Арчибалд Кронин
Песен за петаче (33)

Тридесет и втора глава

За мое облекчение пътят пред мен бе почти празен. След като спортният празник нямаше да свърши преди пет часа, а сега не беше повече от четири и половина, само тук-там си бяха тръгнали някои случайни зрители. Смъртно уморен, вървях бавно напред, толкова вглъбен в мрачните си мисли, че първоначално въобще не забелязах фигурата недалеч от мен, движеща се със същата унилост. Внезапно видях кой беше това и тръгнах забързано напред, като извиках:

— Нора!

— Ти ли си? — обърна се изненадано тя. — Заряза ли ги другите?

Кимнах мрачно.

— Терънс ми каза да стоя настрана от тях. Трябва да ги изчакам при арката в началото на града.

— И защо искат да стоиш настрана от тях?

— Имат някакви проблеми със залаганията.

Тя ме изгледа с бледото си лице, стиснала здраво устни.

— Спечели ли състезанието?

— Не, Нора, не можах. На практика останах последен. Те всичките бяха мъже, много по-големи от мен. Нямах никакъв шанс, въпреки всичко онова, написано във вестника.

— Какъв вестник?

Вървяхме по пътя един до друг. Измъкнах „Берикски вести“ от джоба си, разгънах го и й показах карето.

Тя го изчете, погледна ме, после го изчете отново и се загледа напред. После измърмори нещо под носа си с такава горчивина, че се почувствах облекчен, че не успях да го чуя. След това замълча за момент и се опита да се съвземе.

— Бедни мой Лорънс. Няма да ходиш да ги чакаш при арката. Ще си ходиш с влака заедно с мен.

Това бе неочаквана, но приятна перспектива.

— А те няма ли… да стоят да ме чакат?

— Няма. Не се безпокой за тях. Не виждаш ли, че не ги е грижа за нас?

— Кога е влакът, Нора?

— В шест без десет.

— А няма ли да се прехвърляме в Единбург?

— Не. За щастие този е експресен. Даже преди да тръгнем, ще имаме време да хапнем по нещо.

— И ти ли, Нора?

Тя не ми отговори и аз добавих притеснено:

— Още ли ти е лошо?

— Не съм чак във върховна форма, Лори. Но правя всичко възможно да не мисля за това. — Тя облиза устните си и направи усилие да се усмихне. — Напоследък и двамата ни забъркаха в едни каши, но ако се държим един за друг, ще съумеем да се измъкнем без проблеми.

Тъй като Нора определено не искаше да бърза, нито пък аз поради същата причина, ние тръгнахме бавно напред и след известно време стигнахме до града. Бях останал с впечатлението, че целият Берик е отишъл на спортния празник, но и тук улиците бяха пълни с хора, много от които, изглежда, бяха дошли от съседните провинции. На едно широко пространство близо до централния площад имаше нещо като панаир с въртележка и разни други развлечения.

— Страшно е оживено — отбеляза Нора. — Трябва да има някакъв празник.

Оглеждайки се наоколо за някое място, където да можем да хапнем, тя се спря пред малък ресторант с табло на прозореца, върху което пишеше: „Сьомга от Туийд, варена или на скара, 2 пенса парчето“.

— Би си хапнал малко риба, нали?

— С удоволствие — отвърнах. — Особено ако е на скара.

Не бях вкусвал сьомга от времето на охолните обеди у госпожица Гревил, които сега ми изглеждаха толкова далечни.

Влязохме вътре. Беше най-обикновена гостилница с разнасящи се от кухнята миризми и така претъпкана с хора, че едва успяхме да си намерим място.

Нора поръча сьомга за мен и чаша чай за себе си.

— Хапни нещо, Нора — примолих й се. — Хайде, моля те.

Тя само поклати глава.

Докато чакахме да ни сервират, аз казах:

— Все още не мога да разбера защо Терънс каза, че били имали неприятности.

— Лорънс, скъпи. Сега няма да обсъждаме това. Просто цялата работа беше един мръсен и дребен номер, за да се спечелят малко мръсни пари. Те са знаели през цялото време, че ти нямаш шанс да победиш. Но недей да виниш прекалено остро Терънс — той е мекушав и егоистичен, но иначе не е лош човек. За него това е било просто някакво развлечение. Донахю е този, който е виновен за всичко. Всичко това е измислено от него. — Гласът й стана твърд. — Надявам се тълпата да го е пребила. Само че не е. Ще се измъкне безнаказано, както винаги.

Тя извади носната си кърпичка и попи избилата по челото й пот. Дишаше тежко и учестено.

Най-сетне моята сьомга пристигна. Сервирана с чиния необелени картофи и донесена от един мъж по къс ръкав, парчето очевидно беше от доста голяма риба, каквито по принцип се въдеха в реката Туийд. Изведнъж установих, че съм премалял от глад и за един кратък, но активен момент проблемите ми останаха забравени. Едва след като практически бях приключил с яденето, забелязах, че Нора бе избутала чая си настрани недокоснат.

— Тук е толкова горещо — опита се да се извини тя. — Ще отида да се измия.

Изгледах я загрижено. Държеше се толкова несвойствено, дори и когато ходеше, че аз реших да тръгваме за влака колкото се може по-скоро. Докато я нямаше, поисках сметката от мъжа. Беше четири пенса. Платих с банкнотата, която Терънс ми бе дал, като добавих и три пенита бакшиш от рестото.

Тръгнахме нагоре по главната улица към железопътната гара. За нещастие тя се намираше на върха на склона, на който бе построен градът. Макар да не каза нищо, забелязах, че Нора се изкачваше с усилие. Но не след дълго стигнахме и намерихме гишето за билети отворено. Помислих си, че ще се оправи, като се качим във влака.

Нора извади портмонето си и поиска два третокласни билета до Уинтън.

— Трийсет и два и девет пенса, моля.

Чиновникът извади два картонени билета от рафта, придърпа към себе си малката черна машинка за печати и тъкмо се канеше да мушне билетите в процепа, когато ненадейно спря и погледна към нас.

— Искате ги с дата за понеделник, нали? Ранният влак тръгва в седем и петнайсет сутринта.

— За понеделник ли! — възкликна Нора. — Ще пътуваме тази вечер с влака в шест без десет.

— Тая вечер няма влак в шест без десет.

— Ама, моля ви се, има — запротестира Нора. — Погледнах специално в разписанието на Мърей.

Той измъкна мълчаливо разписанието, приведе се напред и смъквайки молива иззад ухото си, посочи към страницата.

— Виждате ли тази малка звездичка, госпожице. С изключение на неделите и местните празници. А днес, панаирната събота, е най-големият празник в района.

Погледнах с безпокойство Нора и видях, че новината й подейства шокиращо. Тя почти се смали пред погледа ми.

— Сигурно има и някакъв друг влак?

— Никакъв, госпожице. И утре също няма.

Мъжът ни изостави напълно и започна да събира някакви числа на листовете пред себе си.

Нора се подпря на перваза пред гишето. Помислих си, че ще припадне. По кожата ми премина ледена тръпка.

— Нора, трябва да отидем бързо при арката. Терънс може още да ни чака.

— Не — отвърна безнадеждно тя. — Със сигурност са заминали.

— Все пак трябва да опитаме. Трябва.

Арката не бе много далеч от гарата. Отидохме там сравнително бързо и останахме да чакаме почти цял час, напрягайки очи да зърнем някоя червена кола, без въобще да си говорим, непрекъснато бутани от минаващата тълпа, докато празничното движение по главната улица се изнизваше покрай нас. Вече почти се бе стъмнило.

— Няма смисъл — рече най-сетне Нора с унил глас. — Сигурно им се е наложило да бягат и те са направили точно това.

— Тогава какво ще правим сега — попитах отчаяно. — Не можем ли да наемем кола до Единбург и оттам да вземем влак?

— Дори и да можем, аз няма да издържа пътуването.

Изведнъж, съвсем неочаквано, тя се срина вътрешно и започна да плаче.

— Лорънс, цял ден стисках зъби, въпреки че се чувствах като труп, но повече не мога… не мога да направя и крачка. Имам такъв бодеж отстрани, че ако не легна, скоро ще падна. Трябва да намерим някое място и да останем за през нощта.

Онемях от вцепенение. През главата ми преминаха какви ли не непредвидени варианти. Щеше ли този касиер да ни разреши да останем в чакалнята на гарата или може би беше по-добре да потърсим някакъв подслон в местния парк? Погледнах я и видях измъчения поглед върху бледото й лице, докато стоеше с една ръка притисната към тялото й. Разбрах, че трябва да й намеря някаква стая в хотел.

Хотелът на главния площад зад панаира ми се бе сторил напълно порядъчен, въпреки пренебрежителните забележки на Тери. Хванах Нора за ръката — сега тя изглеждаше неспособна да се движи сама — и я поведох надолу по улицата към площада. Над хотела имаше табела: „Берикската мида“. Потоци от развеселени местни хора се движеха навътре и навън през вратата, но все пак някак си успях да я вкарам сред блъсканицата в застлания с червен килим салон. След улицата мястото ми се стори като благословено убежище. Но мъжът в малкия стъклен офис едва ни обърна внимание. Хотелът бил препълнен, каза той, чак до външната врата. Цял ден връщали хора.

Излязохме. Оттатък площада имаше една много по-малка странноприемница, „Масонски ръце“.

Оставих Нора отвън с инструкцията да не мърда и си проправих път в препълненото с хора задимено помещение. Навсякъде се виждаха групички мъже, застанали с чаши в ръце, смеейки се и говорейки гръмогласно. Никой не ми обърна ни най-малко внимание. Говорих с няколко души, питайки кой е шефът, докато накрая един от тях не посочи с лулата си към закръглена русокоса жена с черна рокля, която приказваше толкова разпалено в една компания, че аз я бях приел за част от пируващата група. Пробих си път към нея и с известна трудност успях да привлека вниманието й. Тя имаше червено, дружелюбно лице, което ме окуражи. Но сърцето ми подскочи, когато жената поклати глава и каза:

— Тая нощ няма да намериш стая в Берик, момче. Никаква.

— Няма ли някакво местенце, за което да се сетите — замолих се аз. — Където и да е.

— Можеш да опиташ в „Спитъл“, отвъд реката — отвърна тя със съмнение в гласа. — Там има кръчма, точно след моста, нарича се „Почивката на джелепина“. Те може и да ти дадат легло.

— А как да стигна дотам?

— На втората пряка завий вдясно. После надолу по улица „Купър“. Намира се точно зад стария мост.

Излязох навън и отново подхванах Нора за ръката. Тя стоеше мълчалива, несъпротивяваща се, почти угаснала, притискайки все още ръка към тялото си. Целият град кипеше от глъч, площадът бе пълен с народ, панаирът бе в разгара си — от въртележката се носеше музика, раздираща нощния въздух. Два пъти завих на погрешни места и трябваше да се връщам на главната улица, но накрая намерих улица „Купър“. Там, в основата на хълма се намираше и реката, тъмна и равна, устремила се към морето заедно с прилива. Преминахме през едно тясно изгърбено мостче и се оказахме в селцето Спитъл. Над него бе надвиснало приятното усещане за спокойствие. Сред въздуха се носеше блажена прохлада и миризма на морски водорасли. Мачтите на рибарските лодки се открояваха на светлините на Берик, докато водех Нора надолу по калдъръмения кей. Не след дълго стигнахме до „Почивката на джелепина“. Беше една стара тухлена постройка, мизерно осветена и с няколко табели, известяващи, че се дават стаи за спане. Без да виждам в нея нещо по-различно от обикновена селска къща, тя не ми вдъхна особено голям кураж.

Влязохме по един тесен, каменен коридор, който водеше към кръчмата. Чуха се откъслечни звуци от спорещи гласове. Не исках да въвеждам Нора вътре. Вдясно имаше врата с табела „Вход забранен“. Почуках. След малко се появи един старец. Беше по чехли и с дълга плетена синя жилетка, а в ръката си държеше оръфан брой на вестник „Домашен журнал“. Толкова бяха напрегнати сетивата ми, че докато забележа тези незначителни подробности, междувременно вече бях започнал да говоря с отчаян тон:

— Бяхме на спортния празник и изтървахме влака за вкъщи. Моля ви, дайте една стая за братовчедка ми. Тя не се чувства добре. Аз ще спя където кажете.

С разтуптяно сърце протегнах напред сака си, за да стане очевидно от него, че сме напълно порядъчни, докато той ни проучваше над очилата си. Погледът му непрекъснато се местеше от единия на другия и аз почувствах интуитивно, че се кани да ни откаже. Прочетох го по лицето му.

Точно в този момент от кръчмата се появи една жена. Беше на около трийсет, простовато облечена с блузка и пола, и носеше празна табла под мишницата. Имаше приличен и компетентен вид.

— Какво има, татко? — попита жената.

— Тая двойка иска стая.

— Какво! — възкликна изумено тя. — Заедно?

— Не, мадам — не издържах аз. — Само за братовчедка ми. Аз мога да изляза навън, ако желаете.

Настъпи тишина.

— Казваш, че сте били на спортния празник — рече старецът.

— Да, сър. — За да докажа истинността на твърдението, се самонаказах. — Хари Първис спечели на една миля.

Жената гледаше досега към Нора и накрая погледна и към мен.

— Наред са, татко — заяви внезапно тя. — Момичето може да отиде в номер три, а момчето ще се смести в сервизното помещение. Но без номера, да сме наясно, защото иначе лично ще ви изхвърля.

Поех си дъх и изпуснах въздуха с облекчение. Преди да успея да й благодаря, тя бе изчезнала обратно в кръчмата. Старецът влезе в стаята и след малко се върна с ключ в ръка. Последвахме го нагоре по стълбите, където той отключи вратата на малка стая с едно легло. Стаята беше мизерна, почти празна, с избелели тапети и очукана кана, но дъските на пода бяха изстъргани, а чаршафите на леглото чисти и свежи. Огледът ми напълно ме успокои и аз въздъхнах с облекчение и гордост, че в тази абсурдна ситуация бях направил максималното за Нора.

— Тук ще спиш добре — рекох, опитвайки се да говоря с безличен глас. — А на сутринта ще си кукуряк.

— О, да, Лори. Благодаря ти. — На лицето й се появи слаба, бледа усмивка. — Нужно ми е само да полегна и да си почина.

— Не искаш ли да оставиш това при нея? — Старецът гледаше към сака, който продължавах да стискам конвулсивно.

— Да, разбира се — съгласих се бързо, макар от него да нямаше никаква полза за който и да било от двамата.

Искаше ми се да кажа още работи на Нора и повече от всичко, с цялата нежност на любящото си сърце копнеех да целуна нежно тези меки, избледнели устни. Но старецът продължаваше да ме гледа, макар и вече с не такова голямо подозрение. Казах просто лека нощ и излязох от стаята заедно с него. Докато вървяхме надолу по коридора, чух как вратата се затвори.