Арчибалд Кронин
Песен за петаче (21)

Двадесета глава

Три месеца по-късно, седнал срещу майка ми във влака за Уинтън, тайно я изследвах, опитвайки се да разчета лицето й. Това, което видях, ме накара да трепна вътрешно. Чувствах, че тези отчаяни мерки се правят за нашето по-добро бъдеще. Няколко пъти — с надежда да разкрия тайните, скрити зад челото й — направих усилия да я въвлека в разговор, и в момента опитвах отново, използвайки като предлог посещението, което правехме сега в приюта за душевноболни в Касълтън.

— Мислиш ли, че госпожица Гревил ще е по-добре?

— Надявам се, скъпи. Скоро ще разберем — отговори тя и отново потъна в мълчание.

Победен, аз се обърнах и се загледах през прозореца, сляп за бързо пробягващите пред погледа ми картини на речните корабостроителници, виждайки вместо тях последователността от събития, които в последния момент ни бяха помогнали да изпълзим нагоре по ръба на бездната.

Скоро след преместването на госпожица Гревил пристигна брат й — висок, слаб и загорял, със заповеднически маниери и невероятно коректен вид. Той моментално се зае с отговорностите и след като посети сестра си и разговаря няколко пъти с нейните доктори, приключи въпроса с договора за мезонета и се разпореди мебелировката да бъде прибрана на склад. Към майка ми се държеше първо учтиво, след това сдържано учтиво и накрая просто сдържано. Източникът му за информация бе Кемпбъл и той разчиташе на нея като на стара семейна прислужница, а ние никога не й се бяхме харесвали. Бяхме приели да живеем там единствено заради поканата на госпожица Гревил и мама, дори и в най-тежките мигове, никога не бе пропускала да си плаща наема. Въпреки това ни накараха да се почувстваме като натрапници. Накрая, точно преди три седмици, пристигна специално адвокатско писмо, информиращо ни кратко, че разполагаме с един месец, в който трябва да опразним апартамента.

В действителност, след като госпожица Гревил я нямаше, и след като по-голямата част от къщата бе опразнена, в апартамент №7 нямаше повече нещо, което да ни задържа. Но щом като предупредителният срок започна да тече, чувството за несигурност за нашето бъдеще се усили. Държейки се обезпокоително мълчаливо, мама започна да проявява необичайна активност — но не в агенцията, където работата й, изглежда, почти бе преустановена, а в някаква нова, неизвестна насока. Никога досега не я бях виждал да пише толкова много писма: до чичо Саймън в Испания, до нейния брат Стивън, който бе назначен на държавна служба в Лондон, до чичо Лио в Уинтън, както и до други хора, за които никога не бях чувал, по разни далечни места като Ливърпул, Нотингам, Кардиф. Внезапната тъмнина, от влизането на влака с тътен в един нисък тунел, ни извести за приближаването на главната гара. След няколко минути вече си пробивахме път, излизайки от перона, откъдето попаднахме в самия център — на улица „Юниън“, и оттам на жълтия трамвай.

Пътуването до Касълтън беше дълго и бавно. През онези дни макар трамваите да кръстосваха надлъж и шир града и околностите му, скоростта им не бе особено шеметна. Но денят бе слънчев и след като излязохме от мрачната атмосфера на Уинтън и разпръснатите наоколо предградия, се потопихме сред приятната провинциална околност отвъд, където настроението ми — винаги откликващо на просторната зеленина — значително се подобри. Все още недокоснато от технократския век, Касълтън бе едно китно малко селце. При входа на приюта, където кондукторът на трамвая ни изчака да слезем, две масивни врати с орнаменти стояха в съседство с двойка портиерски къщички, долепени до високата каменна ограда. Изпитах странно вълнение, смесено чувство на очакване и страх, когато дръпнах дръжката от ковано желязо на голямата подрънкваща камбана.

Майка ми имаше пропуск, който показа на портиера, и след подробното му преглеждане той отиде до стенния телефон, завъртя една малка дръжчица и започна да говори.

— Много трудно се влиза вътре, мамо — прошепнах аз.

— А още по-трудно се излиза — отговори мрачно тя.

По едно време портиерът се върна, усмихна се и кимна. Вратите бяха отворени.

Влязохме и тръгнахме нагоре по широката, покрита с пясък алея, която лъкатушеше покрай високи букови дървета и достигаше чак до извисяващата се голяма къща на върха на хълма. От устата ми излезе сподавено възклицание на учудване пред невероятната красота на имението. От едната му страна се виждаше голяма овощна градина от ябълкови и крушови дървета, покрити целите в цвят, сред които се забелязваше умален макет на селска ферма с хамбари и плевни, а от другата погледът се плъзгаше по леко наклонения, просторен, осеян с кестенови дървета парк, който отстъпваше в далечината на една по-скромна градина, разположена пред самата къща. Минахме покрай поляна за крикет, покрай редица от тенискортове, покрай беседка с дървени решетки, заобиколена от двоен цветен бордюр с разцъфнали розови лалета. В цялата околност не се виждаше нищо, което да натъжи окото, докато изведнъж не забелязах на хоризонта дълга мрачна процесия от тежко движещи се фигури — някои гротескно приведени напред, други жестикулиращи, всички правещи бавно упражнения — наподобяващи верига от затворници, с по една сестра отпред и отзад.

На главния вход ни очакваше някаква сестра с тъмносиня престилка. Използвайки ключ, закачен на колана й с верижка, със сръчността на привикнал към работата си човек, тя ни преведе през поредица от врати. Всички те бяха без дръжки. Продължихме по един широк, застлан с дебел килим коридор, украсен с мебели със златни орнаменти и снабден на определени интервали с още масивни врати, заключени до една. Стигнахме до малко преддверие, където тя спря, и гледайки към мен без особен ентусиазъм, заприказва на майка ми с приглушен тон, която след това се обърна към мен:

— Сестрата мисли, че ще е по-добре да изчакаш тук, Лорънс.

Въпреки че имах желание да видя госпожица Гревил или поне истинската госпожица Гревил, възвърнала предишното си състояние, не съжалих, че бях оставен там. Това придвижване през многобройни врати, заключващи се след нас и оставили ни откъснати от ведрия свят навън; особените звуци — мънкания и тътрения — приглушени от масивните тежки врати; атмосферата на прикрита болезненост, долавяща се от вида на клозета; черните, украсени със спираловидни елементи мебели на приемната, в която сега се намирах — в стил Бул^[1], разновидност, каквато никога досега не бях виждал. Всичко това се бе съюзило тайно срещу мен и предизвикваше тръпки по гръбнака ми — усещане, подсилено от внезапно чулия се и моментално потиснат писък, накарал ме да подскоча от тапицирания с плюш вретеновиден стол, в който се бях настанил внимателно.

Измина доста време, докато се върне мама. Накрая тя се появи. В този миг през отворената врата видях бързо пробягалата картина на един тесен коридор, водещ до друга стая, чиято врата точно се затваряше от сестрата — и там, появило се в тясната междина, се мерна странно, отпуснато лице, с остригана до кожа коса, което ме изгледа с вторачения си празен поглед, срещайки моя за едно ужасяващо мигновение, без каквато и да била сянка на разпознаване. Ужасът от това непознато, нечовешко лице все още държеше сковано съзнанието ми, когато майка ми ме хвана за ръката. Не можех да отроня нито дума. Знаех, че току-що бях видял моята добра приятелка госпожица Гревил и че не бих искал да я видя отново.

Отвън майка ми пое дълбоко дъх сред свежия пролетен въздух, поблагодари на сестрата, каза й довиждане и тръгна надолу по алеята, държейки все още ръката ми. Когато стигнахме до беседката, тя предложи:

— Хайде да поседнем тук, Лори. Само за малко.

Влязохме вътре. И все пак знаех, че трябва да попитам.

— Как е тя, мамо?

— Зле, безнадеждно зле.

— А какво правеше?

— Пише петиции по цял ден. Петиции, които никой никога няма да види. Също пише и писма, които никога няма да бъдат изпратени. — След кратка пауза добави, сякаш говорейки на себе си: — Поне сега знам какво ни е положението.

Подпря глава на ръката си и продължи да седи мълчаливо.

Гледах я притеснено.

— Ако стоим тук прекалено дълго, може и да не излезем, мамо.

Тя ме погледна и се засмя. Бях слисан. Изражението й се бе променило напълно — една трансформация, която сякаш бе стопила вечно спохождащото я напрежение, безпокойството и нерешителността не само от днес, но и от всичките изминали досега проблематични седмици. Тя се изправи и за моя още по-голяма изненада, защото знаех колко зле бяхме материално — заяви бодро:

— Да вървим, скъпи, и да се почерпим с по един истински цейлонски чай.

Оттатък вратите, в селцето Касълтън, имаше великолепна чайна, разположена над местната хлебарница. Тук мама поръча чай и всичко останало, което обичах толкова много — горещи препечени филийки с масло, пресни варени яйца, меки пшеничени кифли, мед и чиния с няколко парчета сметанова торта. Докато отпиваше от горещия чай, тя непрекъснато ме подканяше да ям, така че с многократни подсещания изядох цялата сметанова торта. Майка ми продължаваше да ме гледа със застиналата на лицето си усмивка, докато в един момент се огледа наоколо, за да се убеди, че все още бяхме сами в заведението, и ми каза сериозно:

— Лорънс, майка ти фалира.

Настъпи пауза, която ме накара да се почувствам крайно неудобно. Въпреки казаното, в гласа й не се долавяше никаква мъка, а само твърдост, прозвучала почти предизвикателно с последвалите думи:

— С агенцията е свършено. Беше една чудесна идея на баща ти, но сега вече я няма. Сбърках, че не я продадох и не реализирах някаква печалба от нея, както предложи чичо ти Лио. — Тя замълча, за да отпие от чая си и през съзнанието ми пробяга една бърза картина как мама и аз пеем на някоя влажна улица в Уинтън, за да изкараме нещо за вечеря. — Няма да те отегчавам с моите проблеми през изминалите години. Винаги съм се опитвала да ги държа настрана от теб. Макар че ти сигурно си ги усещал. Тази работа не беше за жена или поне не за мен. Съчувствието не може да продължава вечно. И то никога не е привилегия за дадена работа. Така че единственото, което мога да ти кажа и което трябва да кажа, защото ти вече си голямо момче, е, че не ни е останало нищо, освен нашите мебели, за които ми предлагат четирийсет лири.

Може би разточителното угощение ми бе вдъхнало кураж, за да понеса този неочакван шок. Вероятно затова майка ми ме бе подсилила така. Не усещах нищо друго, освен странна празнота, от която неволно изникна единствено възможния въпрос:

— И какво ще правим сега?

— Ти отиваш при чичо си Лио, а аз отивам в Уелс.

Тази вест, оказала се твърде непонятна за мен, бе нещо много лошо. Сигурно изражението ми трябва да е предупредило майка ми. Тя се приведе напред, прокара нежно пръсти по бузата ми и започна убеждаващо, не драматизиращо да ми обяснява колко особена била нашата ситуация и как, след като премислила всеки възможен вариант, това бил единственият начин, по който можела да разреши проблема ни. Трябвало да напусна училище, поне за момента. Чичо Лио бил обещал да ме вземе и научи на неговия занаят, така че, ако станело най-лошото, да имам с какво да се препитавам. Нейното положение било още по-тежко. Тя не притежавала абсолютно никаква квалификация за работа. Единственото, от което разбирала, било музиката, но дори за това нямала учителска диплома, а и вече никога не можела да получи. Въпреки това, пишейки от Испания, чичо Саймън успял да издейства за нея едно място като учител по музика в манастира „Света Моника“ — девическо училище в Монмътшиър. А през следващите дванайсет месеца, в свободното си време щяла да посещава специални лекции в Кардиф. Щяла да изкара интензивен курс и да държи изпит, за да стане социален здравен служител. Четири от тези новооткрити длъжности за жени щели да бъдат разкрити в Уинтън, посредством влиянието на някакъв приятел на брат й Стивън върху градския съвет и на нея й било обещана една от тях, ако през тази година преминела подготовката си и получела документ за правоспособност. Тогава тя щяла да има редовна държавна заплата и да се чувства сигурна на това място, което щяло да й подхожда много добре. И тогава сме щели да бъдем отново заедно и ако не съм искал да остана при Лио, тя можела да ме изпрати да подновя обучението си, за да съм можел след време да издържа изпитите за стипендия в университета.

Приключвайки с тези окуражаващи слова, майка ми ме погледна умолително, докато аз се опитвах да се възстановя достатъчно, за да мога да схвана всички усложнения от това зашеметяващо предложение. То не ми хареса. И все пак, въпреки цялата обърканост в главата ми, ме можех да не видя колко страдания и усилия й бе коствало, понасяйки всякакви грубости, да успее да сглоби този план като последен осъществим вариант.

Този факт частично смекчи възмущението ми, когато казах:

— А защо и аз да не дойда с теб в Уелс?

— Това не е възможно, скъпи. — Мама пресилено се засмя. — Не и в манастир. Ти ще си по-добре при Лио.

Вариантът да съм при Лио и да се занимавам с действителна търговия вече бе ме заинтригувал вътрешно, но вместо да си призная това, аз казах:

— Чичо Лио е странна птица, мамо.

— Да, може би е малко особен в известен смисъл, но съм склонна да му вярвам дори само заради това, че не обещава да направи чудеса за нас.

— А чичо Бърнард няма ли да ни помогне?

— Никога — отвърна кратко мама. — Никога не бих го и молила.

Тя беше права. Изпълнен с най-добри намерения и със сълзи на очи, Бърнард щеше да ни обещае чудеса и да забрави напълно за нас още на следващия ден.

Последва тишина, сред която започнах да разучавам нашето затруднено положение, търсейки някаква спасителна вратичка, през която да можем да се измъкнем.

— Мамо — казах колебливо най-сетне, защото това бе забранена тема, макар че бях решил да пробвам и нея, — а няма ли да ти е възможно… искам да кажа, нали получи едно дълго писмо от Стивън миналата седмица… не можем ли да отидем при твоите родители, при твоето семейство…?

Прекъснах изречението си, виждайки внезапно избилата червенина върху лицето на майка ми, която изчезна също толкова внезапно, оставяйки я по-бледа от всякога.

— Да, Лорънс, имаше възможност да се върна… но при условия, които никога не бих приела.

Изгарях от любопитство да науча какви бяха тези условия, но не посмях да попитам. Вместо това в главата ми нахлуха твърде потискащите мисли за нашата скорошна раздяла, което ме накара да задам въпроса:

— А кога ще стане всичко това?

Тя пое въздух и каза с бодро настроение:

— Не и преди да си направим една хубава, весела почивка заедно.

Зяпнах я с неразбиращ поглед. Нима сполетялото ни нещастие я бе лишило от разум? Но тя се усмихваше насреща ми със същото предизвикателно, почти безразсъдно изражение, абсолютно безгрижна, сякаш от раменете й бе паднал голям, непосилен товар.

— Да, Лори, правилно си ме разбрал. Ще отидем до шотландските планини. И двамата заслужаваме тази почивка и се нуждаем от нея. Приех предложението за мебелите и възнамерявам да похарчим тези пари до последното пени само за наше удоволствие. След това ще се чувстваме отпочинали и готови за всичко.

Преди да бях успял да кажа нещо, тя взе малкото звънче от масата и повика сервитьорката, звънейки като обезумяла.