Арчибалд Кронин
Песен за петаче (26)

Двадесет и пета глава

Няколко дни очаквах изпълнен с надежда, че Нора ще се свърже с мен. Изпитвах неохота да поемам инициативата, а Терънс сигурно й бе разказал за нашата среща. Но от нея не пристигна никаква вест и следващата събота, след като се освободих от задълженията си, аз се отправих с небрежна крачка към Парк Кресънт. Спомням си ясно, че следобедът бе мек, спокоен и слънчев, изпълнен с предстоящи обещания за идващата пролет.

Парк Кресънт се намираше в привилегирован жилищен район в западната част на града. С формата си на полумесец^[1], той се извисяваше с високите си къщи в джорджийски стил — сега трансформирани в апартаменти — които гледаха към парка Келвингроув. Доста обезкуражен от изисканата атмосфера на квартала, очебийно контрастираща с грубостите на улица „Аргайл“ и „Залата на Тамплиерите“, аз просто спрях пред номер девет и не успях да преодолея стеснителността си, докато не се отдалечих на петдесетина ярда надолу по улицата. Тук, с поведението на незаинтересован наблюдател, се облегнах на парапета и се загледах към парка под мен. Трябваше ли или не да отида дръзко дотам и да позвъня на вратата? Дългите филизи по кестеновите дървета бяха започнали да разцъфват. Жълтата форзиция вече бе разтворила цветчетата си. По широката алея, където правех вечерните си кросове, се виждаха първите детски колички. Беше възможно Нора да не иска да ме вижда. Въпреки това тя ми бе харесала, когато се видяхме последния път, и сега ми се искаше да общувам с нея като с приятел.

Извърнах се леко и видях, че улицата бе абсолютно пуста. Поне никой нямаше да ме види, ако ме приемеха студено и ме изхвърлеха. Мобилизирайки се вътрешно, аз се обърнах и тръгнах напред. Изкачих стъпалата пред портала на номер девет и влязох в дългия коридор. От многобройните врати, виждащи се сред мъглявата светлина, избрах една, на която бе закачена визитна картичка с името „Госпожица Фиделма Донахю“. Поизправих връзката си и припомняйки си, че съм доста представителен в боядисания тъмнокафяв костюм, натиснах звънеца.

Вратата бе внимателно отворена от една ниска, набита, суетяща се малка женица, облечена като за улицата — със стилна шапка и палто, която ме изгледа с отметната назад глава, прецени ме с твърдо, бляскаво, компетентно око и попита:

— Е, млади човече?

— Тук ли е госпожица Нора Керъл? — измърморих една чуто. — Аз съм неин братовчед, Лорънс Керъл.

Жената моментално се отпусна, изражението й се промени и ми се усмихна дружелюбно. В естествения си вид тя имаше пълна, много смешна уста, ефектно разкрасена от комплект лъскави изкуствени зъби.

— Влизай. Защо не сме те виждали досега? И защо не ни предупреди, че ще идваш?

Докато влизах, тя продължаваше да държи ръката си върху рамото ми и да ме оглежда от горе надолу.

— Да, ти си истински Керъл. Познавах добре баща ти, горкият човек. Значи сега си търсиш късмета при чичо ти Лио? — Без да ми даде възможност да отрека това предположение, тя продължи, побутвайки ме към полуотворената врата. — Нора е тук. Влез вътре да я поздравиш бързо, че за лош късмет, ние трябва да излезем. Но не забравяй да наминеш пак.

Разбрах, че като някой глупак бях дошъл в неподходящ момент и бях готов да се извиня и да си тръгна. Но под натиска на нейните непрекъснати побутвания влязох в стаята, към която тя ме водеше — една мъничка женска спалня с басмени завеси на цветя и покривала за столовете от същата материя.

Братовчедка ми седеше пред огледалото на своята тоалетна масичка. Тя се обърна и ние се вторачихме един в друг. Макар да знаех, че ми е братовчедка, аз едва разпознах в това обезпокоително красиво момиче мършавото дете, което ме бе залъгвало по време на погребението на баща ми. Нямаше никакво съмнение — Нора бе красива. Дори не просто красива, а недосегаемо прелестна — облечена в бродирана копринена блузка, тъмнозелена плисирана пола, на врата с гердан от петнисти зелени мъниста — точно като момичетата, заради които бързо слизах от тротоара с приведен поглед, да не би моето оскверняващо присъствие да ги обиди. Въпреки това тя ми се усмихваше, а тъмните й очи с гъстите си, дълги, завити мигли, които изглеждаха по-тъмни на фона на нежната й свежа кожа, искряха от удоволствие и палавост.

— Я, Лорънс, колко хубаво високо момче си станал! О, скъпи мой, веднага се сетих как те баламосвах в курника. Помниш ли яйцето?

— Разбира се, Нора.

— Както и да е, но като гледам, то е направило чудеса с косата ти. Толкова е гъста и с такъв приятен кестеняв оттенък. А само как те блъсках в стената.

Тя се приближи, прегърна ме и ме дари с дълга целувка.

— Ето! — каза тя. — Това е компенсацията за онзи път. В края на краищата нали сме братовчеди?

При това нежно топло притискане почувствах силен шок, сякаш нещо в мен се скъса.

— О, Нора — промълвих тихо, — много се радвам да те видя отново. Толкова отдавна го искам.

— Тогава защо не го направи досега, глупаво човече? Не, не, грешката наистина си е моя. Ние сме едно ужасно семейство, както не поддържаме контакт помежду си. Разбира се, Саймън е в Испания, а Лио е непоносим, но ние двамата не трябва да губим връзката помежду си. Трябва да си наваксаме изпуснатото. Сигурно цялото това време в компанията на Лио не е било никак весело.

— Не, не особено, Нора. Пък и работата ми не е кой знае колко весела.

— Ще ми разкажеш всичко, което ти се е случило. — Тя бе взела в ръка шапката си от тоалетната масичка. Беше малка сламена шапчица с роза на периферията. — Само че не сега, скъпи Лорънс. Много е неудобно, но госпожица Донахю и аз имаме един ангажимент, който просто не може да бъда отложен.

— Веднага се измитам — отвърнах бързо.

— О, скъпи, нали не сме докачливи? — Тя приключи с поставянето на шапчицата си пред огледалото и се обърна. — Кажи ми сега отива ли ми? Но внимавай, това е модел от залата с мостри.

Ненадейно избухна в смях.

— О, Лори, толкова си смешен, но ако питат мен, много си приятен и мил. Сега слушай, ние всичките — госпожицата, Терънс и аз, и някои други ще ходим в събота вечерта на „Втората къща на Алхамбра“^[2] и ти можеш да дойдеш с нас, освен ако — тя ме погледна подигравателно — това не те накара да се чувстваш още по-нещастен!

— О, не, Нора, няма.

— Тогава ще ни чакаш на входа на театъра в девет часа. Билетите са в нас.

Напуснах къщата, летейки във въздуха от щастие. След като инстинктивно завих към парка, това усещане прерасна в необятен възторг. Колко сърдечно ме бе приела Нора, колко непринудено и откровено бях посрещнат — покани ме на следваща среща, накара ме да се почувствам желан. Никой досега не ме беше целувал така… никога, никога в кивота ми. Меката топлина на тези устни пулсираше в невинната ми кръв и разнасяйки се бавно и омайващо във вените ми, изпълни сърцето ми с копнежи към моята братовчедка. Внезапният спомен за моите абсурдни фантазии с Ада, с която не бях имал честта да разменя дори една-едничка дума, ме накара да се изчервя. Онова е било просто детска игра. А това беше истината. Сега вече бях зрял човек. Разбирах живота. Докато се движех забързано с крачки, накарали ме да се изпотя, започнах да рисувам в съзнанието си картини, в които Нора и аз бяхме неразделни завинаги. Вече не се чувствах сам и Уинтън не бе необятна пустош.

Изведнъж, както вървях по алеята покрай реката, рязко натрапил се върху блажените мечтания, един неподвижен предмет — особен и същевременно странно познат, привлече разсеяния ми, приведен надолу поглед. Със сигурност в далечното минало бях виждал този къс абаносов крайник, свършващ с желязна скоба, прикрепена за специална ортопедична обувка с дебела подметка. Инстинктивно спрях и повдигнах глава. Седнал самичък на пейката, един малък съсухрен човечец с черен костюм, целулоиден нагръдник и вързана на фльонга черна връзка ме гледаше добродушно и полуусмихнато.

— Лорънс Керъл — каза той.

Фактът, че той ме позна в сегашния ми вид, след интервал от седем години, ме порази толкова силно, че аз моментално се върнах към действителността и откликнах несъзнателно:

— Ранкин Карфицата! — казах и после бързо се извиних: — О, съжалявам, сър. Толкова бях изненадан, че ме познахте, че думите просто се изплъзнаха от устата ми.

— Бих те познал навсякъде, Лорънс — каза дружелюбно той, правейки ми знак да седна до него. — В действителност, въпреки че си се издължил, на практика не си се променил нито на йота.

Без да знам дали да погледна на това като на похвала или неодобрение, приех поканата му и седнах до него. Той продължи да ме изучава.

— За удоволствие ли се разхождаше, или по работа?

Изпитах безумното желание да се разкрия пред него, да му разкажа за Нора и за радостното събитие, което толкова славно бе променило живота ми. За щастие все още бях достатъчно разумен, за да обуздая импулса си.

— Всъщност нито едно от двете, сър. Връщах се към улица „Аргайл“.

— И защо точно улица „Аргайл“ от толкова много места?

— Там работя.

— Работиш? Като какъв?

— Ами аз съм нещо като чирак в един склад за продажби на едро.

— Искаш да кажеш, че си напуснал училище?

След като кимнах с глава, той ме погледна насмешливо и измърмори:

— Значи сме в едно и също положение.

— Пенсионирахте ли се, сър? — попитах тактично.

— Образно казано — отвърна той. — В действителност бях пенсиониран. Но все още се чувствам дееспособен, да благодаря на Господа, в личен и особено интересен аспект. Събирам аналите на Ардънкейпълската енория, Лорънс. Имам достъп до всички архиви на университетската библиотека и сега живея в една тиха, приятна стая на улица „Хилсайд“, съвсем наблизо оттук, където разполагам с всички удобства, за да си върша, както някой би я нарекъл, „работата по сърце“.

Той си бе същият кротък, прозаичен дребен човечец, стараещ се по характерен за него начин да се възползва максимално добре от сегашното си положение, което не ми се стори особено очарователно. Но с моите разсъждения в главата — прекалено ангажирали ме, за да ми дадат възможност да оценя срещата ни по достойнство, аз започнах да търся някакъв начин да се измъкна от компанията му.

— Разкажи ми сега за себе си — подхвана той разговора отново.

С известна неохота нахвърлих съвсем бегло описание на събитията след смъртта на баща ми, за които той бе чувал. Но Карфицата не бе човек, който би допуснал нещата да се сведат само до едно сбито изложение — той продължи да ме разпитва, като ме притискаше за повече информация, обсипвайки отговорите ми с едва сдържани възклицания, изразяващи интерес или съжаление, докато накрая не ме бе изстискал до краен предел и не бе научил цялата ми история.

Когато стигнах до края, разчувстван от собствената си участ, погледнах към него с надеждата да срещна израз на съчувствие като възнаграждение за усилията ми. Вместо това, наклонил глава под остър ъгъл, той започна да подръпва малката си, стърчаща сива брадичка и накрая рече с разсеяно изражение:

— А твоята бедна майка бе едно толкова приятно, щастливо малко създание.

След това, преди да успея да се съвзема от шока, предизвикан от забележката, която в устата на Карфицата изглеждаше почти непристойна, той отново ме изгледа за момент и погледът му пак се зарея нанякъде по такъв начин, накарал ме да почувствам, че се кани да каже нещо неприятно.

— Аз съм силно разочарован от теб, Лорънс. Мислех си, че си умно момче. Никога не съм си представял, че ще работиш в някакъв градски склад.

— Но какво друго можех да направя? — запротестирах.

— Десетки неща. И най-вече да проявиш повече здрав разум, повече съобразителност. Искаш да отидеш там горе, нали? — Старецът кимна с малката си брадичка нагоре, без, разбира се, да предполага, че целта ми е райската обител, имайки предвид моята по-явна амбиция към университета, който, спрямо нашето местонахождение до реката, се извисяваше на хълма над нас.

— От много отдавна желая да следвам някаква наука и дори медицина — отвърнах кратко. — Само че досега е имало много неща, които съм желал, но никога не съм получил.

— Защо тогава не опиташ по-настойчиво? Има бройки университетски стипендии, особено за класическите дисциплини, които са отпуснати за умни, но несъстоятелни момчета. Ти си умен, нали?

— Не знам. Надявам се, че съм.

— Тогава нека да проверим веднага какво е положението — рече ентусиазирано, и докато аз го зяпах учудено, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам една тънка черна книжчица с протрита марокенова подвързия, много приличаща на моя молитвеник.

— Това, Лорънс, е моят Нов завет — каза ведро старецът. — Просто го отвори напосоки и започни да тълкуваш.

Аз го отворих напосоки и след кратка неловка пауза се опитах да пусна една постна шега:

— Ама това е като гръцки за мен, сър. Не знам нито дума от него.

— Какво, никакъв гръцки? О, скъпи, това е съкрушително! — Той замълча, чумерейки се насреща ми. — Тогава как си с латинския?

— Преглеждал съм избраните съчинения на Овидий^[3] плюс една цяла книга, казваща се „Pro Patria“, и малко от Вергилий^[4].

— Малко от Вергилий — повтори той, тракайки със зъбните си протези, което трябваше да изрази крайното му недоволство.

Отново настъпи тишина. След малко Карфицата каза:

— Дефинирай петата теорема от третата книга на Евклид.

Зачервен от притеснение, аз измънках:

— Съжалявам, но съм ги учил само до втората.

Дори тогава той не се отказа. Там, на пейката в парка, докато детските колички минаваха покрай нас, а парковият служител ни наблюдаваше с подозрение, като че ли заговорничехме да плячкосаме цветните му лехи, Карфицата ме подложи на обстоен изпит и когато всичко приключи, издаде само глухо стенание.

— Кой те е учил? Или по-скоро съсипал? — Той подръпваше нервно рядката си брадичка, сякаш се опитваше да я изкорени. — Ти си напълно необразован.

— Не е вярно — отвърнах ядосано. — Знам много неща от ботаниката и зоологията, за които вие дори не сте чували, сър. Обзалагам се, че не знаете какви са различията между четирите разновидности на „Ерика“ или как се получава делението на хромозомите в ядрото на клетката.

Карфицата ме изгледа с унила, състрадателна усмивка.

— Мое бедно момче, това са точно предметите, които ще учиш, и несъмнено ще владееш до съвършенство, но едва след като бъдеш допуснат до университетската научна програма. А за да те допуснат дотам, от теб се очакват умения от съвсем друго естество, елементарни учебни познания, които ти просто нямаш.

Не можех да кажа нищо на това. Изведнъж погледнах нагоре.

— А не може ли вие да… искам да кажа, след като и двамата сме в Уинтън… не може ли вие да ме подготвите, сър…?

Той веднага поклати глава с твърда, решителна увереност:

— Невъзможно, Лорънс. Ти си толкова изостанал, че са ти необходими най-малко две години постоянни, усилени занимания. Аз няма да бъда тук повече от шест месеца. Така че и за мен, и за теб това предложение е безнадеждно.

Настъпи дълга, нерадостна пауза, сред която в главата ми кънтеше единствено мисълта за угасналата, вечно спохождала ме мечта, че някак си щях да се преборя с трудностите по пътя към една брилянтна, бляскава кариера.

— Много жалко, Лорънс. Беше толкова обещаващ ученик. Помниш ли онези кратки съчинения, които ми представи във връзка с моето задание за написване на есета? Бяха изключително добри. Ти притежаваше такова рядко, деликатно усещане за думите. Дори ги четях пред целия клас.

Изведнъж старецът замлъкна и замислено се загледа в мен с такова странно изражение, че видът му ми се стори особено чудат. Измърмори под носа си някаква дума, говорейки явно сам на себе си, достигнала до слуха ми съвсем неясно. Прозвуча като нещо подобно на елисън. Да не би това да беше последна благословия? След това, твърде нерешително, той каза:

— Предполагам, че няма да навреди на никой от нас, ако поддържаме връзка. Имаш ли молив? Запиши си адреса ми. Улица „Хилсайд“ 212. Можеш да наминеш да ме видиш някоя вечер през следващата седмица. А сега мисля, че не трябва да те задържам повече. Ще дойда с теб до трамвайната спирка.

— Аз не ползвам трамвая — отвърнах начумерено.

— Да, но аз нямам избор, Лорънс — каза кротко той.

Тръгнахме заедно към изхода на парка. Придвижването му, очевидно бавно и много по-непохватно отпреди, привличаше любопитни и често вулгарни, вторачени погледи. На склона той видимо едва си поемаше дъх. В своето лошо, неприветливо настроение нямах никакво желание да бъда публично обвързван с него и да изпълнявам ролята на помощник в това странно, куцукащо придвижване. Той не ми бе помогнал с нищо — само дето ме бе довел до дълбоко отчаяние. Когато накрая успя да се изкатери на стъпалото на трамвая, ми извика:

— И не забравяй. Ела в началото на следващата седмица.

Едва отговорих, преди да се обърна рязко и да си тръгна.

Поне не бе успял да ограби цялото ми бъдеще. Все още имах Нора. И отправяйки се към улица „Аргайл“, започнах отново да мисля за нея.