говорим за един беден, нещастен Малчо като мен? Почувствах как гърлото ми се стяга неконтролируемо.

Обхваналата ме меланхолична тъга остана в мен през целия път към къщи и дори се задълбочи по време на вкусната вечеря от пиле, която мама бе приготвила, и аз едва успявах да преглъщам. Татко, намиращ се в едно от своите най-добри и забавни настроения, показа явна привързаност към него и дори му даде един суверен^[5], което, изглежда, братовчед ми очакваше и по всяка вероятност бе основната причина за целта на посещението му. Към края на вечерта, запалвайки карбидната лампа на велосипеда, той възседна возилото си и се отправи към Лохбридж.

Когато се загуби от погледа ми, аз отидох в кухнята.

— Мамо — казах тихичко, приближавайки се до нея, — аз може и да не съм нещо много, но поне съм спортсмен.

— Така ли? — рече майка ми без особен ентусиазъм. — Не знам дали бих искала да си спортсмен.

— Но това е нещо хубаво, мамо. Тери каза, че съм спортсмен, като хвърляхме чоп за ябълковия пай.

— За ябълков пай ли? — погледна ме мама объркано, с ръце, целите в сапунена пяна. — Затова ли не яде нищо на вечеря?

— Не, мамо. Аз въобще не ядох от сладкиша. Тери го изяде целия.

— И откъде се появи този хубав сладкиш? — сега вече тя ме наблюдаваше с много особен поглед.

— Как откъде, мамо. Това е онзи сладкиш, дето го купих и го записах на наша сметка.

— Какво! Записал си го на наша сметка!

Мама застана като вкаменена. А татко, който бе влязъл току-що и слушаше разговора, попита изведнъж:

— Как теглихте чоп?

— Той бе съвсем честен, татко. Хвърли монета и каза: „При ези печеля аз, при тура губиш ти“.

Татко избухна в неконтролируем, див смях, продължил толкова дълго, че накрая раздразни бронхиалната му кашлица.

— Проклет млад негодник — едва каза на пресекулки. — Той е истински Керъл.

— Въобще не мисля, че това е забавно — отбеляза хладно мама. — Лорънс, утре сутринта ще си поговорим с теб сериозно за това. Сега отивай направо в леглото.

Разсъблякох се бавно, нещастен. Следобедът, започнал с толкова радост и наслада, сега горчеше в устата ми. Несподелима тегоба налегна разума ми, а също и съзнанието ми. Нима бях отхвърлил толкова явно Маги, скъпата Маги, моята приятелка и защитница, просто ей така я бях отрязал, бях се отрекъл от нея, и всичко това само заради един братовчед, който мислеше за мен не повече, отколкото за, ами да, отколкото за една кутия с кибрит? Но най-вече ме потискаше загадъчната история, отнасяща се до моите родители, която Тери ми разкри, и заради която бяхме принудени да живеем в изолация. Зарових глава във възглавницата и оставих сълзите си безутешно да попиват в нея.