Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Тридесета глава

Когато същата вечер приключих заниманията си с Карфицата и излязох от къщата на улицата, Нора я нямаше. Много често, ако времето бе хубаво, тя минаваше през парка, за да ме посрещне и аз я намирах да чака под лампата пред номер 212. След това, хванати ръка за ръка, ние тръгвахме бавно обратно към Парк Кресънт, където госпожица Донахю, имаща слабост към похапването, ни правеше препечени филии с разтопено сирене, с което пиехме и какао. Сгъстената програма и повишените изисквания на Карфицата към мен бяха възпрепятствали провеждането на други екскурзии сред природата, освен че и самата Нора не ми бе правила подобни предложения. Макар да го чувствах само смътно, не успял никога да схвана пълния смисъл на онези похотливи моменти от палубата на лодката-вила, отношението на Нора към мен бе претърпяло някои деликатни, но видими промени. Чувствах, че сега държи много повече на мен, отколкото преди, не точно по онзи небрежен, палав начин, а винаги окуражавайки ме, казвайки ми колко силно се надява да спечеля стипендията „Елисън“. Изглежда, внезапно тя бе станала по-зряла, по-въздържана и когато се целувахме нежно, нещо в нея, което не можех да определя, бе изчезнало и на негово място се бе появило чувство на загриженост.

След известно време започнах да си въобразявам, че нещо я безпокои. Макар да отричаше и да отхвърляше въпросите ми, погледът й често се рееше пуст и отнесен, а понякога се появяваше напълно депресирана. След като бе изминала повече от седмица — необичайно дълъг период от време — откакто не бях я виждал, реших да намина през Парк Кресънт на връщане за вкъщи.

За съжаление нямах късмет. Никой не отговори на позвъняванията ми и макар че си направих труда да заобиколя до задния двор, в нито един от прозорците не се виждаше светлина.

Висях там около петнайсет минути, напразно надявайки се, че Нора или госпожица Донахю ще се появят отнякъде. После тръгнах покрай Парк Кресънт към „Крейг Хил“. Това определено не бе най-краткият път към улица „Аргайл“, но „Крейг Хил“ оказваше странна притегателна сила върху мен с формите на йезуитската си църква, която за разлика от много други обикновени параклиси в града бе изключително привлекателна, поне за моя ум, със строгия си романски стил. Частично това се дължеше на липсата на средства; след като първоначалния проект за цялостното покриване на вътрешността с мрамор бил захвърлен, останали цели арки и колони с оголена зидария, придаваща средновековни оттенъци на интериора й. Дори нещо повече. Късно вечер църквата бе необичайно празна, здрачна и много тиха, което страшно ми допадаше. Ще си призная, че имах навика след като си тръгвах от Парк Кресънт — във всеки случай това бе най-близката църква — да влизам в светинята, воден не от чисто религиозен плам, за което никога не бих и претендирал, а за да потърся с вярващото си сърце небесната помощ за успеха на начинанието ми „Елисън“, без която чувствах, че нямам никакъв шанс.

Като влязох тази вечер, аз се насочих към любимия си страничен олтар с копието на Мадоната от Симоне Мартини, което обикновено ме настройваше в подходящо молебствено настроение и дори ме скланяше да се разделя с някое пени за свещи, ако въобще имах такова.

Тази нощ едва успявах да видя изображението — всички нарочени светлинки от канделабъра, с изключение на една, бяха изгорели и изгаснали. По всяка вероятност тази единствена свещ принадлежеше на една жена срещу мен, тъй като бе току-що запалена. Повечето предани богу жени, които палеха свещи, бяха неизменно намирани на колене и с броеница между пръстите си. А тази бе млада и просто стоеше, взирайки се право напред, сякаш бе хипнотизирана от мъничкото трептящо пламъче, сътворено от самата нея. По скоро от изненада, отколкото от любопитство аз се напрегнах и концентрирах погледа си през падащия здрач и ненадейно се сепнах от неочакваната гледка, предизвикала радост в душата ми. Защото видях, че това бе Нора.

Не можех да повярвам на очите си. Нора не бе набожна. Вече бях открил, че нея не я интересуваха такива неща като забраната да се яде месо в петък или Великденската служба. Дори имаше навика да си прави шеги със светената вода и благовонния дим, което вътрешно ме безпокоеше. Въпреки това бях много щастлив, че тя, знаейки за вечерната ми привичка да идвам и паля свещ, бе предугадила намеренията ми и дори бе запалила сама оброчна свещ, за да помоли небесата да се сбъднат желанията ми. Сърцето ми преливаше от любов и благодарност. Все още скрит от нея, аз я съзерцавах прехласнато с чувства, които тук обикновено пазех за небесата. Самата тя застанала на фона на олтара, с бледен, непорочен профил, излъчващ благост, и все пак сериозен заради настроението й — приличаше досущ на една малка мадона. Повече не можех да чакам. Приближих се на пръсти, приведох се към нея и прошепнах:

— Благодаря ти, Нора. Благодаря ти за свещта… и за всичко останало.

— Лорънс — извика тя, обръщайки се рязко.

— Това е най-красивото нещо, което би могла да направиш някога. Ще го помня винаги.

Тя ме погледна.

— Наистина ли?

— Да, Нора. Дори и да не спечеля „Елисън“. Какво те накара да се сетиш за него?

Погледът й се отмести.

— Направих го ей така. Просто бях в такова настроение. Странно, нали?

— Не, Нора. Вярвам, че то ще помогне.

— Надявам се да си прав — рече тя.

Настъпи тишина.

— Искаш ли да стоиш още? — попитах я.

Тя поклати глава.

Усмихнах й се.

— Тогава хайде да тръгваме.

Слизайки по стълбите пред църквата, я хванах за ръката.

— Каква щастлива среща, Нора. Ходих до вас, но нямаше никой. А не съм те виждал от цяла вечност. Да те изпратя ли?

Тя спря в основата на стълбите.

— Още няма да се прибирам. Трябва да предам едно съобщение… на госпожица Донахю.

— Къде, Нора?

— Защо… надолу, покрай улица „Мортънхол“.

— Ще дойда с теб.

Изрекох тези слова нетърпеливо, готов да тръгна на момента. Но изглежда, тя се колебаеше и аз се зачудих дали моето неумишлено разкритие за запалената от нея оброчна свещ в моя чест не я бе подразнило.

След малко тя заговори:

— Не си ли уморен? Би трябвало да си. След всичкото това учене и какво ли не друго.

— Никога не бих се чувствал толкова изморен, че да не мога да се разхождам с теб, Нора.

— О, добре тогава — рече тя след кратка пауза. — Да вървим.

Тръгнахме. Нямаше ли в гласа й далечна нотка на нетърпение? Невъзможно. И все пак, гледайки я отстрани, имах впечатлението, че като че ли не беше на себе си. Градът бе обгърнат от лятна гореща вълна и вечерта бе тиха и задушна. Под светлината на уличните лампи тя бе бледа, с отнесено изражение и тъмни сенки под очите. Бе също така необичайно мълчалива. Но аз умирах от желание да й разкажа за паметния ден, преживян от мен.

— Не вярвам да знаеш, че днес тичах. И че ще участвам в състезанието в Берик.

— Да, чух наистина за състезанието. Очевидно според плана всички трябва да отидем с колата на Гилхули.

— И ти ли? — извиках аз.

— Зависи. Да ти кажа правичката, скъпи Лори — тя се обърна към мен, — напоследък нещо съм много бледа.

— Ужасно съжалявам. Какво ти е?

— О, просто някакво неразположение. Сигурна съм, че скоро ще се оправя.

— Тогава, моля те, Нора, ела. Пътуването ще ти се отрази добре.

— Е, ще видим.

Бяхме стигнали до края на „Крейг Хил“ и свихме по улица „Мортънхол“, както винаги пълна с народ и претоварена от автомобилно движение. Недалеко от кръстовището на пазара, близо до безистена, тя освободи ръката си.

— Аз съм дотук.

Стояхме на паважа срещу безистена, едно широко, покрито пространство, заето от странни, малки, интересни магазинчета: билкар, някакъв чудат аптекар, имаше дори гадател на съдбата и зоомагазин с живи морски костенурки на витрината. От това място госпожа Тобин купуваше мравчени яйца за своята златна рибка.

— Преди да тръгнеш, Нора… — Бе трудно. Не исках да се повтарям още веднъж, но просто думите сами напираха отвътре. — Благодаря ти още веднъж за свещта.

Отново останах с впечатлението, че съм я обидил. Но не. Слизайки от паважа, тя ми отправи слаба, кисела усмивка.

— Е, Лори, както вероятно знаеш, аз не съм чак толкова вярваща, но когато човек желае нещо страшно силно, склонен е да опита какво ли не.

Не можех да отроня дума от преливащата в мен благодарност. Поведението й, самите думи, които използваше, ми показваха колко силно ме подкрепяше тя в моите усилия. Изчаках я да пресече улицата и все още обладан от възвишени чувства, поех по краткия път към улица „Аргайл“ и „Залата на Тамплиерите“.