Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Благодарността, коректна във всяко едно отношение и дори малко резервирана, която мама поднесе на госпожица Гревил няколко дни по-късно, бе приета с много благоприятен отклик. Нашата съседка, живееща сама и очевидно притежаваща ограничен кръг приятели, изглеждаше склонна да прави нови запознанства. Тя се обади и остави визитката си. Десет дни по-късно мама отговори на обаждането й и бе поканена на следобеден чай — едно угощение, от което се завърна зачервена от удоволствие и изпълнена с вълнуващи новини.

Госпожица Амелия Гревил, докладва тя пред татко и мен по време на вечерята, била очарователна и изключителна — мама силно наблегна на тази дума — лейди. Мебелировката и сервизите, които останали от семейния й дом близо до Челтънъм, били прекрасни, всъщност всичко в къщата било подбрано с изящен вкус. Тя била артистична натура, много увлечена по музиката, свирела на чело и се надявала да осъществи провеждането на съвместни дуети с мама. По природа ентусиазиран ботаник, тя й показала своя чудесен хербарий от диви цветя. Често пътувала до Швейцария — да се катери. Родителите й били починали. Имала двама братя, които завършили Итън[1], единият от които бил жив и имал ферма в Кения. Тя ходела на църква в „Свети Джуд“ — място, посещавано най-вече от англиканци, и следователно имала положително отношение към католиците. Тя била най… Изведнъж, срещайки погледа на татко, фиксиран в нея с много по-изразително чувство от иронично снизхождение, мама внезапно спря да говори.

— Да — рече тя, изчервявайки се леко, — дамата беше много мила с мен. Но дори ако изцяло се абстрахирам от този факт, аз наистина я харесах. И знаеш ли какво, Кон? Чувствам липса на приятелка, особено сега, след като по цял ден съм само с теб.

— В такъв случай много се радвам, че си намерила — отвърна благосклонно татко, — само недей… ами недей да проявяваш много настоятелност, девойко.

Аз въобще не бях съгласен с татко. Госпожица Гревил ме беше заинтригувала дълбоко. Всъщност дори придобих навика, след като се връщах от скапаното училище, да се мотая из предната градина с надеждата — която съвсем скоро се оказа илюзорна — да привлека вниманието й.

Мислейки си за онези очарователни сини гребла, аз произнесох на глас тъжно и замислено:

— Трябва да е приятно да имаш брат в училище като Итън, дори и самият ти да не си ходил там.

Татко се засмя, сякаш бе открил нещо в забележката ми или в начина й на казване, което го беше развеселило:

— Не се притеснявай, момчето ми. „Света Мери“ е само междинна спирка. Съвсем скоро нещата ще се развият в много благоприятна светлина за теб.

Тези дни той беше в отлично присъствие на духа. Промяната на въздуха несъмнено му бе повлияла благотворно. Татко също така с огромно удоволствие се наслаждаваше на експресната железопътна връзка между Уинтън и Ардфилън, за която имаше сезонен билет за първа класа. Така че баща ми се издигаше все по-нагоре и в думите му безпогрешно се долавяха открити загатвания за просперитет, което си личеше и от маниерите му на добре издокаран господин. Той изглеждаше напълно възстановен от онова негово странно премеждие на брега на реката в Ардънкейпъл и не пропускаше да ни напомни, че тези щастливи резултати се дължат основно на големите му усилия. Когато напускахме Ардънкейпъл, доктор Дъти му бе дал нещо като писмо за представяне пред един негов колега от Ардфилън. Това бе доктор Юин — едно слабо, изгърбено, стъпващо леко, застаряващо дребно човече с хлътнали бузи и гъста сива брада, винаги внимателно подравнена до последния косъм. С мълчаливото си придвижване, почти само на пръсти, поведението му безусловно се приемаше за изключително професионално; също бе известен и като умен човек.

Но още от пръв поглед татко нещо не го хареса.

— Той има гробарско лице — рапортува тогава на мама и впоследствие, въпреки че му бе препоръчано да ходи на периодични прегледи, намали до минимум визитите си в докторската къща и не след дълго си позволи да ги изостави напълно. Мама имаше смътни подозрения, че са възникнали някакви несъгласия помежду им и татко се е „изтървал“, както рече тя, пред доктор Юин. От друга страна, той по принцип никога не беше обичал докторите — неговото забавно и скептично недоверие към тази професия за дълго време бе характерна отличителна черта на семейството ни.

— Горена захар и вода — обичаше да се подиграва той, поклащайки глава, изпълнен със снизхождение към нашата наивна глуповатост, докато наблюдаваше действията на мама, която твърдо вярваше в ефекта на подсилващите, тонизиращи средства и редовно ме караше да ги пия, отмервайки пълна лъжица от моята химическа храна — витаминната добавка „Париш“.

Той вярваше в природата и в естествените възстановителни сили на организма. Макар и да се придържаше към хигиенните правила, наложени му от доктор Дъти, чиито силни думи, очевидно разтърсили го дълбоко още в момента на изговарянето им, все още оказваха въздействие върху него, татко самоуверено поддържаше свой собствен здравен режим. Той бе развил сложна система от дихателни упражнения, към която бе добавил и хранителна диета, богата на масло и подсилвана допълнително — макар винаги да е бил умерен пияч — с черна гинеска бира. Освен това спеше на отворен прозорец под топло одеяло, носеше вълнено бельо и червени гумени подметки на обувките си.

Тъй че с татко всичко вървеше добре. С нас също. Въпреки това с течение на времето започнах да чувствам, че мама не бе напълно удовлетворена от татковите представи за собственото му здраве. Как това бе станало очевидно ли? Може би го бях усетил от допълнителната й загриженост за него или вероятно по онези моменти на разсеяност, когато тя ненадейно спираше работа, сякаш някакво внезапно притеснение бе засенчило щастието й, и през лицето й преминаваше лека сянка на униние, почти незабележима и все пак осезаема за човек, който я чувстваше толкова близка, че можеше да различи и най-незначителната промяна у нея с абсолютно положителна, интуитивна увереност.

Една вечер, докато седях до масата и си пишех домашното, мама, плетейки до огъня, попита риторично с небрежен глас, който ни най-малко не ме заблуди:

— Конър, скъпи, не е ли станало вече време да отидеш отново при доктор Юин?

Върху люлеещия се стол, зачел се в „Ивнинг Таймс“, татко, изглежда, не я чу. След това той бавно свали вестника и погледна мама с фиксиран поглед над горния му край.

— Какво каза, моля?

Този път, проявявайки нервност, мама повтори забележката си, която татко несъмнено бе чул и преди това. Той се загледа в нея, изучавайки я с поглед.

— Има ли някаква очевидна причина, поради която се налага да се видя с твоя доктор Юин?

— Не, Конър. И все пак беше ти препоръчано да ходиш на прегледи от време на време. А ти не си ходил от не знам си кога.

— Правилно — отвърна татко с възможно най-лаконичен глас. — Като се има предвид, че не мога да понасям този човек и всеки път, когато ходя при него, се чувствам по-зле, отколкото преди да съм отишъл, реших, че е напълно естествено и разумно да стоя далеч от него. Или казано на нормален език, не му вярвам на тоя.

— Но това е много странно. Той има много високо реноме в града и развива първокласна практика.

— Да. Защото обслужва разни богати лентяи и съответно се старае да угажда на желанията им. Може да има докторска практика, но самият той няма никаква практичност.

— Как можеш да приказваш такива неща?

— Защото го виждам такъв — отвърна разпалено татко. — Ако щеш вярвай, но той наистина искаше да ме откъсне от работа за цели три месеца и да ме прати на дълго морско пътешествие до Мадейра. На морско пътешествие, разбираш ли! Това може да е много приятно за възрастните дами, за които се грижи, но за мен е абсолютно безполезно.

Татко млъкна, изглеждайки така, сякаш бе казал прекалено много, и опита да се задълбочи във вестника си. Но мама го заприказва отново.

— Е, добре — рече спокойно тя, като продължи да плете, без да показва по никакъв начин притеснението си. — Приемам, че Юин е предвзет. Но нали има и други доктори. Мисля, че ти наистина трябва да потърсиш някой, който все пак да ти хареса.

— И защо?

— Ами… за да разберем как си. В края на краищата ти не си се отървал напълно от кашлицата си.

Татко, притеснен, се начумери срещу нея.

— Но това е нищо. Казвал съм ти стотици пъти, че винаги съм имал такава склонност.

— И все пак… — продължавайки да упорства, мама смъкна надолу плетивото си и се наведе напред. — Не си ли чувал в Уинтън за някой доктор, при когото да отидеш и да се прегледаш?

Настъпи тишина. С очи, забити в книгата, очаквах всеки момент да се разрази изблик на негодувание или поне да бъде изречен кратък, изпълнен с достойнство отказ. Вместо това татко отстъпи, макар и да измърмори с неохота:

— Е, добре, девойко, щом като това ще те успокои… има един човек близо до моя офис. Санитарен инспектор на застрахователна компания „Каледония“. Случайно се натъкнах на него. След като си толкова настойчива, мога да се отбия някой ден при него и да се прегледам заради теб.

Преструвайки се, че не забелязва как татко хитро приписа притеснението от ситуацията на нейна сметка, мама изпусна лека въздишка на облекчение, която макар и прикрита, се чу достатъчно ясно.

— Тогава отиди, Конър. Защо не го направиш още утре?

Възобновил четенето на вестника си, той не обърна внимание на забележката.

Когато на следващата вечер татко се върна, според традицията мама го посрещна на вратата. Докато двамата влизаха заедно вътре, не забелязах нищо необичайно в изражението му, освен дето изглеждаше уморен. Но когато бе прекомерно зает, той често имаше такъв вид. По време на вечерята, която бе по-хубава от обикновено и се състоеше от любимата му телешка яхния, татко яде с добър апетит. Никой не спомена и дума за разговора от предния ден. След като приключих с яденето, аз, с книга в ръка, се настаних на мястото си до прозореца. Едва тогава чух мама да изрича с тих глас:

— Е?

Татко не отговори веднага. Когато го направи, гласът му бе спокоен и твърде вглъбен:

— Да, ходих. Казва се доктор Макмилън. Много порядъчен човек. Изглежда, че си била права, Грейс. Очевидно единият ми дроб е леко засегнат.

— Засегнат? От какво?

— От… ами… — Татко нямаше никакво желание да го произнесе, но нямаше как. — Лека проява на те-бе-це[2].

— О, Кон… нещо сериозно ли?

— Е, не се притеснявай де. В края на краищата не е нещо необичайно. Често срещано оплакване е. Толкова много хора го имат. И им минава.

Чух как дъхът на мама излезе във вид на дълга притеснена въздишка. После тя се протегна бавно през масата и притисна ръката на татко.

— Сега поне знаем какво е положението. Докато се оправиш, трябва наистина да се откажеш от работата. Отиди на санаториум или на някое морско пътешествие, както те посъветва доктор Юин.

— Ще отида. Естествено, на санаториум. Ще се изстрелям като куршум. Обещавам ти. Само че не веднага.

— Конър! Трябва да отидеш веднага!

— Не!

— Но ти трябва да го направиш!

— Невъзможно е, Грейс. Просто не може да бъде направено. Всичките ни спестявания са вложени в маята. Дори съм взел заем от банката. Освен това очаквам плановете ми да се осъществят всеки момент.

— Но какво значение имат парите в случай като този?

— Не става дума за пари. Изкарвам добре. Но бизнесът е все още нов, знаеш, че съм само едноличен търговец, а освен това очаквам да стане едно много важно нещо с ОД, за което трябва да съм тук… така че просто не мога да тръгна, след като следващите няколко месеца са толкова критични.

— О, Конър… Кон… въобще нямам представа какво е това ОД. Знам само, че ти и твоето здраве сте на първо място пред всичко останало.

— Виж какво, Грейс, нека бъдем разумни. Заради теб, заради нашето момче, както и заради мен самия. ОД е „Обединени дестилатори“ — една от най-големите компании за алкохолни напитки в страната[3], и съвсем определено, със сигурност те са заинтересувани от моята мая. Убеден съм, че ще съумея да направя сместа за не повече от три, дори може би за два месеца. Става дума за много кратък период от време, девойко. След това ще имам възможност да си взема шест, дори девет месеца почивка, за да се оправя. А за момента бих могъл да работя по-малко часове, дори от време на време ще си отпускам по още един допълнителен ден почивка. Ще внимавам непрекъснато, много ще внимавам. На идване с влака премислих всичко. Съгласен съм да направя каквото кажеш, но не ме карай да зарежа работата, за която, с надеждата да стане, досега съм хвърлил толкова труд и пот. След като съм на прага на успеха, лудост ще е да се откажа от такъв шанс, който идва само веднъж в живота.

Разпалени от чувствата си, и двамата бяха забравили за мен. Хвърлих уплашен поглед към мама. Очите й бяха започнали да се пълнят със сълзи. Знаех, че тя е победена и че татко щеше да направи това, което си беше решил.

Въпреки това за първи път в моя живот симпатиите ми бяха на негова страна. В сегашния момент и през целия последвал го период аз никога, дори и за секунда не се усъмних в татко. Вярата ми в неговата проницателност, реална преценка и увереност в собствените му способностите се базираше на резултатите от всички онези мигове, в които го бях виждал да се измъква от трудни ситуации без да му трепва окото, и за мен тази вяра винаги си оставаше абсолютна и непоклатима. Дори и по време на няколкото негови провала той някак си бе успявал да се отърси от чувството за поражение, запазвайки състоянието на весела и безгрижна незаинтересованост. Неговите две фрази: „Дай на мен“ и „Знам какво правя“, произнесени спокойно и уверено, се бяха превърнали за мен в мерило за триумфиращи постижения.

Но отсега нататък мама престана да пее, докато вършеше домакинската си работа. Аз не съумявах да разбера постоянното й състояние на стрес. В своето безпокойство тя дори се бе решила да се довери на госпожица Гревил и да потърси утеха и облекчение в откликналото на страданията й съседско съчувствие. Все пак дните минаваха и всичко вървеше според плана. Татко определено нямаше вид на болен. Цветът на лицето му — винаги червендалест — си бе останал същият, без промени, очите му гледаха с ясен поглед и нямаше констатирана загуба на апетит. Както беше обещал, тъй като за него не бе присъщо да възприеме позицията на инвалид, той полагаше грижи за себе си, избягвайки лошото време и гледайки с леко сърце нещата през дългите почивни дни на седмицата. Макар все още да кашляше понякога, храчейки тайно в едно малко бурканче, което за целта носеше със себе си, всички знаехме, че съвсем скоро, до няколко седмици, татко, както бе предложено от госпожица Гревил и този път единодушно прието, за да се излекува по-бързо, ще замине за Швейцария. Междувременно той продължаваше упорито да прилага своите собствени билкови процедури, периодически караше мама да масажира гърдите му със зехтин, а една вечер се върна от града със странно приспособление, което компетентно ни беше представено като медицински инхалатор. То се състоеше от метална кутия със спиртна лампа отдолу и гумена тръбичка, завършваща с мундщук в горния си край. В кутията се слагаше вода и специална смес от билки, дадени в комплект с апарата. Лампата се запалваше и когато от тръбичката започваше със съскане да излиза лековитата пара, татко започваше доверчиво да я вдишва. Всичко това, както и останалите неща, изпълнявани с оптимистична увереност, че помагат за възстановяването, спокойно биха могли да се приемат за комични, ако в светлината на последвалите ги събития не се оказа, че са така трагични.

След години, когато се опитах да анализирам мотивите за това глупаво, упорито прилагано лечение, не ми се наложи да се лутам дълго, за да открия причините. По природа татко беше амбициозен човек и непрекъснато поемаше рискове. Той знаеше на каква опасност се излага, като отлага лечението си за по-късен период от време, но след като бизнесът му бе достигнал критичната фаза, в случай че я преминеше успешно, щеше да се издигне до една много по-солидна позиция, работейки в тясно сътрудничество със споменатата от него ОД — две букви, които в моя детски ум свързвах с някакви съзаклятнически, конспираторски действия. За постигането на тази цел и в името на всички нас той бе готов „да поеме риска“, както сам се изрази. За това се изискваше кураж и макар да притежаваше природна храброст и да преливаше от оптимизъм, неговият ирландски темперамент го бе измамил в надеждите му, че поемайки този риск, може да се отърве безнаказано. Но преди всичко поведението му би могло да се обясни съвсем точно със странния, присъщ на болестта му ефект, предизвикан от въздействието на туберкулозните токсини върху нервната система, който години по-късно успях да определя като spes phthisica[4], пораждащ напразни, макар и постоянни надежди, които оставяха у болния измамната илюзия за ефективно лечение и пълно възстановяване.

Татко до голяма степен проявяваше същите симптоми и неминуемо според настроението си коментираше темата с мама и мен. Затова се оказахме напълно неподготвени за трагедията, сполетяла ни впоследствие.

Беше месец март, доколкото мога да си спомня, през втората му седмица. Часът трябва да наближаваше към два сутринта, когато се събудих. През упорито пропилата се в мен мъгла на съня, забулила съзнанието ми, останах със смътното и безпричинно впечатление, че мама ме вика. Изведнъж, както се канех да се обърна на другата страна, чух гласа й, звучащ много високо и с такава настойчивост и притеснение, че това моментално ме накара да се изправя.

— Лорънс, Лорънс, ела тук!

Слязох от леглото. Стаята ми беше тъмна, но като отворих вратата, видях, че осветлението в хола бе включено. Вратата на татковата спалня бе полуоткрехната и чух отвътре мама да ме вика отново. Почувствах как се стреснах от мисълта за някаква сполетяла ни страхотна беда, но тръгнах напред и влязох в стаята. Този миг няма да забравя до края на живота си.

Татко лежеше на една страна, с глава над края на леглото. Кашляше така, сякаш никога нямаше да може да спре, а от устата му се стичаше надолу алена струя от мехури и слюнки. Лицето му бе добило цвета на глина. Мама стоеше, коленичила отстрани до леглото. С едната си ръка подпираше главата на татко, а с другата държеше с усилие големия бял леген от умивалника. Легенът бе пълен до половината с онази пенеща се течност, която, изведнъж обхванат от ужас, разбрах, че е кръв. Всичко наоколо бе изпоцапано с кръв — чаршафите по разхвърляното легло, петната по нощницата на мама, дори ръцете и лицето й. Без да променя положението на тялото си или да откъсва поглед от татко, тя ми заговори със същия напрегнат, заповеднически тон, изпълнен с толкова болка и страх:

— Лори! Тичай за доктор Юин. Тръгвай веднага. Бързо, за бога!

Аз се обърнах и побягнах — побягнах от ужаса, загнездил се в душата ми. Без да спирам, за да си сложа поне блузка и панталони — действия, диктувани от здравия разум, които щяха да ми отнемат не повече от половин минута — аз излязох тичешком от къщата направо на улицата, облечен само с нощницата си. Хукнах бос по паважа на „Теръс“, усещайки как сърцето заблъска лудо в гърдите ми. Тъмнината сякаш превръщаше скоростта, с която се движех, в неосъществима за човешките възможности. Знаех само, че никога досега не бях тичал толкова бързо. В края на пътя за имението на принц Албърт свих по „Къхун Кресънт“ и след това надолу по улица „Виктория“, където право пред мен на половината път до алеята за плажа видях, че свети червената лампа пред къщата на доктор Юин. Беше квадратен фенер с орнаменти, гравиран отгоре със символа на града — преди време докторът бил кмет на Ардфилън. Наоколо не се виждаше жива душа. Злокобната тишина бе нарушавана само от задъханото ми дишане и аз продължих да тичам, докато стигнах накрая до алеята пред къщата на доктора, минавайки по нея, без да усещам болка от допира на чакъла с босите ми ходила. По стъпалата се изкачих нагоре към портала с навес и силно и продължително натиснах нощния звънец. Чух как дрънчи приглушено вътре в къщата. В последвалите няколко болезнени мига, изпълнени с напрежение, не се случи нищо и едва след като позвъних отново, на горния етаж светна прозорец. Не след дълго вратата се отвори и докторът застана на прага й, облечен във вечерен халат.

След като от разговорите на родителите си го познавах като тежък характер, предположих, че сигурно ще се ядоса, дето го безпокоят. Дори още по-лошо, та нали татко се бе карал с него, беше го зарязал и по този начин се бе отказал от услугите му. Преди да успее да каже нещо, аз заговорих задъхано:

— Моля ви, доктор Юин, елате веднага на „Принц Албърт Теръс“ номер седем. Татко кърви ужасно.

Да, той действително имаше намерение да прояви раздразнителност и дори яд — всъщност това бе онази нервност, присъща на всеки доктор, стреснат по средата на нощта след тежката дневна работа. Вместо това обаче той стисна устни и ме зяпна с изумен поглед.

— Моля ви, елате, господине. Вие познавате баща ми, казва се Керъл. Каквото и да е станало между вас, сега то няма никакво значение. Просто елате.

Той продължаваше да се взира в мен.

— Влез — рече най-сетне. — Отвън е студено.

Последвах го вътре.

— Кашля ли много баща ти?

— О, да, господине. Страшно много.

Докторът измърмори нещо под носа си.

Останах в коридора, докато той се качи нагоре по стълбите. Над закачалката на стената бе поставена еленова глава, която се взираше в мен със стъклените си, неумолими очи. Чух как часовник в някоя от съседните стаи бавно отмерва ритъма на времето.

Докторът не се бави дълго с обличането. Когато се върна долу, носеше чифт пантофи и пътно одеяло. Подаде ми ги с думите:

— Наметни се.

Изгледа ме, докато се покривах с карираното одеяло. Не чувствах никакъв студ, макар че зъбите ми тракаха. Чехлите бяха стари, но затова пък ми станаха — доктор Юин бе дребен човек — и аз можех да подтичвам с тях покрай него. Той взе черната си чанта от шкафчето под закачалката в коридора и ние тръгнахме. Макар от време на време да ми хвърляше по някой поглед, по пътя ни нагоре към хълма докторът не промълви нито дума. Едва когато приближихме „Теръс“, съвсем неочаквано възкликна:

— Изглежда, не си лошо момче. Никога не се дръж като глупак.

Не успях веднага да доловя смисъла на казаното. Сега, след като бях изпълнил мисията си, се чувствах отпуснат и емоционално изразходван. Единственото чувство в мен бе започналият да ме сковава ужас от това, че се връщах отново към кошмарното нещастие, сполетяло дома ни. Не бях затворил вратата на апартамента ни, когато малко преди това се изстрелях оттам. Тя зееше отворена. Влязохме. Не смеех да погледна навътре, но когато доктор Юин влезе в стаята на татко и бе посрещнат с вик на облекчение от мама, главата ми рефлекторно се обърна в тази посока. Мама все още стоеше коленичила до леглото и подпираше татко, но легенът, вече превъплътил се в съзнанието ми във варварски, пенещ се символ на незабравим ужас, бе изчезнал.

Прокраднах се в моята стая, свалих наметката и пантофите и се пъхнах в леглото. Лежах така дълго, разтърсван от непостоянни, неконтролируеми тръпки, заслушан в шумовете на къщата, които от време на време бяха разнообразявани от приглушените гласове на мама и доктор Юин. Колко дълго щеше да стои тук докторът! От цялото ми сърце и душа исках мама да дойде и да ме види, преди да заспя, да ме вземе в ръцете си и да ми каже, че всичко е наред. И най-вече да ме похвали за великолепното тичане, взето на един дъх.

Само че тя не дойде.

Бележки

[1] Град и елитен британски колеж. — Б.пр.

[2] Туберкулоза. — Б.пр.

[3] United Distillers произвежда „Джони Уокър“, „Блек енд Уайт“, „Уайт Хорс“, „Гордънс“ и други известни марки уиски и джин. — Б.пр.

[4] Spes phthisica — ментален синдром при туберкулозата. — Б.пр.