Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Всяка вечер в шест часа къщата се изпълваше с трепетно чувство на очакване, което озаряваше дългите монотонни и сънливи следобеди. Точно влизах в предната стая, когато майка ми, сновяща нагоре-надолу из кухнята в подготовка на вечерята, започна да пее. Песента разказваше нещо за дъщерята на някакъв мелничар, която легнала на постелята си и умряла. Но майка ми пееше тези тъжни шотландски мелодии с такъв жизнен маниер и непринудена ведрина, че те неминуемо звучаха весело. Бях коленичил на една възглавница, за да мога да гледам през прозореца. Въпреки че от следващата седмица тръгвах на училище, все още изпитвах необходимост от възглавницата.

Пътят към селската гара бе пуст, с изключение на кучето на Макинтошови, задрямало под сянката на яворовото дърво пред ковачницата. Оттатък гарата със свежите и диви цветове от саморасли цветя се простираше необятната шир на пустинния бряг край широкото устие на река Клайд, съживена в този миг от един параход с високи бели комини, бодро разпенващ с гребното си колело спокойните води, устремил се надолу по течението. Не след дълго се появи човешка фигура, не която очаквах, но все пак на приятел — в действителност моята единствена приятелка, Маги, или както бе наричана съвсем несправедливо от „лошите“ момчета — Лудата Маги, едно едро, непохватно тринайсетгодишно момиче, което, накичено с тенекиени кутии с мляко от фермата на Сноди, се провря между пръчките на спуснатите бариери на жп прелеза. Този маршрут, скъсяващ разстоянието, ми бе толкова строго забранен за ползване, че аз с явен укор я изгледах как тя с провлачена походка продължи нагоре по пътя вечерната си обиколка за разнасяне на млякото. Минавайки покрай нашата къща — една от четирите прилежно подредени в редица малки кокетни постройки — тя ме зърна на прозореца и подрънквайки глухо с кутиите, ми махна с ръка за поздрав.

Бях вдигнал ръка да отвърна на поздрава й, когато пронизителна свирка разцепи въздуха. Аз отклоних поглед от Маги и очите ми се спряха на белия облак пара, под който една тъмна, самотно виеща се змия бавно се плъзна по завоя на железопътната линия. Сякаш останала без дъх, тя изпухтя мъчително пред единствения коловоз. През хиляда и деветстотната година само най-бавните северноанглийски влакове спираха в селцето Ардънкейпъл.

Както се случваше понякога, баща ми бе единственият пътник, слязъл на гарата. Той закрачи ведро с походката на човек, който обича да се прибира вкъщи, а чевръстата му фигура излъчваше дори от това разстояние своята ясно забележима и отчетлива специфичност. Носеше кафяв костюм, късо бежово палто и чифт тъмнокафяви обувки; на главата — кафяво бомбе с извита нагоре периферия. Докато се приближаваше, кучето ни погледна нагоре и необременено от хорските настроения, вдигна прахоляк с опашката си. Тогава, изпълнен с трепетно напрежение, видях, че татко носеше някакъв пакет. Твърде често, когато посещаваше клиенти в Уинтън, той донасяше вкъщи за вечеря, на майка ми и мен, по някоя пикантерия, която почти винаги ни изненадваше приятно: ту чепка хубаво грозде от Колмар, ту резен сьомга от Тей или пък буркан със зелен джинджифил от Кантън и разни подобни екзотични чудесии, навеждащи на мисълта, че татко нямаше нищо против да се храни с апетитни неща, но които, разбира се, бяха толкова далеч от скромния стандарт на ежедневния ни живот, че го караха тайничко да се наслаждава на замаяните ни погледи, докато разопаковаше подаръците си с небрежен жест и критично вдигната нагоре вежда.

Вратата се отвори с поскърцване и мама, хвърляйки настрана престилката си, се затича да го посрещне и прегърне — действие ненапълно одобрявано от мен, което въпреки това бе задължително. Татко свали палтото си и го закачи на закачалката — той винаги се отнасяше с уважение към дрехите си — след това влезе в кухнята, вдигна ме нагоре със сериозен вид и после отново ме спусна обратно.

Мама постави супата на масата. Беше шотландски бульон — ястие, особено много обичано от татко, от което, освен ако не бе направено на каша, аз обикновено изяждах само граха, като подреждах първо зърната около ръба на чинията. След него имаше телешко варено. Противно на местните привички — а това бе само една от нашите несполуки да се приспособим към строгите традиции на обществото, в което живеехме — нашето най-сериозно ядене за деня беше вечерното, тъй като татко, през цялото време в движение, рядко имаше възможност да хапне нещо повече от сандвич. Междувременно с едно особено настроение, което ми изглеждаше необичайно, дори леко напрегнато, той започна бавно да разопакова пакета си.

— Е, Грейс — рече баща ми. — Вече всичко е уговорено.

Мама спря да гребе в бульона и замръзна на място. Лицето й пребледня.

— Не, Конър!

Той я погледна с усмивка, излъчваща уважение и лека ирония и докосна краищата на късите си руси мустаци.

— Днес следобед проведох последната си среща с Хейгман. Подписахме договора. Довечера хваща кораба обратно за Холандия.

— О, Кон, скъпи, не може да бъде.

— Ето, виж сама. Това тук пред очите ти е първата мостра.

Той постави един объл стъклен съд върху масата, след което седна спокойно на мястото си, взе чинията със супа от неподвижната й ръка и хвана лъжицата. Помислих си, без да мога да го повярвам, че тя ще се разплаче. Вместо това мама се отпусна вяло на един стол. Смътно осъзнаващ, че се случва нещо ужасно, разрушаващо семейния покой на моя дом, аз не можех да отлепя поглед от тази тумбеста стъклена бутилка. В нея имаше някакъв жълтеникав прах, а отгоре й бе залепен етикет с отпечатано върху него знаме в червен, син и бял цвят. С голямо усилие мама ми подаде супата.

— Но, Конър — прозвуча умоляващо гласът й, — ти имаш толкова добра работа при Мърчисънови.

— Искаш да кажеш, че работя толкова добре за тях.

— Е, то се разбира. Освен това те са толкова благоразумни хора.

— Аз нямам нищо против Мърчисънови, мила моя Грейси, само дето ми писна да си търкам обувките, за да продавам брашното им. На тях дадох цели пет години от живота си. Моите уважения, те винаги са били честни към мен. Дори в интерес на истината самият Мърчисън старши ме посъветва да взема агенцията.

— Но, Конър… сега нещата ни вървят толкова добре… и сме така спокойни.

Татко повдигна нагоре онази своя вежда, но не както в случаите, когато ни носеше за подарък грозде от Колмар. Тази загадъчна бутилка трябва да беше бомба.

— Само че ние никога няма да направим нещо, ако гледаме как нещата ни вървят толкова добре и сме така спокойни. А сега, моля те, хапни от яденето като добро момиче и после ще ти обясня подробностите.

Той се приведе напред и я потупа по ръката.

— Прекадено съм разстроена.

Мама стана, взе телешкото варено и го постави на масата.

Без да забележи, че не се бях докоснал до бульона, тя прибра чинията и дори не ми се скара. Баща ми със същото непроменено чувство на самоувереност разряза телешкото със спокоен и елегантен жест. Със слабата си фигура, червеникавокестенява коса и приятен цвят на кожата, с лешниковите си очи и равни бели зъби, едва показващи се под къдравия му мустак, той бе красив мъж. Аз тайничко се възхищавах от него и често се чувствах завладян от личността му, когато със своите непредсказуеми и предизвикателно дръзки прояви той „излизаше от някои ситуации“, без дори да му трепне окото. Но в пълния смисъл на думата аз не го обичах. Защото принадлежах изцяло на майка си. Слабичък, боязлив, свил се в себе си след цяла поредица заболявания, които започнаха със заушка и завършиха с дифтерит — можех все още да усетя вкуса на карболглицерина, с който доктор Дъти имаше навика да ми боядисва гърлото — и повлиян от впечатляващите отношения на нашия живот, свързващи ме с майка ми и моя дом в една много близка и емоционална любов, аз напълно заслужавах да бъда именуван с недобре приемания епитет „мамино синче“. Но кой ли не би получил това име с майка като моята — по онова време на не повече от двайсет и четири, твърде нисичка и заоблена като фигура, с правилни черти на лицето, меки кестеняви коси, с очи, озаряващи те с дълбоката си добродушна, бездънна синева и правеща всяко свое движение с такава естествена грация, която в моето детско съзнание сякаш напълно обясняваше смисъла на името й[1]. Но повече от всичко друго в нея ме впечатляваше благият й поглед, който ме караше да се чувствам неин пленник.

Сега, подпряла брадичката си с ръка, тя седеше и слушаше баща ми, който в същото време се разправяше с телешкото.

— Трябва да се съгласиш — обясняваше разсъдливо той, — може ли горчицата, благодаря ти, мила… че аз не бих могъл да пропусна такъв шанс. Намираме се в навечерието на нова революция в областта на пекарната индустрия. Старомодният метод с бирена мая е на път да си за-ми-не, да си замине! — Когато татко искаше да впечатли някого с думите си, имаше навика да натъртва на последната дума, преди да я произнесе нормално.

— Но, Конър, хлябът, който ядем, е съвсем хубав.

Баща ми, дъвчейки с наслада, поклати глава.

— Въобще нямаш представа колко често съм виждал как бирената мая се вкисва. Как започва с бълбукане да излиза от бурето. И после как се изхвърля цяла фурна хляб. Напълно негоден. В крайна сметка това не е нищо повече от дистилаторски боклук. Докато новият процес ще дава възможност да се произвежда по-евтин и по-хубав хляб. И нещата никога няма да се объркват. Помисли върху тази голяма възможност, Грейс, с всичките ми установени контакти. Ами че аз познавам всеки пекар от Запада. Ще бъда първи в бранша. Освен това ще работя за себе си.

Най-после мама, изглежда, бе убедена.

— Ти напълно ли си сигурен в този господин Хейгман?

Баща ми кимна с пълна уста.

— Човекът е съвсем надежден. Мога да внасям чрез него от Ротердам при най-изгодни условия. Освен това той влага половината от необходимата сума в сделката, за да ми даде начален тласък. Би ли постъпил така, ако не ми вярваше?

В очите на мама проблесна едва доловима искрица на успокоение и погледът й се зарея някъде напред, изпълнен със скрита надежда. Когато вечерята приключи, тя не стана да разтреби масата. Нито татко се отдаде на обичайния си навик да ми отдели половин час — доста разтегливо понятие за време, често удължавано от моето важничене — преди да отида да легна. С изключение на кратката разходка, която понякога правеше, преди да се оттегли за сън, татко никога не ходеше някъде вечер. След дългия ден, прекаран в компанията на мъже, които бяха и негови приятели, той се чувстваше напълно доволен да прекара вечерта, както сам казваше, „край семейното огнище“. Освен това нямаше и никакъв мотив да излиза. Макар и да имаше бегли познанства, той никога не беше търсил, а още по-малко създавал някакви приятелства в селото. За него Ардънкейпъл бе, а в действителност и за всички нас, противников лагер.

Нашето вечерно общуване беше отчасти образователно — той бе човекът, научил ме на буквите, той ми тълкуваше, за наша обща полза, непонятните подробности за разни неща от любимия му компендиум „Енциклопедия на Пиърс“ — но като цяло и особено след моето боледуване, татко просто се стараеше да ме забавлява.

С удивително плодовитото си въображение той измисляше и свързваше едно с друго цяла поредица от очарователни приключения, в които един млад герой точно на моята възраст, мъничък и твърде крехък, но безстрашен като лъв, извършваше подвизи, изпълнени със забележителна храброст, сред тропическите джунгли или на пустинни острови сред примитивни племена и диваци човекоядци, като междувременно подхвърляше от време на време по някоя странична реплика към майка ми, обичайно отнасяща се до естествените природни принадлежности и официални премени на тъмнокожите женски екземпляри от племето, които, въпреки че аз ни най-малко не успявах да разбера по смисъл, я караха да се залива от смях.

Но тази вечер, докато родителите ми продължаваха вглъбено да водят разговора си, аз усетих, че перспективата за моето вечерно развлечение с канибалски празненства е обречена на провал и срещайки погледа на татко, докато мислеше мълчаливо какво ще каже, аз изведнъж попитах с гласа на сърдито и пренебрегнато дете:

— Какво има в бутилката?

Баща ми се усмихна с необикновена топлота.

— Това е мая, Лорънс. Или по-точно казано, това е Хейгмановата кралска холандска мая.

— Мая? — повторих аз объркано.

— Точно така — кимна грациозно той. — Едно живо вещество, съставено от безброй много живи клетки. Може да се каже, че е самостоятелна форма на живот, организъм, който расте, размножава се, превръща скорбялата в захар, а захарта в алкохол и газообразен въглероден двуокис. Такова е действието на нашето вещество на живота. Приготвена като солно-захарен разтвор — продължи татко вдъхновено, — каквато е моята кралска холандска мая — съвременна технология, далеч по-съвършена от метода с брашно и малцова каша — тя ни дава рядката възможност да въведем напълно нов процес, който ще реорганизира шотландската пекарна индустрия.

Татко говореше с такъв патос, сякаш самият той бе откривателят на маята и дълго след тази случка аз вярвах, че това наистина е така. Неговото обяснение, очевидно предварително подготвено, ме остави безмълвен. Мама също, изглежда, го намираше за съкрушително или поне напълно достатъчно за мен в дадения момент. Тя се изправи и макар часовникът на камината да ме уверяваше, че има още доста време преди обичайния ми час за лягане, ми внуши с тон, неподлежащ на оспорване, че трябва да отивам в леглото.

Това по принцип бе дълъг процес, доудължаван под какви ли не претексти, с които се опитвах да задържа майка си, и допълнително усложняван от всякакви сортове фетиши и ритуали, които си бях изградил за своя собствена защита и които, макар да нямаха кой знае каква стойност, ако се изброят, можеха да бъдат подразбрани от моето първо действие, изразяващо се в задоволяване на любопитството ми, дали някоя боа удушвач не се беше скрила под леглото ми. Все пак тазвечерното появяване на маята бе отклонило вниманието ми от моите безкрайни церемонии и всичко бе съкратено до крайно недопустими граници.

Дори след като вече бях в леглото и мама ми бе пожелала „Лека нощ“, оставяйки вратата на стаята открехната според обичая, това странно вещество и мистериозен нашественик в дома ни продължаваше да ферментира в главата ми и аз не можех да заспя. Легнал със затворени очи, видях как маята започва да се раздвижва в стъкленицата, надувайки големи мехури и пенейки се, докато накрая не избуя нагоре в раздуващ се жълт облак, надвисвайки над нашата къща и придобивайки формата на джина от бутилката в една от татковите истории. Размърдах се притеснено. Не беше ли това началото на сън, разкриващ странни видения от бъдещето?

Макар да говореха с приглушени гласове, възобновеният разговор на моите родители достигаше до мен на пресекулки през незатворената врата на тясната ми спалня. От време на време долавях по някоя впечатляваща и едновременно обезпокояваща фраза: „надалеко от това загубено село“… „пак започваш твоята песен“… „той ще отиде в «Рокклиф», както Терънс“… И накрая, точно преди да заспя, чух как татко заявява с най-сериозен и решителен тон:

— Почакай малко, Грейси, и ще им покажем на вашите… и на моите също… че не могат да се отнасят към нас по този начин. Един ден те ще дойдат да се молят. И то съвсем скоро.

Бележки

[1] Грейс — на английски тази дума означава грация, изящност, божа милост, благодат. — Б.пр.