Арчибалд Кронин
Песен за петаче (36)

Тридесет и пета глава

Минаваше четвъртият час на един следобед шест седмици по-късно. Допреди малко се излежавах, но сега бях станал и се разхождах из все още непознатия апартамент, който майка ми бе наела. Бях започнал най-сетне да се чувствам по-добре, да възприемам смътно същността си, да осъзнавам, че се завръщам от едно дълго пътешествие, напускайки онази мрачна и призрачна страна, в която бях затворен за толкова дълго от сполетялото ме разстройство. Не беше лесно да забравя страха и ужаса от онзи мрак, обхванал съзнанието ми и ограничил възприятията ми до крайност, проявявайки се под формата на мъчителна апатия. Пътят на завръщането ми бе криволичещ и труден, но в крайна сметка тази сутрин докторът ми бе казал: „Сега вече си излязъл от гората, момчето ми, а скоро ще оставиш зад гърба си и храсталаците“. Най-радостният симптом на моето възстановяване бе възвърналата се способност отново да гледам към външния свят — освобождавайки се от затвора на собственото ми съзнание, в който се бях лутал безкрайно — и да възприемам нещата с очи, в които започнаха да блещукат искрици на интерес.

Така че в момента изследвах за пореден път апартамента. Беше малък и много празен, състоящ се само от кухня и стая, със скромна баня по средата, но ми харесваше. Заеманата от мен стая бе обзаведена с желязно легло без пружина, един стол и разнебитено сгъваемо бюро. За сметка на това тапетите й бяха нови, с преобладаващи топли червени цветове, и когато вечерното слънце влезеше вътре, както сега, стаята светваше в розово сияние, което заливаше и изпълваше нейната празнота. Кухнята, в която току-що влязох, имаше обичайното обзавеждане — мивка, вграден шкаф и кухненски бюфет, а зад завесата на една ниша се намираше и единственото по рода си шотландско помещение, обиращо точно едно легло.

Но основното преимущество на апартамента бе неговото високо положение. Разположен на последния етаж на един работнически блок, построен неотдавна от уинтънската корпорация „Кларкхил“, от него се откриваше невероятна панорамна гледка, от която се виждаха върховете на покривите, а в ясни дни дори и далечните хълмове Оксил на запад от нас. Впоследствие разбрах, че за да се сдобие майка ми с него, огромна роля изиграло новото й назначение на държавна работа в града.

Никелираният настолен часовник на камината ми подсказа, че скоро наближава часът на нейното завръщане и от позицията на новото си подобрено състояние се зачудих дали да не се опитам да приготвя нашата вечеря. Макар предписаните ми упражнения по бродиране да бяха подобрили чувството ми за координация, тя все още не бе напълно възстановена. Страхувах се, че може да изпусна нещо, а кухненските ни съдове не бяха кой знае колко. Въпреки всичко успях да събера кураж и започнах. Бавно и внимателно напълних чайника с вода и учуден от тежината му, го поставих на печката. След това застлах покривката на масата и започнах да слагам отгоре чашите за чай. Намерих хляба в шкафа и ножа в чекмеджето. Не можех да заобиколя факта, колкото и болезнено да бе това, че този голям, назъбен нож ме стряскаше. Никой, който не е изпадал в нервно разстройство, не може да получи и най-бегла представа за мъчителните фобии, които могат да бъдат предизвикани от него. В по-ранната фаза на моето заболяване изпитвах смъртен страх… и от какво? От малкото дървено бюро в стаята ми. Ужасяваше ме с всяко свое злокобно качество, и то до такава степен, че не можех да се накарам да погледна към него. Може би това кратко разяснение е достатъчно показателно за ужаса, който бях изживял, както и за бедственото състояние, в което се намирах. Но сега срамът и желанието да докажа, че отново съм добре ме бяха подтикнали да сграбча ножа и да отрежа няколко филии хляб. Само че докато слагах филийките да се изпекат на газовия котлон, сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Единственото, останало за вършене, бе да запека наденицата, едно рядко спохождащо ни угощение, подготвено специално за тази вечер и предоставено ни от моя предана посетителка. Ани Тобин не ми бе донесла цветя — тя имаше практичен ум и знаеше моята слабост към наденицата „Анакер“. Донесе също така и вести, които, макар и да бяха изненадващи, не ме развълнуваха въобще. Нора и Донахю, притиснати може би от църковните сили, щяха да се женят. Това вече не означаваше абсолютно нищо за мен.

Обхвана ме чувство на задоволство, когато приключих с печенето на надениците. Знаех, че майка ми ще се почувства окуражена от очевидния напредък на моето възстановяване. Не че ми се искаше кой знае колко да й доставя удоволствие, макар че в нашето по-раншно съвместно съществуване това щеше определено да бъде основният ми мотив. Сегашните ни отношения не бяха същите. Вече не изпитвах към нея онази дискретна, всеотдайна и всепоглъщаща ревностна любов. „Пъпната“ връв бе скъсана. Аз я уважавах, вярвах й, държах на нея, но каквито и страдания да бях преживял, те бяха унищожили страстните чувства от моето детство.

Може би и промененото държане на майка ми — все още любяща и грижовна, но по-сдържана отпреди — бе допринесло за окончателното трансформиране на нашите отношения. Въпреки че съвсем неусетно тези промени бяха започнали да настъпват още след смъртта на баща ми, нейното временно пребиваване в манастира видимо я бе променило. Тя бе станала по-сериозна като поведение и характер и по един учудващ начин — невероятно религиозна. Когато едно време бяхме в Ардънкейпъл, тя отиваше на църква в неделя с безгрижие и волност в душата, все едно че го правеше от благовъзпитана вежливост, и то единствено за да достави удоволствие на баща ми. А сега ставаше всяка сутрин в шест часа и преди да тръгне за работа, с всички видими белези за най-искрена преданост отиваше на литургията от седем, като ежедневно си правеше причастие. Нямаше съмнение, че строгата дисциплина в манастира бе сложила своя отпечатък върху нея. Но по своята същност промяната в нейната природа бе по-дълбока и фундаментална. Отчуждена от своето собствено семейство и след сегашния случай вече окончателно и безвъзвратно прекъснала връзките с рода Керъл, тя сигурно се е чувствала една напълно изолирана и самотна фигура, принудена от нещастното стечение на обстоятелствата да се изправи сама срещу целия свят. Все пак тъжните настроения, които я обземаха преди и понякога се трансформираха в безкрайно траеща меланхолия, още не бяха напомнили за себе си. Тя знаеше какъв късмет бе за нея получаването на новата й работа, а освен това се чувстваше много добре като работеща тази професия, занимаваща се главно с инспектирането и рехабилитацията на рахитично болни деца от бедняшките квартали. В Уинтън количеството на недохранените, опаразитени, деформирани деца, страдащи от тази болест се бе превърнало в национален скандал.

И въпреки че не го показваше по никакъв очевиден начин, не можех да не забележа, че главното притеснение на майка ми бях аз. Какво, за бога, щеше да стане с мен? Благодарение на моите безумни действия по време на изпита за „Елисън“, бях провалил единствената си, макар и слаба надежда да започна да уча в университета. На шестнайсетгодишна възраст връщането ми в основно училище изглеждаше направо немислимо, а дори и да станеше, как можех да очаквам от майка ми да ме издържа още две години без никакви сигурни перспективи за след това? Каква каша бях направил от живота си! Бъдещето ми наистина изглеждаше неясно и непредсказуемо.

Чуха се стъпки откъм външното стълбище и превъртане на ключ в бравата. Майка ми влезе в кухнята, облечена в тъмносиньото палто и пола, на главата със спретнатата синя сламена шапка със значката на уинтънската корпорация, което представляваше новата й униформа. Тя ми се усмихна и възкликна:

— О, Лорънс, направил си вечерята!

— Наденицата изглежда добре. А филийките леко съм ги препекъл.

Изглежда, моят отговор й допадна.

— Точно така ги обичам.

Тя влезе в банята и аз я чух как тръска дрехите си в празната вана — една съществена, ежедневна процедура, правена с цел да се прочисти облеклото й от бълхите, с които тя неминуемо се напълваше по време на дневните си пътувалия сред нейните нещастни дечица.

Докато тя се оправяше в банята, аз отидох в стаята да си оправя леглото. Както подгъвах кувертюрата откъм леглото, видях, че Карфицата се приближаваше с накуцване към входа на блока. Идваше нерядко в този час на деня, за да ме утешава. Той бе завършил своите „Анали на Ардънкейпъл“, но уви, изглежда че нямаше издател, който да иска да публикува книгата, затова скоро щеше да се връща в селото, където да завърши дните си със своята мизерна пенсийка. Бях приключил с оправянето на леглото, а острият звук от потропването на протезата му продължаваше да стига до слуха ми. Той крачеше напред-назад с явна нерешителност и притеснение. Това ме озадачи. Тогава изведнъж разбрах каква е причината за неговото нежелание да се качи горе. Това въобще не ме изненада, нито ме наскърби. Частично възстановяването ми се потвърждаваше и от факта, че можех да изпитвам съжаление към Карфицата заради неговото разочарование от мен.

Влязох в кухнята.

— Господин Ранкин е отвън. Да го извикам ли да се качи?

— Разбира се, Лорънс… само че първо сложи да се изпече още хляб.

Отидох при печката и сложих отгоре й още две филии. Когато се върнах до прозореца, Карфицата бе изчезнал. Очевидно бе решил да си отиде. Мярнах го само за секунда, докато завиваше покрай ъгъла. Въпреки това около десетина минути по-късно, след като вече бяхме започнали де вечеряме, звънецът на външната врата загадъчно иззвъня и когато отворих, видях Карфицата.

— Лорънс — каза веднага той, — чаках майка ти отвън. Ходих и на трамвайната спирка, но тя, изглежда, много се забави.

— Тя е тук — отвърнах. — Дойде си по-рано.

Тази информация леко го смути. И действително, когато влезе в по-добре осветената кухня, видях, че е обезпокоен. Счете за необходимо да намери някакво извинение за състоянието си и отбеляза:

— Вече не ме бива толкова по стълбищата, както преди.

— Седнете тогава — каза майка ми. — Ще хапнете с нас.

— Не, благодаря ви, не.

— Тогава да ви дам чаша чай.

— Не, не… всъщност, след като сте толкова любезна…

Той седна и прие чашата, която майка ми му подаде. Ръката му бе леко нестабилна и в чинийката се разля малко от чая, но започваше да възвръща увереността си. В следващия момент отправи косо към мен загрижен поглед.

— Как си днес, Лорънс?

— Много по-добре, сър — отвърнах, като бях почти готов да добавя, „и напълно готов за лошите ви вести“.

— Добре… добре — рече старецът.

Навикът му да повтаря думите изведнъж ме раздразни. Знаех съвсем точно какво искаше да каже и ми се искаше да го направи колкото се може по-скоро, затова рекох:

— Ако имате нещо за казване, аз съм напълно готов да чуя.

Той изпусна въздишка на облекчение.

— В такъв случай ще карам направо. Мислех първо да приказвам с майка ти, за да знам дали това няма да ти повлияе зле. Но сега мога директно да си призная, че току-що идвам от университета и както предположи, резултатите за „Елисън“ са излезли.

Той отпи бавно от чая и продължи с безизразно лице, без да поглежда към мен:

— Вероятно си спомняш естеството на темата — да се напише апология за кралица Мери, и мога да те уверя, че повечето от кандидатите са се престарали в писанията си. Те не са видели уловката във въпроса, и по-точно в думите — да се охарактеризира колкото може по-убедително — а да си призная честно, и аз самият не я видях. По този начин сами са попаднали в капана и на практика обожествявайки я — като се има предвид, че комисията на журиращите е била съставена от двама пастори презвитерианци и професор по богословие, казващ се Нокс^[1] — те са легнали под ножа още с първото си написано изречение.

Гласът му се бе извисил и бе така пресипнал, че той спря, за да отпие от чая.

— Все пак, поради някаква случайност или благодарение на непредсказуемата намеса на съдбата, имало един кандидат, който не успял да намери никакви оправдаващи я доказателства и бил принуден да я изобличи с най-безпощадни изрази. Разбрах, че неговото есе е било посрещнато с голямо задоволство от комисията, споделяща изцяло убежденията му, и съответно било оценено с най-високи хвалебствия. Именно на него те са присъдили и стипендията „Елисън“, при това единодушно.

Усетих как ме полазиха тръпки. Върху лицето на майка ми се появи странно, напрегнато изражение, докато Карфицата продължи да говори:

— Лорънс, разправят, че имало някаква висша, небесна сила, която пазела глупците, особено пък ако те се окажат млади и способни.

Старецът не можеше повече да се сдържи. Изведнъж той скочи и събаряйки чашата си, хвана ме с ръце за врата и заподскача заедно с мен някакъв танц за еднокраки. Полузадушен, едва чух неговия победоносен вик и сега знаех, че благодарение на някаква невероятна, щастлива случайност, някаква прищявка на съдбата, над която нямах власт, в крайна сметка щях да уча в университета.

В този ликуващ момент всичко изглеждаше вече уредено. Най-сетне бъдещето ни бе осигурено. Мисълта за дългата уморителна битка, която ме очакваше по дългия път пред мен, не се бе появявала нито за секунда в главата ми. Но през следващите пет години ние трябваше да се борим с най-невероятни затруднения, които ни изтощиха до неузнаваемост. Макар положението на майка ми в корпорацията да бе сигурно, седмичната й заплата бе толкова мизерна, че едва стигаше, за да си набавим с нея най-съществените неща за живеене. Въпреки това, чрез някакви невероятни икономии и самолишения, тя се справяше, и то без никаква чужда помощ, с изключение на тази от Саймън, който също имаше толкова малко, но все пак успяваше да ни изпрати от време на време някаква помощ от Испания. От другите ни роднини не бе искано нищо, нито пък ни бе дадено. Бърнард продължаваше да я кара „някак си“ сред охолство и комфорт в отчуждените Ломъндови изби, заобикаляйки непрекъснато по някакъв начин всички заповеди за събарянето на постройката, докато Лио, мълчаливо и неумолимо, продължи да трупа несметни богатства. В това похвално начинание неговата подлост и стиснатост станаха толкова абсурдни, че накрая Ани го напусна и отплава от Гринък за Канада при сина си. Бе един тъжен миг за мен, докато стоях на пристана и я изпращах за Монреал. В редките случаи, когато подминавах Лио по улицата, той се преструваше, че не ме забелязва. Всеки път, когато го виждах, оставах силно поразен от невероятната му мършавост. Когато той умря след години, останал напълно сам в една мизерна стая в Горбилоу, а „Залата на Тамплиерите“ бе продадена за някаква фантастична цена, се разнесоха приказки — и то съвсем не голословни предположения, че една от причините за смъртта му била постоянното гладуване. В неговото саморъчно написано завещание, където главните облагодетелствани страни бяха производителите на здравословни храни, имаше клауза, изрично лишаваща от каквото и да било наследство неговите племенници и племенница.

Единственият пострадал от тази проява на семейни чувства бе Нора. По това време моята собствена медицинска практика процъфтяваше, а Терънс изостави госпожица Гилхули заради собственицата на един стар авторитетен хотел в Дъблин, където той се чувстваше изключително добре. Но сватбата на Нора бе просто бедствена. Извършена под формата на своеобразна компенсация, тя си остана една вечна, безплодна борба между двете страни за изясняване на отношенията. Непрекъснато отсъстващ от къщи, Донахю не можеше да бъде нищо друго освен Донахю и когато най-накрая той изчезна, изостави Нора в Ливърпул с три малки деца и без никакви средства.

Всичко това, разбира се, лежеше в далечното бъдеще. Междувременно майка ми и аз се борехме с живота, преживявайки с шилинги и пенсове. Жалко е колко малко мислех тогава за героичната й саможертва и колко често отношенията ни бяха изострени до крайност и трудно поносими. Като студент по медицина сега аз вече въобще не проявявах никаква склонност към набожност, докато нейният религиозен плам бе станал прекомерен. Имахме различия и по други житейски въпроси, водещи до тежки конфликти и дълги периоди на отчуждаване, когато нейното самовглъбение и демонстративно мълчание можеха да бъдат оприличени с мъченичество.

Сигурен съм, че имах вина. И все пак дружелюбието и доброто настроение не те спохождат лесно, когато си гладен, лошо облечен — в продължение на години носех маскировъчния екип на Шапиро — отхвърлен от другите заради очевидната бедност и безпокоящ се до смърт от вечната заплаха пред провала. Въпреки че документите от първите два семестъра показваха, че имах отлични оценки по ботаника и зоология, всяко следващо подобно изпитание ме изправяше пред сковаващия ужас от знанието, че ако не изкарах изпита си, бях загубен. Тогава все още нямаше, както през следващите години, тлъсти държавни субсидии за лишени от средства студенти, а моята стипендия — едва задоволяваща нуждите ми — не би могла никога да ми позволи втора такава възможност. Все още се виждам с лакти върху масата, подпрял глава на ръцете си, четейки задълбочено „Анатомията на Куейн“, докато майка ми излизаше малко преди да затворят магазините в събота вечер, за да се пазари на най-евтиния пазар за някоя мършава мръвка месо или как на връщане бе принудена да търпи обидите на някой грубиян, вдигнал скандал заради просрочения наем.

Но в края на краищата, подобно на разтърсван от бурята кораб, носещ се бавно и уморено към брега, ние успяхме да съзрем Обетованата земя. Издържах последния си изпит, дойде денят на завършването и Карфицата пристигна от Ардънкейпъл, за да се присъедини към майка ми на официалната церемония по връчването на дипломите.

Проправяйки си път между хората, бях тръгнал да излизам от залата в Бют, за да ги срещна при сградата на профсъюзите, където им бях казал да ме чакат с цел да избегнем блъсканицата. Поех дълбока, победоносна глътка въздух, осъзнавайки новата си индивидуалност: силен, благонадежден, преуспяващ, готов за всякакви непредвидени обстоятелства. Сега вече знаех, че простодушната невинна мекушавост от младежките ми години е едно далечно минало. Никога повече нямаше да разреша да бъда използван. Никога нямаше да оставя сърцето ми да надделее над разума ми. Най-после бе постигнат древногръцкият идеал на моето юношество.

В този момент, почти достигнал до изхода, при вратата, почувствах как някой ме докосна по ръката. Познах я веднага въпреки сивата коса, която видимо я състаряваше. Госпожица О’Риърдън. Видяла името ми сред списъка на успешно завършилите студенти и й се приискало да дойде да ме види и поздрави. Не пожела да дойде с мен до профсъюзите. След като поприказвахме няколко минути, тя сложи един малък, религиозно изглеждащ кожен калъф върху дланта ми. Взех го с неохота. Направо бе невъзможно да се сетя какво има вътре.

— Сигурна съм, че си скъсал онази, дето ти я дадох преди време. Или може би си я загубил. Затова ето ти друга. За да не забравяш.

След като тя си тръгна, погледнах към калъфа със смесени чувства. Спомних си за душевното представление в къщата на чичо ми отпреди толкова много години, но същевременно знаех прекалено добре, че веднага щом се върнех вкъщи, щях да захвърля броеницата в някое чекмедже без никога повече да се сетя за нея. Стиснал с пръсти меката кожа на калъфа, изведнъж усетих слабо шумолене. Отворих го. Да, огърлицата наистина беше вътре. Но госпожица О’Риърдън бе мушнала до нея и една прилежно сгъната банкнота от пет шотландски паунда.

Без да чувствам потока от хора около мен аз продължавах да стоя на мястото си напълно неподвижно. Бях така трогнат от навременния жест на благородство, че гърлото ми се стегна и въпреки всички мои усилия, бавно и неумолимо очите ми се замъглиха от напиращите горещи сълзи на благодарност. Тези пари щяха да ми дадат възможност да си набавя няколкото инструмента, без които не можех да започна асистентска практика.

Не, нямаше никакъв смисъл. Аз не се бях променил и никога нямаше да мога. Имаше някаква мекота в природата ми, някаква жилка на слабост, някаква чувствителност, която никога не можеше да бъде втвърдена. Всичко онова, за което копнеех и което се бях стремил да бъда — хладнокръвен и стоически издръжлив, сдържан и независим, истински спартанец — бе нещо недостижимо за мен. Белязан неизличимо от моето самотно детство, от възпитание, в което бяха взели участие прекалено много жени, аз бях и винаги щях да си остана жертвата на всяко чувствително настроение, вечно противопоставящият се роб на своите собствени емоции.