Арчибалд Кронин
Песен за петаче (11)

Десета глава

Малкото параходче с гребно колело плискаше весело пръски вода, бавно тътрейки се напред сред огрените от слънцето вълни. Това бе „Луси Аштън“ с червения комин, която правеше регулярни курсове из устието на реката между Ардфилън и порт Кригън. Пасажерите се разхождаха по палубата, дишаха свежия искрящ въздух или седяха на групички. Смееха се, говореха помежду си и слушаха веселата музика на четиричленната немска група. Долу, в безлюдния, тапициран с плюш салон, миришещ на застоял цигарен дим, ние — госпожица О’Риърдън и аз — седяхме сами, потънали в мълчание. Тъй като до този ден въобще не я бях зървал, от време на време рискувах да хвърля по някой преценяващ кос поглед в нейна посока, макар това да ми се удаваше трудно поради твърдия ръб на стегнатата ми яка, която единствена ми стоеше добре с моя най-хубав костюм. Тя бе червенокоса, светлокожа жена на около четиридесет и пет, с големи воднисти очи и издадени напред черти на лицето, изпъстрено цялото с бледи лунички. Нейното изражение, държание и въобще целият й външен вид оставяха трайно впечатление за религиозно примирение със съдбата и живот, изпълнен със саможертва и страдание. Точно се бях зачудил защо участта ми бе винаги такава, че за мен все отговаряха жени, особено пък в дадения случай такава свята жена като тази, когато тя изведнъж наруши тишината:

— След като баща ти е толкова болен, скъпи, не мисля, че трябва да стоиш горе, при онази група. Освен това аз съм много лош моряк. — Тя замълча за момент. — Можем да кажем някоя молитва просто за да ни минава времето. Имаш ли молитвена броеница?

— Не, госпожице О’Риърдън. Имах, но тя се скъса.

— Трябва да бъдеш по-внимателен със светите предмети, скъпи. Ще ти дам нова, когато се върнем в свещеническата къща. Негово Преподобие ще я благослови за теб.

— Благодаря ви, госпожице О’Риърдън.

С изумление установих, че икономката на чичо Саймън бе дори по-свята, отколкото се опасявах. На всичко отгоре поклащанията на параходчето, изглежда, й понасяха толкова трагично, че по едно време ми се наложи да попитам:

— Зле ли ви е, госпожице О’Риърдън?

— Аз да съм зле, скъпи? — Тя се приведе напред и полупритваряйки очи, притисна с ръка едно място на гърба си. — Милостивият Господ Бог вижда, че съм много добре.

Тъй като придружителката ми не ме заприказва отново, това ми даде възможност да потъна в собствените си мрачни и потискащи размишления за промените, настъпили в моя живот. Действително ли щях да живея при свещеник? Уви, беше точно така. Трагичното заболяване на татко бе довело до помиряване с неговите братя, най-младият от които — Саймън Керъл, бе предложил деликатно и с чувство на дълбока загриженост да прекарам поне няколко седмици при него, за да облекча до голяма степен майка ми в доброволно приетите от самата нея задължения на болногледачка на баща ми. Макар че когато чичо Саймън дойде да види татко, аз много го бях харесал, сега, гледайки пред себе си госпожица О’Риърдън, чиито устни се движеха леко в безгласно изричане на мълчалива молитва, започнах да възприемам перспективата като отвратителна.

Чу се леко думкане и изскърцване, показващо, че вече бяхме стигнали до кея на порт Кригън.

Все пак, докато слизахме на пристана, порт Кригън ми се стори приятно местенце с интересни магазини и огромно множество от суетящи се наоколо хора. Подобно на Ардфилън, само че разположен от другата страна на лимана, той също бе построен на хълм, а на върха му, докъдето госпожица О’Риърдън, с ръка върху привилегированото място на гърба си, се изкатери невероятно бавно, се издигаше църквата и жилището на енорийския пастор — и двете малки по размери, но изградени от сив варовиков камък в приятен стил.

Влязохме в един здрачен вестибюл, облицован с дъбова ламперия и пропит с миризма на восък и паркетол, където госпожица О’Риърдън, възстановявайки първо ритмичното си дишане с поредица от дълбоки вдишвания и издишвания, ме попита с дискретен шепот дали не искам да „ходя“, имайки предвид, както предположих, до тоалетната. Получила отрицателен отговор, тя ме въведе във всекидневната, намираща се в единия край на къщата. Това бе голяма стая с излаз към градината, добре осветена от огромен еркерен прозорец, от който се виждаше вълнуващата панорамна гледка на пристана. Когато влязохме вътре, чичо Саймън седеше зад писалището си с розетка, разположено в далечния край на стаята. Той се изправи, приближи се към нас и взе ръката ми.

Усмихна ми се и аз видях как моментално се притесни от неудобство, което ме накара да почувствам, че го харесах повече от миналия път. Без да говори, все още държащ ме за ръка, чичо ми погледна въпросително към госпожица О’Риърдън, която му даде дълго и подробно описание на пътуването ни. Докато тя говореше, на мен се удаде възможността за сетен път да проуча своя роднина. От четиримата братя Керъл двама бяха руси, а двама тъмнокоси. Саймън — най-младият от тях, по онова време на не повече от двайсет и шест години — беше от тъмнокосите, с черни коси, сини очи и толкова висок, че стоеше леко прегърбен, сякаш се пазеше да не удари нещо с главата си, например полилея. Освен това, облечен в черно расо, той изглеждаше някак по момчешки, почти обезпокоително слаб.

— А Конър? — попита чичо ми с тих глас, след като икономката бе приключила с разказа си.

Тя не отговори, а вместо това, отправила многозначителен поглед над главата ми, мълчаливо стисна устни, поклати едва забележимо глава и излезе от стаята.

— Госпожица О’Риърдън ще ни донесе чай. Надявам се, че морският въздух ти е отворил апетит — каза бодро чичо.

Той ме сложи в единия от двата стари, тапицирани с доста износена кожа стола, разположени от всяка страна на камината, и след като отиде до писалището си, застанал прав до него, каза:

— Нека само привърша с това, което правех. След минутка идвам при теб.

Почувствах инстинктивно, че той се опитва да даде възможност на всеки от нас да свикне с присъствието на другия. Определено обкръжението, в което се намирах, ми изглеждаше доста странно. Освен столовете и писалището с розетка, върху което бе поставена голяма статуя на Мадоната в синьо и бяло, в стаята имаше много малко други мебели и някак си липсваше комфорт. Избелелите от времето завеси бяха доста захабени, а килимът, подобно на столовете, беше силно протрит, подсказвайки, че през десетилетията по него бяха преминали стотици човешки крака. Погледът ми бе привлечен от лавицата над камината, върху която бе оставена свещеническата му шапчица. До нея имаше дълга редица от пенита, наредени на малки купчинки една до друга. На стената висеше разпятие, направено от черно дърво и слонова кост. Но това, което наистина ме впечатли, бе една голяма гравюра на другата стена, представляваща дългобрад, полугол космат старец, извисил се на върха на висока каменна колона.

— Харесва ли ти? — Чичо Саймън беше станал и ме наблюдаваше с лека усмивка на лицето.

— Кой е този?

— Един от любимите ми светии.

— Но какво прави там горе?

— Нищо особено. — Този път чичо наистина се усмихваше. — Просто е бил странна личност и е станал светия.

В този миг, с изражение на върховно усилие, госпожица О’Риърдън влезе с черен лакиран поднос в ръце, на който бяха поставени принадлежности за чай и една голяма чиния, пълна с дебели филии хляб, намазани с масло. Макар и привикнал на много по-добри закуски, аз едва забелязах липсата на кекс. Умът ми до такава степен бе зает с чудния старец на колоната, че веднага щом икономката излезе от стаята, аз запитах:

— На колко високо е бил той, чичо, и колко време е стоял там?

— Бил е на трийсет и шест аршина^[1] височина и освен това колоната е била на върха на една планина. Стоял така в продължение на трийсет години.

Всичко това бе толкова изумително, че аз се задавих, както дъвчех първата си филия с масло.

— Трийсет години! Ами как е получавал храната си?

— С помощта на една кошница, смъквана надолу с въже. Разбира се, той много е постил.

— А как не е падал отгоре, докато е спял? Аз със сигурност щях да падна.

— Ами той е бил приказен старец. И по всяка вероятност не е спал много. Може би неговата риза от човешки коси го е държала буден.

— Боже мой, чичо. Риза от човешки коси!

Той се усмихна.

— Не мога да разбера защо си е направил такава риза — промълвих накрая аз.

— Виж, Лорънс. — Почувствах как през тялото ми премина тръпка на удоволствие, когато го чух да произнася малкото ми име. — Симеон е живял преди хилядолетия, в дива планинска страна, обитавана от дивашки племена. Както можеш да си представиш, големи тълпи хора се стичали при него, за да го видят. Той им проповядвал, много често с часове наред, лекувал болните, понякога изпълнявал ролята на съдия, правел чудеса и по този начин успял да спечели огромен брой хора за Христовата вяра.

Настъпи тишина.

— Затова ли си го сложил в стаята си?

Той поклати глава.

— Прочетох за него, когато бях в колежа в Испания. И тъй като името му бе много подобно на моето, почувствах се доста поласкан. Тъй че, както виждаш, всичко това в крайна сметка се дължи на собствената ми суета.

Погледнах към моя чичо с топлина в очите, очарован от темата на нашия разговор — вместо очакваните от мен коментари във връзка с положението на баща ми, което само можеше да ме накара да се разцивря, той ме бе издигнал до неизмерими исторически и интелектуални висини.

— Ще ми се да видя как става някое чудо, чичо — казах замислено аз.

— Те се случват всеки ден, стига да знаем къде да ги търсим. А сега хапвай повечко масло с хляба, защото госпожа Витело днес има почивен ден и ще ядем пак чак утре сутринта на закуска.

Искаше ми се да остана още с този новооткрит чичо, за да си говорим за колони и други разни работи, но той ми обясни, че трябва да ходи в църквата, защото е дошло времето за изповядване, като между другото добави и само изостри любопитството ми, че щял да бъде свободен утре след литургия, когато щял да ми покаже нещо интересно. Малко след това госпожица О’Риърдън влезе да прибере таблата и настоя да отида с нея. След като ме попита отново и установи, че не искам да „ходя“, по едни стъпала ние слязохме долу в кухнята и тя измъкна отнякъде малка бутилка с етикет, на който бе изобразена риба треска с отворена уста.

— Ще ти давам от емулсията на Пърди, скъпи. По една супена лъжица три пъти дневно. Чудесна е за гърдите.

Тя отмери бавно и внимателно гъстата течност, която макар и добре прикрита, имаше вкус на черен дроб от треска.

— А сега — рече госпожицата, след като преглътнах — да погледнем с какво си облечен. — С леко дръпване разкопча ризата ми отгоре и възкликна ужасено: — Какво! Нямаш фланелка, скъпи? Но ти трябва задължително да носиш вълнено на голо. Господ ми е свидетел, че не бихме искали да тръгнеш по пътя на горкия си баща. Ще се погрижа за това, преди да си остарял дори само с още един ден.

След това ме освободи и каза да отида и да си поиграя в градината, но без да хващам някоя настинка или да цапам дрехите си.

Излязох.

Градината бе с правоъгълна форма, опасана по краищата с шубрак, сред който имаше направено нещо като малка стаичка, в която върху фронтон от морски раковини стоеше изправена статуята на Дева Мария с венче на главата. Тясна бетонна пътечка прекосяваше тревата, отвеждайки до страничния вход на църквата. Прииска ми се да вляза вътре и да потърся чичо си, но се въздържах и не го направих, досещайки се, че в момента той сигурно седеше в своята малка решетеста кабина. Въртях се наоколо, пъхнал ръце в джобовете, разсъждавайки за безбройните интересни неща, отнасящи се до мъжа върху колоната, и ми се прииска да можех да видя хилядите чудеса, сътворени от него. Каква прекрасна гледка само — чудо — а чудесата можеха да бъдат видени, стига само човек да знае къде да ги търси. Помислих си също така, че макар и гаснещата светлина да ме караше да тъгувам за мама, може би тук щях да се чувствам доста добре с чичо Саймън, стига госпожица О’Риърдън да ме оставеше на мира.

Уви, още щом градският часовник удари шест часа, тя се появи откъм задната врата на трапезарията и ми махна с ръка.

Беше ми приготвила за вечеря цяла чиния, пълна догоре с овесена каша и задължителната чаша с мляко, димяща на кухненската маса. Докато седеше срещу мен и наблюдаваше как сърбам, изглежда, бе доловила сянка на недоволство в изражението на лицето ми, затова каза:

— Ние никога не си позволяваме да се угощаваме с лакомства, скъпи. Тук живеем много скромно.

— Скромно ли, госпожице О’Риърдън?

— Да, скромно, скъпи. Църквата е прекалено изтерзана от безбройни дългове и твоят чичо — горката душа — се утрепва от работа в старанието си да се разплати.

— Но как може църквата да задлъжнее?

— Заради реконструкцията й, скъпи. Още преди петнайсет години, когато дойдох за първи път тук. Няма да споменавам имена, но един преподобен господин тогава реши да реализира идеите си, които се оказаха много по-разточителни, отколкото позволяваха възможностите му.

— Но хората не дават ли пари, госпожице О’Риърдън?

— Да дават пари ли, скъпи? — възкликна тя с презрение, което изплющя като камшик върху безименната тълпа от богомолци. — Видя ли монетите върху камината на чичо ти? Ето така дават пари. Оставят по някой дребен грош и толкоз. Господ да ни е на помощ. Дори понякога ни подхвърлят и по четвърт пени, жестоки неблагодарници. А като се дадат пари за погасяване на дълга и се добавят лихвите, тогава какво остава за благотворителност — горкият човек едва успява да събере достатъчно, за да облече свястна риза на гърба си. Но той е умен и добър и с Божията помощ, а и с моята, ще оправи всичко.

Тези изумителни разкрития бяха толкова потискащи, че аз изядох кашата, без да имам време да усетя, че в нея нямаше сол. По-късно установих, че икономката бе твърд поддръжник на безсолната диета, както се мотивираше — за облекчение на бъбреците.

Ние станахме от масата.

— Приготвила съм ти новата молитвена броеница, скъпи — довери ми госпожица О’Риърдън с деликатен тон. — Сега, преди да те сложа да легнеш, ще кажем пет декади в стаята ти.

Горе ние коленичихме върху пода на голата спалня, която сякаш бе пропита от аскетизма на десетките обитавали я мисионери, идвали и заминавали си вечно на път между порт Кригън и вътрешността на Африка.

— Ще кажем петте скръбни тайнства — прошепна госпожица О’Риърдън. — И помни, че се молим за бедния ти баща.

Тя започна:

— Първото скръбно тайнство: страданието на нашия Бог в Градината.

Движейки първоначално беззвучно устни, накрая се присъединих и аз. Въпреки целта на нашата молитва, не мислех за баща си. Беше ми тъжно за него. Искрено съжалявах за окаяното му състояние, но онази страшна среднощна картина, която непрекъснато терзаеше сънищата ми в най-гротескни форми, го бе превърнала в табу за мен, докато траеше денят — времето, през което можех да контролирам съзнанието си. Вместо това мислех за мама и коленичил така, пред погледа ми изплува сякаш живо руменото й лице. Видях тъгата и напрежението в очите й, примесени с благост и нежност, докато се сбогуваше с мен през онази сутрин. Не мислех за никакво друго страдание, освен за нейното. И изведнъж, въпреки че мама ме бе помолила да се държа храбро, усетих, продължавайки да се моля механично, как от очите ми рукна поток сълзи и във вид на струйки се стече надолу по бузите ми. Хич не ме интересуваше, че моята компаньонка бе вторачила поглед в мен — това само усили плача ми. Накрая ние приключихме. Госпожица О’Риърдън се изправи бавно на крака, все още загледана в мен — възможно ли бе това изобщо? — с нов интерес и засилено уважение.

— Пред Господ, скъпи мой — рече тя сериозно, — ти се моли истински, откровено. Какво само благочестие и почитание! Несъмнено ще разкажа за това на Негово Преподобие. Никога досега не съм виждала дете да се моли толкова проникновено и искрено, чак до дъното на душата си.

Аз се изчервих виновно. Само че по един особен начин — чувствах се утешен.

— Виж, скъпи мой — продължи тя убедително, докато аз се събличах. — Тук съм ти приспособила нещо. С него слабичките ти гърди ще се чувстват удобно и топло.

Тя измъкна нещо като фланела, направена от червен вълнен плат, и я прикрепи с ленти около врата и гърба ми. Почувствах това подобие на дреха върху тялото си горещо и неудобно, но в момента бях толкова изтощен от нейните грижи и надзор, че нямах никакви сили да се съпротивявам. „Това е ризата ми от човешки коси — помислих си аз, — а госпожица О’Риърдън е моята колона.“

Затворих очи, преструвайки се, че заспивам, като същевременно през ресни наблюдавах предпазливо какво щеше да прави спътницата ми. Тя постоя така, загледана в мен за няколко мига, след което направи знака на кръста над леглото ми и изгаси газената лампа. Изведнъж в тъмнината усетих докосването на устни върху челото си — не меките топли устни, които познавах така добре, а други — сухи, корави, странно несвикнали да целуват. И все пак това бе целувка — и то от госпожица О’Риърдън. Чух как вратата се затвори тихо след нея.

Бедна госпожице О’Риърдън, никога не би трябвало да си позволявам да пиша каквото и да било неучтиво за вас. Има ли по-жестоко нещо на този свят от огорчението, самотата, мъченичеството, хипохондрията, безбрачието, гледането на чуждо домакинство, когато си на възраст четирийсет и пет, имаш за помощница, само за през деня, една италианска чистачка и трябва да се грижиш за борещата се за оцеляване енорийска свещеническа къща. Такова по-жестоко нещо няма, освен може би да си самият пастор.