Арчибалд Кронин
Песен за петаче (17)

Шестнадесета глава

Лятото бе необикновено хубаво. Дългите слънчеви дни блестяха, окъпани в златна светлина. В граничещата с игрището за крикет гора бе разпукнал цветовете си орловият нокът, увил дивите си клонки сред храсталака на живия плет, и винаги когато приближавах до Уилоу парк, ароматът му ме опияняваше, карайки ме да предвкусвам очакваното следобедно удоволствие.

Благодарение на някакви твърде незнайни за мен лични икономии мама ми донесе в Ардфилън един велосипед „Роди“ — купен на втора ръка, но въпреки това оставящ впечатлението за почти нов. Идвайки си една вечер от Уинтън, тя носеше със себе си пакет, който при разопаковането се оказа, че съдържа бял голф, тъмносин блейзър и синьо-бял колан за крикет с посребрена катарама във формата на змия.

Скрил се сам в моята спалня, облякох новия си екип и започнах да се изследвам внимателно в огледалото. Реших, че в общ план имам вид на крикетьор. Досега неведнъж бях изпитвал мрачни съмнения относно собствения си външен вид. Често се чудех как двама толкова красиви родители са могли да създадат такова мижаво дете. Особено много съжалявах за зеления цвят на очите си и то чак до такава степен, че се бях ровил из „Енциклопедията на Пиърс“, където открих, че почти неизменно това бе злощастната участ на потомците на родители със сини и кафяви очи. И въпреки всичко това се чувствах силно завладян от своето необикновено отражение. Не изглеждаха ли очите ми малко по-малко зелени, повлияни от оттенъците на блейзъра и клонящи към синия цвят? Може би не, но затова пък бях малко пораснал, косата ми бе мека, червеникавокестенява и поне бях наследил свежия тонус на татковата кожа и здравите му бели зъби.

И не се ли дължеше на моята нова външност фалшиво създаденото ми обществено положение в Уилоу парк — тази строго пазена и недостъпна за случайни хора обител на богатство и снобизъм. Макар че бе по-вероятно моето попечителство да ме бе спасило от неприятната ситуация, в която към мен щяха да се отнесат като към натрапник, и вероятно — да ме лишат от тази привилегия. Въпреки ексцентричностите си, госпожица Гревил си имаше своето твърдо установено обществено положение в града. Сред членовете на клуба аз минавах за отседнал при нея гостенин, може би неин племенник, дошъл за ваканцията. Разпалеността, с която играех, и доброто ми представяне бяха посрещнати с одобрение, което опрощаваше присъствието ми на игрището.

С момчетата от Бийчфийлд положението ми бе по-критично. Много от тези момчета, чиито родители бяха на служба в армията в Индия или някъде другаде, което навремето с гордост се наричаше Империята, оставаха в училището през ваканцията. Имаше и други, живеещи в Ардфилън, и по-конкретно момчето, носещо името Скот-Хамилтън, чиято кора бях носил и което заедно с по-малкия си брат идваше доста често на игрището за някоя случайна, импровизирана игра. Първоначално те се отнасяха към мен студено и с пълно безразличие. Но веднъж, след като направих едно особено ефектно връщане, Скот-Хамилтън — здраво, високо тринайсетгодишно момче, което беше капитан на единайсеторката на Бийчфийлд и също като мен маниак на тема крикет — ме приближи заедно с брат си с небрежна походка.

— Искаш ли да направим една игра? Ти си тук за ваканцията при леля си, нали?

— Да.

— А между другото, в кое училище учиш?

Това бе въпрос, очакван отдавна от мен, на който бях подготвил отговора, предварително обмисляйки лукаво всяка дума, защото знаех, че ако си призная, че посещавам моето отвратително, невзрачно училище на улица „Клей“, щях да бъда прокълнат и изоставен на момента.

— Имам частен учител — излъгах хладнокръвно, като се извиних пред себе си, че в крайна сметка, макар и да не ми беше леля, госпожица Гревил в действителност беше нещо като частен учител.

— О, виж ти — рече Скот-Хамилтън със съчувствен тон. — Болен ли си бил?

— Гърдите. — Потупах се по ребрата с високомерен жест.

— Лош късмет! — измърмори по-малкият брат.

— Както и да е. За щастие не ти е повлияло на играта на крикет — заключи Скот-Хамилтън. — Нека да се разпределим.

Поех дълбоко въздух. Най-страшното бе отминало. Бях приет.

Разбира се, Хестън можеше да ме издаде. И дори като се изключеше фактът, че често идвах на игрището рано сутрин, за да му помагам с валяка, да маркирам чертата на батсмана или да слагам нова мрежа, Хестън и без това бе на моя страна. Чувството за равенство между любителя и професионалиста, станало действителност едва петдесет години по-късно, за онова време бе недопустимо даже и като мечта. А иначе длъжността на Хестън се свеждаше до положението на платен слуга, който бе принуден да се обръща със сервилното „сър“ към своите господари, като същевременно непрекъснато бе обект на техните заповеди и обиди: „Хестън, човече, подай ми обувките“. Или: „Хестън, дай пет-шест топки откъм външната страна“. „По дяволите, Хестън, къде си ми набутал пуловера?“ Но дори и да страдаше от това, той беше невъзмутим. Защото бе най-безчувственият човек, когото бях виждал някога в живота си. Просто не бе успял да получи треньорското място в графство Хемпшир и отивайки на север, за да търси късмета си там, се бе оженил за много хубавата млада сервитьорка, която разнасяше чая из Уилоу парк. Беше им се родило момиченце и му бе дадена за ползване малка къщичка с градинка. Така че семейният му живот бе щастлив. Но под тази необезпокоявана от нищо външност аз чувствах, че той презираше от дъното на душата си целия този снобизъм и особено част от своите работодатели, някои от които, или по-точно новозабогателите, притежаваха всички предвзети маниери на парвенюта.

През цялото лято играх крикет с момчетата от Бийчфийлд, в чиято компания сладките звуци от удара на бухалката по топката се превръщаха в още по-сладки. Най-сетне имах приятели — момчета също като мен, с каквито винаги бях искал да дружа. Слънцето ме изпече и аз добих дълбок кафеникав загар като на индианец. Върху ръцете и краката ми се появиха истински мускули. Никога досега не се бях чувствал или играл по-добре. Но най-приятно от всичко — едно постижение, което не бях си представял и в най-дръзките си мечти — бе покровителството, превърнало се почти в приятелство, с което Скот-Хамилтън старши, по-голям от мен с три години, ме бе удостоил. Приятелство съществуваше и от моя страна — един копнеж за привързаност и другарство, макар че на него никога не бе отговорено с подобаващи чувства от другата страна. Той се държеше с едно небрежно, високомерно и леко отегчено настроение на безразличие, което никой никога не трябваше да обезпокоява. Любимият му епитет за изразяване на пренебрежително отношение бе изразът „крастава жаба“. Прояви на излишна демонстративност и груби действия от всякакво естество бяха посрещани с изречението: „Не се прави на крастава жаба, крастава жабо“. Той непрекъснато изискваше от всички нас да не се държим като крастави жаби.

Разбира се, не можеше да мине и без опасни моменти, но аз се стараех всичко да ми е под око. Госпожица Гревил, която още от самото начало не успя да оцени новия ми колан за крикет с катарамата във форма на змия, реши да ми предложи нещо по-стилно и по повод на това ми даде едни стари дълги връзки на брат си — след смъртта му много от неговите принадлежности са й били върнати обратно.

— Виж ти — изкоментира Скот-Хамилтън младши, който беше много по-впечатлителен от брат си. — Керъл си е сложил старовремски колан.

Тогава трябваше да доразвия сюжета, премълчавайки за Спайън Коп, но затова пък включвайки Кения, като създадох нови роднински връзки единствено с помощта на плодовитото си въображение, безцеремонно използвайки за целта импровизации на жаргона на „Бийчфийлд“, което стресна и мен самия. Дали не бях станал сноб? Не. Просто се бях издигнал много над нормалното си положение сред етажите на обществената пирамида. Повечето от тези момчета се хвалеха арогантно и напълно естествено; Дъглас непрекъснато се фукаше с яхтата на баща си с парен двигател — едно чудовище с жълт комин, намиращо се в Геърлох; а малкият Къхоун никога не изпускаше да спомене пред нас, че родителите му държали петнайсет слуги в Бенгалия. И понеже нямаше с какво да се хваля, вместо да преувеличавам, аз си измислях. Но всичко, което казвах или правех, бе извършвано единствено със защитна цел, предизвикано от ревностния, абсурден и патетичен стремеж към един неосъществен копнеж за социално приобщаване и равенство.

Не можех да понеса мисълта, че есента щеше да доведе до прекратяването на моите удоволствия. И все пак, с наближаването на края на сезона, това парливо чувство бе частично облекчено от мисълта за финалната игра — традиционната ежегодна среща между момчетата, тренирани от Хестън, и втората единайсеторка на клуба. Скот-Хамилтън избра нашия отбор — десет момчета от „Бийчфийлд“ и мен. Вярно е, че бях последен в списъка, но изглежда, това нямаше никакво значение. Бях в единайсеторката. От този момент нататък тренировките ни станаха много по-интензивни. И макар да се държеше небрежно, на границата между скуката и сънливото безразличие, аз знаех, че Скот, както го наричах вече, отчаяно желаеше да спечели този мач. Не само че това беше последната му година в „Бийчфийлд“ преди да отиде във „Фетис“, но също така изпитваше и особена враждебност, прераснала в жажда за отмъщение, към един от преподавателите в „Бийчфийлд“ — по име Кънингам, според Скот „пълен аутсайдер“ — без брадичка и с издадени напред зъби, който беше капитан на клубната единайсеторка.