Арчибалд Кронин
Песен за петаче (19)

Осемнадесета глава

О, колко мрачна и потискаща бе последвалата зима, когато под непрестанно ръмящото небе вървях с наведена глава — сянка на самия себе си — до училището „Света Мери“ и обратно, движейки се по рядко използвания обиколен път, за да избегна всичко, свързано с „Бийчфийлд“, и държейки се така, сякаш действително моите прародители от селски произход бяха избягали от гърчещия се от глад и поразен от тифус град Бандън. За нещастие този страничен път понякога ме сблъскваше с болезнения спомен за моето провалило се обществено положение, тъй като непредсказуемо бе избиран от малките „крокодилчета“ от „Света Ана“ и за техен маршрут.

Така веднъж на един завой на пътя се оказах съвсем ненадейно застанал срещу две колони малки момиченца, поклащащи се в красивите си зелени униформи — аристократични и надменни — да, до една надменни, чак безочливи, заради които трябваше да отстъпя от тротоара, и аз кротко се наврях в канавката. Докато стоях така — незабележима за никого гнусотия — се загледах в едно от момиченцата и то ми хареса особено много. Беше пленително красива мъничка блондинка с дълги златни коси, завързани на две опашки, които се поклащаха в такт с наперената й походка. Тя беше тази, заради чието очарование чувствах така остро положението си на изгнаник. Дори случайно успях да науча името й. Минавайки покрай мен, вдигнала високо във въздуха чипия си нос, без въобще да поглежда настрани, нейното другарче в редицата подвикна с отчетлив ардфилски говор: „О, наистина, Ада, просто колко е приятно!“. Продължих надолу по пътя си, но тази сцена се запечата в съзнанието ми и впоследствие Ада се превърна в мерило за недостижимото, в символ на моите страдания, в централна фигура на фантазиите ми, които аз творях не само през деня, но много често и през нощта, в леглото, преди да заспя. И тогава Ада, скъпата Ада, стоеше и гледаше възторжено, в компания с Хестън и Джордж Гън, как аз излизах с бухалката си на игрището „Лордс“, за да направя стоте точки. Различните промени и вариации на мечтанията ми за Ада ме опияняваха; взаимното ни възхищение от нашия нов облик ме заслепяваше. Колко често тя се привеждаше към мен и възкликваше: „О, наистина, Лорънс, просто колко е приятно!“. А как летях из небесната шир, окрилен от ежедневните й писма!

Скъпи Лори,

Как бих могла да ти се отблагодаря истински за изящните орхидеи. И колко е чудесно, че си така близък с мадам Мийкъл, след като тя ти е позволила да ги откъснеш от нейната великолепна огромна оранжерия. Ще се постарая да ги запазя завинаги в съзнанието си като скъп спомен за твоята вежливост.

Моля те, недей да мислиш, че не съм те забелязала онзи ден, когато се разминахме. Просто трябваше да се преструвам, че не съм те видяла.

Ходил ли си скоро към хребета? Би било прекрасно, ако можем да се срещнем там някой ден. Само че в „Света Ана“ нас ни държат много строго. Затова ми е толкова приятно, че мога да ти пиша.

Предано твоя:

Ада

Пишех тези писма самичък, след домашните си работи, и после ги пусках в пощенската кутия, за да мога да ги намирам там, когато на следващата сутрин тръгвах за училище.

По пътя към улица „Клей“ ги четях с блажена усмивка на уста, която — уви — бавно се стопяваше, докато грубата реалност изтласкваше мечтанието, породено не от някаква съблазнителност, която Ада би могла да предложи, а само от копнеж към нейното уважение.

За щастие след няколко седмици започнах да се отегчавам от Ада. Може би й бях писнал и аз, защото писмата й видимо охладняха и по едно време престанаха да идват. Но би било много по-честно да кажа, че тя бе заменена от по-скромно и вероятно по-достойно за уважението ми същество. Бях се влюбил в Амеба Протеус^[1].

Случайното откриване на един начален учебник по зоология на госпожица Гревил, озаглавен „Живот сред водата“, ме накара, първоначално от скука, да се впусна в преследване на протозоата. Това преследване, избавило ме от душевните лутания, скоро се превърна в страст, която измести ботаническите ми проучвания от изминалата година и ме убеди, че трябва да стана учен.

С настъпването на пролетта аз започнах да се връщам от планинските си експедиции не с пълна ботаническа чанта, а с бурканчета мътна вода, които гъмжаха от очарователни форми на живот. Веднага щом долепях око до тръбата на микроскопа на госпожица Гревил, пред мен се разкриваше един неизвестен свят, населен с удивителни микроскопични същества, чиито сложни действия — от поглъщането на диатомея и образуването на хранителни вакуоли до разполовяването на хромозомите и делението на клетката в последната й фаза — ме изпълваха с неописуемо изумление. Това мое увлечение се задълбочи още повече и аз преминах от простите клетки към по-редките и буйни обитатели на тази подводна джунгла — самотния волвокс, въртящата се ротатория, грациозната полистомела. А какво огромно беше удоволствието, когато една вечер през март в полезрението ми, през морските водорасли преплува величествено неотразимият парамециум, махайки елегантно с безбройните си реснички.

Това бе единственият интерес, който истински ме крепеше през този период на несигурност и мрачно настроение, в който усещах, че не вървя наникъде. Разбрах, че „Света Мери“ не може да ме научи на нищо повече и че аз скоро трябва да се махна оттам. Но все пак не смеех да попитам мама какво ме очаква в бъдещето. По лицето й се четеше сдържаност, забраняваща ми да й задавам въпроси — изражение, което нямах желание да разгадавам и въпреки това инстинктивно възприемах като зла поличба, противопоставяща се на всички мои надежди.

Първоначално, благодарение на изпитваното към нея съчувствие и останалото отпреди уважение към татко, тя се оправяше доста добре с агенцията. Но с течение на времето нещата се влошиха, конкуренцията се засили и тя започна все по-често да се връща с отънял тефтер за поръчки и със застинало, напрегнато лице. Последва и ново увеличение на икономиите, прогонили благословеното охолство на сигурността, в която бях живял досега.

С всеки изминал месец ставаше все по-очевидно колко трагично бе станало финансовото ни положение. Особено осезателно се забелязваше това в нашето ежедневно хранене, което мама бе ограничила до възможно най-евтините хранителни продукти — печен фасул, варена салата от треска и баница без мазнина — приемани от мен с допълнително чувство на тъга, защото трябва да отбележа, че онези обилни обеди, с които госпожица Гревил угощаваше разглезения ми стомах, на практика бяха приключили.

Тук всъщност засягаме един друг наш проблем, една мистериозна загадка, забулена около моята благодетелка, която оставаше непонятна за тогавашните ми възприятия. Госпожица Гревил, ангажирана с някакви нови и непредвидени дейности, се появяваше много рядко вкъщи за обед. Когато се връщах от училище за обедната си почивка, надявайки се на чудо, отивах да потърся госпожица Гревил, но в коридора бях посрещан от Кемпбъл, която отбелязваше с жестока усмивка, караща сърцето ми да подскочи: „Днес обедът не е сервиран, господарю Керъл“. Тя винаги съумяваше да придаде едва забележима, сардонична интонация на „господарю“, която, подсилвайки чувството ми за загуба, ме нараняваше дълбоко, докато разширените ми ноздри долавяха ароматната миризма от собствения й обяд, разнасяща се от кухнята. Тогава аз бавно се качвах на горния етаж, където на масата в нишата намирах написана с молив бележка от мама: „Супата е в тенджерата на печката. Стопли си я, преди да ядеш, скъпи. В килера има и малко мляко с ориз“.

„Какво става с госпожица Гревил?“ — питах се непрекъснато аз. Към мама и мен тя се държеше много по-приветливо, по-непосредствено и дружелюбно. И все пак като че ли в тази нейна прочувственост майка ми виждаше нещо потискащо. Първоначално тя приемаше с голямо задоволство тези малки чайни вечеринки, и дори свиреше и пееше на тях. Но сега, завръщайки се уморена и обезкуражена от Уинтън, тя определено нямаше настроение за такива веселби и през изминалите шест месеца бе ходила долу само веднъж — когато госпожица Гревил бе забавлявала няколко свои приятелки от „Света Ана“ с музикална програма — и то го бе направила с голяма неохота, просто защото се чувстваше задължена да отиде да посвири или по-точно, да акомпанира изпълнението на госпожица Гревил на чело.

След това събитие тя се върна много потисната и изпълнена с явно нежелание за по-нататъшни социални мероприятия. Беше трудно човек да не стигне до заключението, че колкото повече госпожица Гревил предлагаше близостта си, толкова повече майка ми се отдръпваше от нея — не грубо и набиващо се на очи, а по-скоро благоразумно, сякаш изпитваше притеснение от опитите си да смекчи желанието й за сближаване. Тази въздържаност в поведението на мама личеше особено явно през неделните дни, когато госпожица Гревил, облечена пищно за църква с кремав костюм с висока талия, на главата с огромна, накичена с дантели, закачена за кока й шапка, хванала слънчобран в облечените в бели ръкавици ръце и излъчваща лек мирис на виолетки, се качваше до горния етаж за одобрение.

— Това подхожда ли ми? Ще се харесам ли, Грейс? Дали ще бъда забелязана?

Имайки предвид нейната едра, пищно надарена фигура, мама отговаряше сдържано:

— Със сигурност ще бъдеш забелязана.

— Надявам се да е така — усмихваше се уверено госпожица Гревил. — А защо не, Грейс?

Разбира се, госпожица Гревил винаги е била предан посетител на църквата и нейната склонност да се облича помпозно не беше нещо ново за мен. И все пак с тези прекалено натруфени неделни тоалети тя сигурно се опитваше да загатне нещо конкретно, което засега убягваше от наблюдението ми. Въпреки това, противно на поведението на мама, аз посрещах радушно всички прояви на тази нейна склонност, без значение колко демонстративни бяха те. И не само й се възхищавах ревностно — често казвайки си: „Просто я виж“ — но и съзнавах достатъчно добре какво бе направила тя за мен. Дори си позволявах да се надявам, че ще направи още повече. Всъщност интересът й към мен сега ми изглеждаше единствената възможност да постигна най-съкровеното си желание.

Тази мисъл се беше загнездила в съзнанието ми, когато един ден през март — както все още ставаше понякога — аз имах щастието да уцеля госпожица Гревил у дома й. Обедът бе сервиран. Искрено зарадван, че поне този път не ми се налагаше да сядам пред студеното мляко с ориз, преди да вляза в трапезарията, аз измих ръцете и сресах косата си с невероятно старание. Тя ме посрещна с лъчезарна, преценяваща усмивка. Ако в нашата част на къщата господстваше тъгата, то тук със сигурност всичко бе точно обратното. През тези няколко отминали, непоносими месеци госпожица Гревил значително се бе оживила.

— Ти си представителен, Керъл — отбеляза тя с одобрение, докато намествах стола й. — Наистина, направо си чудесен. Една много по-различна личност от онзи раздърпан малък трошач на прозорци отпреди… отпреди колко време всъщност?

— Отпреди четири години, госпожице Гревил.

Не помня съвсем точно как се разви разговорът ни след това обещаващо начало. Не се и съмнявам, че е бил интересен, тъй като тази забележителна жена имаше необикновената дарба да възбужда въображението, често подхващайки най-необичайни теми, като дори ме бе научила да откликвам на тях по един цивилизован начин, и то очевидно с проява на интелект. Но въпреки всичко този ден още от самото начало на срещата ни бях прекалено ангажиран с великолепното телешко задушено в чинията си, за да й отделям цялото си внимание. Затова пък спомените ми за края на този обяд са точни и безпогрешно ясни.

Вярна на неизменния си навик, тя бе отишла до прозореца с чашата си кафе и след като стоя там доста по-дълго от обичайното, тя се върна на масата с настроение за разговор, както и аз самият правилно бях преценил.

— Ти си изключително дискретен, Керъл — започна тя, гледайки ме напрегнато, но дружелюбно.

— Наистина ли, госпожице Гревил?

— И благодарение на мен — с много добри обноски. Толкова често си ме виждал по време на нашите приятелски общувания как отивам до прозореца и все пак никога досега не си си позволил да ме попиташ защо го правя.

— Това не би било учтиво. — Нагаждайки се към нейното настроение, изрекох този изумителен отговор като някой благовъзпитан позьор — заради онова телешко, върху което бях приковал поглед с надежда за допълнителна порция, бях готов на всичко.

— Да, но винаги си проявявал любопитство, нали? — настоя тя, не желаейки да изпусне нишката на разговора. — Предполагам — дори и леко подозрение.

Не знаех дали щеше да ми е от полза да се съглася с предположението й, или да го отрека. В крайна сметка наклоних глава и казах сериозно:

— Било ми е любопитно, госпожице Гревил.

— И не си успял да се досетиш?

— Мислех си, че очаквате да видите някой ваш приятел, който редовно, всеки ден минава оттук.

— Добре казано, Керъл!

Тя изглеждаше толкова доволна от моето предположение, че вкорененото в характера ми желание да блесна ме накара да продължа:

— И който и да е бил той, съвсем естествено е можел да ни вижда.

Тя се усмихна:

— Иначе би било напълно безполезно, ако нямаше размяна на погледи. Човешкото око, Керъл, като средство за общуване, е по-изразително от езика. А и много по-изтънчено, по-истинско. Езикът може да лъже, окото — никога. Още малко телешко?

— Благодаря, госпожице Гревил!

Докато аз бях концентрирал вниманието си върху следващия сочен резен телешко, тя си играеше разсеяно с дългия гердан от мъниста от слонова кост на врата си. Онази странна усмивка ту се появяваше, ту изчезваше от устните й.

— Ти, разбира се, знаеш господин Лесли — нашия пастор в „Свети Джуд“.

— Естествено, госпожице Гревил. Виждам го често на улицата. А сигурно си спомняте, когато той спря и ни заговори през онзи първи ден от нашите експедиции, когато се връщахме от долината Фрун, деня, в който намерихме орхидеята morio.

— Разбира се, че помня. Хареса ли ти тогава?

— Изглежда, той е един изключително приятен млад човек.

— Не приятен, Керъл. Не тази жалка дума. Можеш да кажеш очарователен, интелигентен, съчувствен, красив. И не чак толкова млад. Следващата събота ще дойде на чай. Искам майка ти да се запознае с него.

Последва дълго мълчание. Когато приключих с навиването на салфетката си, прибирайки я в сребърния й пръстен с надеждата да я ползвам отново някой път, погледнах към нея. Тя ме гледаше добродушно.

— Колко си голям, Керъл?

— На тринайсет, госпожице Гревил.

— Както вече казах, в теб са настъпили много промени към добро. По начина на говорене считам, че ти си изцяло мое творение. А сега искам да разбереш, че каквито и новости да настъпят в близко бъдеще, възнамерявам да направя нещо за теб.

Неочаквано сърцето заседна в устата ми. Правилно ли тълкувах смисъла на казаното или просто бях подведен от собствените си очаквания? Със сигурност въпросът за възрастта ми бе доста показателен. Тя често споменаваше, че четиринадесетата година е подходяща възраст за… не смеех да попитам… и все пак копнежът в душата ми ме накара да измънкам несигурно думите:

— Нещо като да ме изпратите в прилично училище ли, госпожице Гревил?

Тя направи одухотворен жест на мълчаливо съгласие.

— А какво друго, Керъл? При това в едно твърде прилично училище. — След което бързо добави, видяла идиотския блясък в очите ми: — Не, не там, Керъл. Опасявам се, че ти самият не би се чувствал напълно комфортно в това заведение. Трябва да отидеш в някое място, което подобава на възпитанието ти.

— Тогава „Рокклиф“… може би… госпожице Гревил?

— Защо трябва да те изпращаме чак в Ирландия? Ако държиш на йезуитско училище, по-добре да отидеш в Ампълхърст, в Йоркшир, което в никакъв случай не е лоша институция.

Ампълхърст! Без съмнение най-доброто католическо обществено училище. Останал вцепенен, аз я гледах с изцъклени бляскави очи.

Този следобед не можех да стоя неподвижно и въобще не исках да си помисля, че ще се върна и ще затворя летящия си дух в зловонната класна стая на улица „Клей“. Затова просто не отидох за часовете, облякох си едни къси гащета и фланелка и излязох навън, където тичах дълго под дъжда. Обичах да тичам и вярвах — с определено основание — че мога да тичам бързо. Госпожица Гревил ме бе насърчила да правя тези бягания сред природата и подобно на сутрешния студен душ, който издържах, треперейки, те бяха не само израз на страстната ми любов към спорта, но и на властта, която тя упражняваше над мен при създаването на режим — нещо твърде чуждо на моята природа — но което вече бе започнало да ми харесва. Докато препусках самотно по подгизналите обиколни пътечки, прескачайки локвите, сякаш бяха потока Бийчър, от суетност ми се прииска да можех сега да срещна Скот-Хамилтън, за да му съобщя за неочакваните, велики промени в моята съдба.

Когато се върнах, мама се подразни от мен. Беше се върнала с по-ранен влак и сега стоеше до печката, приготвяйки вечерята ни.

— О, мамо, само не пак фасул! — запротестирах аз.

Тя ме погледна студено.

— Къде си бил, за бога? Целият си подгизнал.

— Стига си се сърдила — казах й прямо аз. — Отивам да се преоблека. След което, мамо, скъпа, имам една твърде интересна вест за теб.

Няколко минути по-късно, когато вече бяхме седнали около тясната маса в нишата, аз й разказах ентусиазирано за разговора ни с госпожица Гревил. Майка ми, гледайки ме от ръба на чашата си и отпивайки от време на време от чая, ме изслуша мълчаливо. Но когато накрая — или може би като послепис — й предадох поканата на госпожица Гревил за неделя, тя издаде кратко, обезпокоено възклицание:

— Господин Лесли ще идва тук?

— Разбира се. Защо си толкова изненадана? Не знаеш ли, че госпожица Гревил и той са големи приятели? Ами всеки ден по обяд те се усмихват един на друг през прозореца.

Мама се накани да каже нещо, но промени решението си и замълча. Само дето изражението й определено остана много странно. Този факт, както и начинът, по който бе приела новината, ме оскърбиха. Не предложих да измия съдовете и вместо това отидох в стаята си.

Какво нередно можеше да има между госпожица Гревил и господин Лесли? Беше болезнено очевидно, че мама се разстрои от идеята за тази покана и нямаше желание да я приеме. Естествено, аз не бях сляп за странностите на госпожица Гревил. Те — особено в началната фаза на нашите отношения — дълбоко ме очароваха. Необикновената й личност ме изпълваше с възторг и страхопочитание и така ме ентусиазираше, че бях започнал да я възприемам като една великолепна ексцентричка и по тази причина също така бях склонен да приема и всяка нейна необичайна постъпка. Само че да поканиш пастора си на чай не беше нещо необичайно. Тогава защо се вдигаше целият този шум? Нямаше да се изненадам ни най-малко, ако вместо почитаемия господин Лесли, тя бе поканила някой като Бъфало Бил или Хари Лоудър, още повече — въпреки моето невежество по въпроса — имах усещането, че тя много го уважаваше.

Все пак, когато неделята дойде, едно смътно притеснение, полазило по кожата ми, ме накара да изляза нанякъде през този следобед. Казах си, че денят е хубав за поредното тичане, особено пък като имах предвид, че клубът за масов крос щеше да прави състезание по ориентиране до Стеър Хед. В този клуб членуваха млади мъже, които по професии бяха чиновници, чираци, продавачи и разни други и сега бяха станали за мен нещо като приятели. Миналата есен се бях утвърдил сред тях, печелейки младежкото надбягване за момчета до четиринайсет години. След като мама ми направи сандвич от печена филия и бъркани яйца, аз се измъкнах тихичко от къщата по гащета и фланелка. Закъснявах. Състезанието трябваше да започне в края на гората Дарви и скоро аз се движех сред боровете, следвайки поставените хартиени знаци наоколо. Вълнението от намирането на следата, загубването й и поредното откриване на верния път скоро ме погълнаха изцяло. През тялото ми премина тръпка на гордост, когато застигнах някои от клубните участници и с високо вдигната брадичка и прибрани лакти, не забелязвайки бримката върху скъсаната си блузка, ги оставих да се тътрят зад мен. Но бързината на моето тичане обърка плановете ми. Когато със здрачаването в края на следобеда, все още тичайки, целият оплескан с кал, аз свих към редицата къщи на „Принц Албърт Теръс“, видях, че грешно съм изчислил времето си. Врата номер 7 беше отворена и пред нея стояха госпожица Гревил и майка ми заедно с господин Лесли, който току-що си тръгваше. Той беше красив, сдържан мъж с разделена точно по средата с път прическа и имаше твърде много вид на актьор. Но сега изглеждаше доста зачервен и ужасно притеснен, докато забързано се ръкуваше за довиждане и за малко щеше да се препъне, стигайки до стъпалата на портала. Противно на обичайните си цивилизовани навици, той не ме позна. А може би не ме видя. Ако въобще човек трябваше да изглежда притеснен, че не може да осъществи тръгването си максимално бързо, то това бе пасторът на „Свети Джуд“.

Влязох вкъщи. Майка ми и госпожица Гревил се намираха в приемната, когато забързано минах тихичко покрай тях. За момент някак си пролича, че ситуацията бе излязла от контрол, защото мама каза нещо с тих, протестиращ глас, което аз не успях да чуя, но госпожица Гревил отговори на това с изблик на весело оживление:

— Работата не е в това, което бе казано, скъпа Грейс. Не видя ли как ме гледаше!

Измина доста време, докато мама се изкачи по стълбите. Когато най-сетне се появи, тя седна тежко до масата и опря ръка на челото си. Поведението й ме обезпокои. Бях започнал да се потя и сега леко се разтреперих.

— Мамо, какво не е наред?

Тя повдигна бавно глава и ме погледна.

— Никога няма да свършат мъките ни, Лори. Никога, никога. Госпожица Гревил се е побъркала.