Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

През втората седмица на април мама и аз се пренесохме долу в къщата на госпожица Гревил — това бе паметна промяна не само като смяна на местоживеенето, но и като започване на нова страница в нашия живот. Така благосклонно предоставеното ни жилище бе много удобно за нас и във всяко едно отношение отговаряше на нуждите ни. Разполагахме с две хубави стаи в задната част от първия етаж на просторния мезонет, които макар и неголеми, иначе бяха добре осветени и изпълнени със свежест, тъй като и двете гледаха към поляната; плюс тях имаше и една друга, съседна, по-малка стаичка, представляваща в действителност дълбока ниша, която госпожица Гревил, инсталирайки вътре газова печка и порцеланов умивалник, бе трансформирала в малка, но използваема кухня. В близост до нашите помещения имаше също така и баня. Несъмнено всички тези приготовления бяха направени с много грижовност и предвидливо обмисляне с единствената цел да се чувстваме удобно, и макар да нямах точна представа за сумата, плащана от майка ми като наем, според мен, по необходимост, във всички случаи тя беше несъизмеримо скромна и изразяваща по-скоро желанието на госпожица Гревил да ни бъде от помощ, отколкото да отговаряше на някакви нейни подли планове за печалбарство.

Така тук, сред тази миниатюрна квартира, бе дадено началото на нашия нов живот. Всяка сутрин мама ставаше в седем часа и приготвяше закуската. Обикновено аз ядях кускус, след който всеки от нас хапваше и по едно сварено яйце с топли препечени филийки с масло. Аз пиех чаша мляко, докато мама изгълтваше няколко чаши много силен чай. Веднъж дори тя ми довери, че не може да прави нищо, ако не изпие сутрешния си чай. Изглежда, че той я освежаваше и й даваше сили, макар тя все още да изглеждаше тъжна. В погледа й продължаваше да се долавя онази притеснителност, която ме бе стреснала така силно при завръщането ми от порт Кригън.

След закуска мама измиваше съдовете и ги подсушаваше, а после, докато аз приключех с обличането си, слагаше новия си бизнес костюм от тъмносив плат — само колко облекчен се чувствах, че повече не я виждах облечена с онези злокобни погребални дрехи, за които тя съвсем разумно бе решила, че само ще й вредят на работата. В осем и петнайсет излизахме заедно от новия си дом — мама, твърдо решена да хване влака за Уинтън в осем и четирийсет, а аз, изпълнен с неохота, защото трябваше да ходя на училище. Едва ли е нужно да споменавам, че все още ходех на занимания в „Света Мери“ — положението ни в момента бе твърде несигурно, за да бъде оправдано преместването ми в по-добро училище.

Въпреки всичко, макар тази блажена мечта да изглеждаше отложена за неопределен период от време, аз бях напълно компенсиран от новата, удивителна раздяла със скучното ми ежедневие. След като бедната ми майка отсъстваше по цял ден и фактически не се прибираше вкъщи чак до шест часа вечерта, и й се налагаше по обяд да се храни в една или друга от многобройните градски чайни, госпожица Гревил бе предложила, всъщност бе настояла, по време на обедното ядене аз да се храня с нея. Така че обядът ми с госпожица Гревил се превърна в очарователно изживяване, макар и в началото да бе проклятието на моя живот.

През първия ден, когато, отмалял от тичане, пристигнах в дванайсет и половина, през цялото време бързайки на връщане от училище от страх да не закъснея, тя ме чакаше в трапезарията, застанала изправена с палец върху колана си. Виждайки ме, тя погледна към интересния часовник от бронз и порцелан върху камината.

— Добре. Точен си. Отиди да си измиеш ръцете. И си среши косата.

Когато се върнах, тя посочи мястото ми. Седнахме. Храната, сервирана от мълчаливата, застаряваща прислужница Кемпбъл, която се държеше така, сякаш аз въобще не съществувах — беше вкусна, гореща и необикновена. Съдовете върху масата — между които и двойка сребърни фазани, бе просто забележителна — ме притесниха не по-малко от подредените масивни сребърни прибори за храна, чак дори леко ме поуплашиха. Изпуснах на пода коравата си салфетка и трябваше да опипвам слепешката под стола си. Когато я намерих, госпожица Гревил се обърна към мен с приятен тон:

— Сега ще проведем нашия първи кратък разговор, Керъл. Забелязваш, че аз те наричам просто Керъл. След като вече ти си единственият Керъл наоколо, не е нужно да бъдеш известен като малкия Керъл.

За момче като мен, към което обичливо се бяха обръщали с Лори и само при най-груби обстоятелства ме наричаха Лорънс, можех да възприема това многократно повторение на фамилното си име единствено като груба обида към моите чувства.

— Да започнем от самото начало. Когато отидем до масата, в бъдеще ще трябва да се научиш да изтегляш стола ми и преди ти самият да си седнал, ще трябва да си се убедил, че аз съм се настанила удобно. Разбра ли ме?

— Да, госпожице Гревил — отвърнах аз, унизен и нещастен.

— Също така по време на нашите обеди, които вярвам, че ще ти харесат, ние трябва да се научим да използваме изкуството на възпитания разговор. Ще говорим за текущите събития, за спорт — ако ти искаш, за естествена история, книги, музика и за хората. Първата личност, която ще дискутираме, Керъл, си ти.

Почервенях от главата до петите.

— За начало, предполагам, че нямаш желание да заприличаш на разклопана квачка. Разбира се, знаеш какво е това, нали?

— Някакъв вид кокошка — поколебах се аз.

— Нещо подобно, Керъл, макар че го приемаш в буквалния смисъл. Имам предвид същество, което толкова страда от самосъжаление, че държи всички да разберат за неговото нещастие. Би ли искал да си такъв?

— Не, госпожице Гревил.

— Тогава трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Макар и много да уважавам майка ти, считам, че ти страдаш от прекалено голяма майчинска мекушавост. Затова мисля да те запозная със спартанските идеали. Несъмнено ти знаеш за гръцкия град Спарта, където слабите деца просто са били оставяни на произвола на съдбата, да загинат! Или за още по-сигурно, направо са били хвърляни върху скалите.

— О, не — отвърнах, зяпнал от изумление.

— Аз — продължи студено госпожица Гревил — действително съм виждала тези скали. Кажи ми сега, Керъл, искаш ли да бъдеш хвърлен върху скалите, или ти се ще да живееш като истинско гръцко момче?

— А то как е живеело? — попитах аз, опитвайки се да изразя презрение.

— От деня, в който тръгвало на училище на седемгодишна възраст, то ежедневно прекарвало голяма част от времето си в палестрата[1], правейки упражнения под наблюдението на подготвени за целта учители. Там то се борело, тичало, учило се на ръкопашен бой, като биело с юмруци топка, напълнена с водорасли, яздило неоседлани коне, учило се да мята камъни, копия и всякакви други оръжия, като същевременно знаело и как да се предпазва от тях. И през цялото време интересите му били поддържани живи от безбройни състезания за момчета от различни възрасти. Но стига сме говорили за история. За момента ще е достатъчно да ти предложа програма, започваща всяка сутрин със студен душ, натоварващи физически упражнения, тестове за издръжливост, които ще стегнат тялото ти и ще раздвижат кръвта ти. Неприятната истина, Керъл, е, че според мен ти си кекаво, разглезено, безволево и неестествено самотно момче.

Оскърбен отвъд пределите на допустимото, почувствах как очите ми се разводниха от напиращите сълзи.

— Ако сега се разплачеш, Керъл — каза твърдо тя, — от този момент нататък аз напълно ще се откажа от теб.

Потискайки чувствата си, прехапах силно устни. Странно — въпреки че бях жестоко обиден, не исках да се откажат от мен. Освен това в душата ми започваше да кипи неизразимо възмущение. Фразата „неестествено самотно“ заседна в гърлото ми.

— Може би вие ще ми кажете — започнах внимателно аз, стараейки се да не се разстроя окончателно — какво може да направи едно момче в положение като моето. С кого може да общува, за да не е самотно?

— С мен. Аз ще те взема в мои ръце — отвърна ми спокойно госпожица Гревил. — Знаеш ли нещо за ботаниката?

— Не, не знам — отговорих намусено.

— Тогава утре, след като и без това е събота, започваш да учиш. Бъди готов точно за девет часа. А сега изяж още един котлет. Само се постарай да запомниш, че вилицата не е лопата. Затова на нея има зъбци, за да се използват. Недей да гребеш. Боди.

Смачкала самочувствието ми още повече, госпожица Гревил млъкна и сякаш се затвори в себе си. С една лека, отчуждена усмивка, застинала върху устните й, тя бе фокусирала мислите си върху невидими за мен събития. Но все пак очите й останаха върху часовника. Когато удари един тя стана, и вземайки чашата кафе, която й бе сервирана, отиде до прозореца.

Стоях като омагьосан и наблюдавах как застана зад дългата дантелена завеса, където, частично скрита, започна да отпива бавно от кафето си. За момент чашата замръзна във въздуха, а застиналата върху лицето й усмивка стана още по-изразителна. Накрая тя се обърна с доволно, почти весело изражение и остави чашата си.

— Сега, Керъл, можеш да си вървиш — каза доволно. — И недей да забравяш — утре сутринта в девет.

Същия следобед в училище, вместо да внимавам в часа на сестра Маргарет Мери, която се стараеше да ни обясни принципите на сложните дроби, аз седях и разсъждавах мрачно, почти героично, върху обидите, които бях получил, и вечерта, когато мама се прибра от Уинтън, я информирах, че повече не желая да бъда част от плановете на госпожица Гревил, които тя кроеше за мен.

— Мисля, че трябва да отидеш, скъпи — каза успокоително майка ми. — Съвсем сигурна съм, че госпожица Гревил ти мисли само доброто.

По този начин стана очевидно, че мама се бе съюзила с моята клеветница.

На следващата сутрин, лутащ се в душата си между притесненията и надеждата, аз отидох на уговорената среща. Госпожица Гревил ми се видя малко странна, дори бих казал ексцентрична. Беше облечена с бежова пола от туид, много по-къса, отколкото мислех за уместно, разкривайки мускулестите й прасци, под които се виждаше чифт здрави, очукани от дълга употреба, високи кафяви обувки. Зелената й тиролска шапчица, килната на една страна върху главата й, имаше отгоре някакво космато украшение, трудно различимо от четка за бръснене, а върху рамото си бе преметнала екстравагантно някакъв странен, лъскав черен контейнер.

Това — обясни тя, забелязвайки изражението на лицето ми — е ботаническа кутия. А онова е нашият обяд. Можеш да го носиш.

Подавайки ми една издута раница, също толкова очукана и овехтяла от честа употреба, както и обувките, тя ми помогна да я сложа на гърба си и ние закрачихме с убийствено темпо по „Теръс“, и после по улица „Синклер“, която водеше право нагоре към хълма. Госпожица Гревил използваше един странен, заострен в края си бастун, покрит с малки сребърни значки, за които много ми се искаше да попитам какво представляваха, но атаката й по склона бе така напориста, че аз реших, че е по-разумно да пестя силите си и да не говоря излишно. Освен това през цялото време забелязвах с неудобство странните погледи, насочени към нас от случайните минувачи, изпълнени с развеселени намеци за разпознаване, които моята компаньонка презрително пренебрегваше.

Така продължихме да вървим нагоре, без да разменим нито дума помежду си. Скоро подминахме последните големи вили, които се разпростираха нашироко сред скъпите имения, граничещи с първите големи борови дървета. Сега цивилизацията бе останала зад нас. Намирахме се сред царството на боровата гора. Очите ми започнаха да смъдят от стичащата се пот, въздухът излизаше от устата ми остро и със свистене и когато по едно време разбрах, че дори тази отдалечена гора не бе достатъчно далече за нея и че тя възнамеряваше да ме отведе до голите бърда отвъд, аз почти клюмнах от отчаяние. Но нямаше да се предам. Колкото и немощен да изглеждаше, целият ми дух се бе разпалил и мобилизирал от тази отвратителна, но едновременно с това и увличаща ме с идеите си жена. Бях решен да й покажа, че не съм от онзи вид момчета, които изхвърляха заради недъзите им върху спартанските скали.

Продължавах да вървя напред с пресъхнало гърло и бумтящо сърце, от време на време подтичвайки покрай нея, като по никакъв начин не си позволявах да изоставам, и когато накрая излязохме от гората, застанали пред тази огромна, необятна пустош, която се простираше на десетки мили пред погледа ми, волна и неосквернена, достигаща до долчинката Фрун и оттам чак до бреговете на Лох, аз все още бях редом с нея, макар и напълно изнемощял.

На това място тя спря милостиво, погледна ме и извади часовник от джобчето на полата си.

— Един час и двайсет минути — обяви спътницата ми. — Никак не е зле. Ще го правим и по-бързо, когато малко се постегнеш. Уморен ли си?

— Ни най-малко — излъгах аз.

Наблюдавайки ме внимателно, за първи път тя се усмихна истински.

— Тогава се захващаме с основната задача за деня. — Гласът й бе изпълнен с оживление. — Зимата беше мека и с малко късмет можем да намерим някои интересни неща за колекцията ти.

Последвах я без особен ентусиазъм, след като тя бе тръгнала бавно напред с приведена глава, забучила поглед в пирена.

— Знаеш ли, сигурна съм, че ще намерим по-често срещаните цветя сред тая местност, на салепа още му е рано, но жълтият прещип, зановецът, пушицата — с онези бели пухчета, дето ги носи вятърът. — Тя спря и погледна съсредоточено надолу. — А това виждал ли си?

— Не, не съм — отвърнах вкиснато.

Коленичила на тревата, тя разгърна стръковете настрани и откри едно крехко, мъничко растение със стърчащи зелени листенца и звездообразни, ярки златистожълти цветове.

— Блатист бърдун. Narthecium ossifragum. От семейството на Liliaceae.

Противоестествено на моите желания и наклонности, аз почувствах, че съм впечатлен не само от явните й ерудирани познания, но и от внезапното разкриване на мъничкото, красиво, напълно неизвестно ми цветенце.

— Ще го изровим ли?

— Определено не. Само ще откъснем едно стръкче за хербаризиране.

И тя отскубна едно стебълце, което за моя голяма изненада аз поех, след като твърдо бях решил да не й съдействам по никакъв начин, и поставих в ботаническата кутия.

Продължихме напред няколко минути без нови инциденти, когато тя изведнъж отново спря.

— А ето тук нещо твърде удивително. Кръглолистната росянка. Drosera rotundifolia.

Докато зяпах с неразбиращ поглед грациозната мъничка розетка, тя продължи:

— Както виждаш, всяко листенце има по няколко редички от аленочервени косъмчета, завършващи с овални главички, подобно на пипалцата на морската анемония. В действителност те служат за подобна цел. От тях се отделя една прозрачна, лепкава течност, която улавя като в капан малките насекоми, изпълзели върху листото. Техните усилия да се освободят от пленничеството раздразват косъмчетата, които се оплитат около насекомото, и след като е хванато здраво, то бива смляно и погълнато от растението.

— Виж ти! — възкликнах аз с изумен глас. — Мухоядно растение!

— Точно така. Сега ще го изровим — не обичам росянката — засади го в торфен мъх и можеш да го наблюдаваш как действа вкъщи.

— Може ли аз, госпожице Гревил?

— Защо не?

Тя ми даде мъничка градинарска лопатка, извадена от ботаническата кутия, и когато растението бе прибрано на сигурно място, ми показа с жест, че вече съм свободен.

— Сега, Керъл, след като положи началото, можеш да се разходиш сам наоколо. Извикай ме, ако намериш нещо, което да изглежда вълнуващо.

Отдалечих се от нея, преизпълнен с такова ентусиазирано желание, че дори не бих го приел за възможно, ако не го изживявах в момента. Изгарях от нетърпение да демонстрирам търсаческите си умения. За мое огорчение, макар госпожица Гревил да имаше успех, несвикналите ми очи не можеха да открият нищо. Най-накрая, след дълго лутане, ненадейно се натъкнах на великолепен екземпляр на зановец, подал връхчето си от гъстата трева, голям колкото хиацинт и с пурпурноцикламени цветове.

— Бързо, госпожице Гревил — извиках възбудено. — Моля ви, елате бързо.

Тя дойде.

— Вижте го само, госпожице Гревил. Не е ли красавец?

Спътницата ми направи великодушен жест на съгласие.

— Orchis maculata. Длановидно подземно стебло, зелен трицветник, с три жилки. Първокачествен екземпляр. Поздравявам те, Керъл. А ако сега успеем да намерим и неговия съсед, morio, можем да се считаме за щастливци.

Поруменях от гордост, наблюдавайки я как откърши две цветчета от копиевидното стебло, които ми подаде заедно с няколко други екземпляра, събрани от нея, за да ги прибера в кутията.

Бяхме стигнали до една плитка котловина сред полето, вероятно стар заслон за овце, естествено прикрит от едната страна от извисил се мраморен скален хребет. Тя погледна нагоре към камънака. Бледото слънце бе увиснало директно над главите ни.

— Не мислиш ли, че това място е удобно за обядване, Керъл?

Веднага одобрих терена.

— Виж тогава какво ни е приготвила Кемпбъл.

Започнах да разопаковам раницата, вадейки с благоговение влажните, увити в салфетки пакети, забелязвайки със задоволство, че между тях имаше и няколко домашно правени пирожки с месо. Най-отдолу, мушнато до термоса с кафе, видях да се подава гърлото на едно шише великолепна Комриска лимонада. Тази проява на предвидливост ме развълнува тъй дълбоко, че съвсем несъзнателно възкликнах:

— О, госпожице Гревил, вие сте толкова мила!

— Кемпбъл — отвърна спокойно тя.

— Но Кемпбъл не ме харесва.

— Кемпбъл никога не разкрива чувствата си.

— Но, госпожице Гревил, Кемпбъл не ми отговаря, когато я питам нещо.

— По природа Кемпбъл не е предразположена към разговори. Освен това тя е твърде глуха.

Приключили с Кемпбъл, ние започнахме обяда си. Тъй като храната бе надхвърлила моите очаквания, аз изядох невероятно количество — едно гастрономическо удоволствие, станало възможно поради факта, че самата госпожица Гревил прояви пълно безразличие към пирожките с месо. Тя бе свалила шапката си и седнала с изправен гръб и затворени очи, с онази лека, вглъбена и отчуждена усмивка, застинала на лицето й, се бе предала във властта на силите на безграничната пустош. От време на време, докато продължавах здравата да гълтам, се зазяпвах в нея със смесено чувство на страх и благоговение. Вятърът дюдюкаше монотонната си мелодия сред пиреновите стебла, а над главите ни кръжаха ято дъждосвирци и чирикаха песента си сред синьото небе. Не се чуваше никакъв друг звук, освен слабото жужене на подранила пчела.

— Мога ли да ви кажа нещо, госпожице Гревил? — рискувах да се обадя, пресягайки се към последния сандвич с яйце и шунка. — Мисля, че много ще ми хареса да се занимавам с ботаника.

Невъзмутимо тя наклони главата си на една страна.

— Тогава съвсем скоро ще осъществим още някоя екскурзия с изследователска цел. Все още не сме намерили Orchis morio, за да си ги комплектуваш с maculata.

След като си починахме за известно време, ние се заехме отново със заниманието си, но този път не навлязохме навътре в полето, а в обратна посока — към пътя. Зареден с ботаническа страст, аз надминах себе си. Успяхме да намерим орхидея morio, плюс екземпляри от мирта, жълто огнивче и билето на Свети Джон, като на всяко едно от тях госпожица Гревил знаеше латинското название. Освен това тя ми показа и едно гнездо на калугерица с четири яйца в него, както и голям боровинков шубрак, който след няколко седмици щеше да даде плод.

Когато най-сетне стигнахме до пътя, следобедното небе се бе изпъстрило в тъмнокафяви краски и бе започнало да се смрачава. Но сега вече, макар разстоянието да беше дълго, през цялото време се слизаше надолу. Чувствах краката си уморени, но гърдите ми бяха пълни с чист планински въздух. Точно това усещане за нескончаема сила и изпълнилото ме величествено опиянение от новите ми постижения ми бяха опора при споходилата ни неочаквана среща — която при други обстоятелства би могла доста да ме обезкуражи — с господин Лесли, викария на „Свети Джуд“, която всъщност бе църквата на госпожица Гревил. Макар че автоматично се настройвах подозрително към всеки свещеник, изповядващ различна от моята религия, този човек ми се видя приятен, и даже, след като се заговорихме, вътрешно го приех за поддръжник на Папата, за което бях подкрепен по-късно в разсъжденията си и от благоприятните отзиви на госпожица Гревил за него.

— Господин Лесли е изключително богата личност. Също така има разкрепостено съзнание — в този стил на хвалебствия продължи да говори тя. — И разбира се, Керъл, ние, католиците от „Свети Джуд“ в много отношения си приличаме с вас римокатолиците, макар естествено безбрачието да не е задължително за нашите църковни служители.

Скоро след това се прибрахме вкъщи. Разделих се с госпожица Гревил, преливащ от благодарности и хукнах нагоре по стълбите с ботаническата кутия в ръце.

— Мамо, ако знаеш само колко страхотно прекарах. Намерих една рядка орхидея. Открихме и едно растение, което всъщност яде мухи, а събрахме и още какви ли не други екземпляри от растения. Госпожица Гревил ще ми покаже как да ги изсуша и как да вземам парченца от тях за нейния микроскоп.

Майка ми се бе настанила до масата и събираше някакви цифри върху лист хартия. Повдигайки главата си, изражението й остана толкова отнесено, че аз извиках:

— Мамо, какво има? Чу ли ме, като ти говорех?

Тя веднага откликна.

— Да, скъпи, разбира се, че те чух — и притегляйки ме към себе си, ме притисна силно до тялото си. — Само как си зачервил бузките. А сега ми разкажи за всичко преживяно с най-големи подробности.

Бележки

[1] Палестра — гимнастическо училище за деца и юноши в древна Гърция. — Б.пр.