Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Уречената за мача утрин беше свежа и слънчева, само с лека есенна мъгла, която обещаваше хубав и спокоен ден. Разбира се, това щеше да бъде индивидуално разиграване и началото на играта бе определено за единайсет часа. За мое голямо съжаление госпожица Гревил беше възпрепятствана и нямаше да може да види моето представяне поради ангажимент в къщата на пастора, във връзка с което господин Лесли, проявявайки изключително лош вкус, бе избрал точно този ден за ежегодното градинско парти на „Свети Джуд“. Все пак в известен смисъл се чувствах леко облекчен от принудителното отсъствие на моята „леля“, тъй като винаги съществуваше ужасяващата възможност при една или друга от нейните открити и дръзки забележки да бъде разкрита истинската същност на нашите роднински отношения. Беше ми достатъчно, че тя ме изпрати с благопожеланията си и в десет часа аз потеглих към игрището.

Знам, че играта на крикет вероятно не е обект на страстни вълнения за всеки един читател на тази книга, но все пак въпросната среща беше много вълнуваща, а и след като крайният й резултат се оказа дори още по-впечатляващ, възнамерявам да опиша станалото с няколко думи.

Пред съблекалнята бе хвърлена монета за определяне на постовете и Кънингам, спечелвайки правото на избор, реши да играе първи с бухалката. Нашите противници, гледащи ни присмехулно, което ние приехме за доста обидно, бяха подготвени да ни отупат на бърза ръка. Те започнаха, като ни предложиха дълбоки подавания, които — за тяхна изненада — ние приехме. Когато накрая решиха да играят сериозно, нещата вече добиха истински вид. Нашето подаване на топките бе изключително благонадеждно. Дъглас — синът на яхтсмена — имаше особено измамно фалцирано хвърляне и нашата стрелба, правена с бързо притичване и вдигната високо ръка, поддържаше малка разликата в резултата и освен това предизвикваше чести изблици на ръкопляскания от страна на зрителите. И макар че Кънингам — за наше нещастие — успя да направи с бухалката си петдесет и седем точки, в което се включваха и единайсет гранични попадения, малко след един часа всичките играчи бяха минали реда си и разликата бе само сто трийсет и девет.

Госпожа Хестън бе приготвила един великолепен бюфет за обяд, осъществен на крак, като хората се разхождаха нагоре-надолу с чинии, пълни с пилешка салата и студено телешко месо, отдадени на веселото настроение от събитието. Моето участие в играта ме бе разгорещило страшно, така че нямах настроение да ям много, което — имайки предвид великолепната храна — бе твърде жалко. Изядох един сандвич с шунка и изпих няколко чаши лимонов сок. Когато отидох за последната си чаша, госпожа Хестън, очевидно знаеща ме от съпруга си, прошепна на ухото ми:

— Желая ти късмет, Лорънс.

След кратката следобедна почивка дойде и нашият ред да играем с бухалката. Скот — първокласен батсман и много добър играч като цяло — бе хвърлял, без да успее да доведе до промяна на резултата в първата половина на срещата. Сега, заедно с Бетюн, той тръгна към игрището, за да открие нашето броене. Само как му се възхищавах, докато вървеше елегантно към вратичката и спокойно зае центъра. Първото му отиграване бе прекалено самоуверено и той успя да отбележи две точки от последната топка.

Седнал на верандата пред съблекалнята заедно с другите, аплодирайки силното му чисто покритие, почувствах надигащата се в душата ми надежда, въпреки пожеланията на госпожа Хестън, че няма да се наложи да излизам и аз. Макар по време на тренировките си да се бях усъвършенствал и да представлявах доста зрелищна гледка, сега, когато от мен щеше да се изисква и резултатност, перспективата да се отправя сам към вратичката бе започнала да ме плаши. Засега, въпреки че не бях правил хващания, умеех да се защитавам изключително добре. Репутацията ми можеше да се крепи спокойно само от този факт. Застанал по средата, сега Бетюн бе принуден да посрещне подаването на Кънингам, който, засилвайки се обезпокоително дълго, изстреля първата си топка. Много бърза и добре премерена, тя повали средната пръчка на Бетюн. Един излязъл от игра и само две спечелени точки за нас на таблото с резултатите — беше шокиращо.

След като Бетюн се върна при нас, отбягвайки погледите ни, докато аз междувременно отбелязвах една страдалческа нула в картона за резултата, пазен специално за този ден, дойде ред на Къхоун. Заедно със Скот той бе най-добрата ни бухалка, така че на него можеше да се разчита, че ще остане в играта. За нещастие в този случай той успя да се задържи само десет минути и едва изкара измъчените девет точки. Усилията на следващия батсман бяха също толкова краткотрайни и дори много по-безрезултатни. Успя да направи само три точки. Над пейката на верандата надвисна тежкото, смразяващо усещане за безнадеждност. С всяка изминала минута притеснението ми се увеличаваше. Веднъж започнали да се издънваме, ние продължавахме в същия стил, като само за малко Хейли — нашият вратар, успя да задържи положението, правейки цяла десетка само от единични мятания, преди да дойде ред на Кънингам, който го разби. Последната моментна отсрочка бе извоювана от Дъглас — майстора на фалцовете, който, удряйки всичко подред, отбеляза четиринайсет точки, включително и три абсурдни, но изключително ценни граници.

Когато Дъглас излезе от играта, пресмятайки всичко дотук, ние имахме не повече от деветдесет и две точки за осем вратички, от които Скот-Хамилтън бе направил четирийсет и шест. И сега аз потръпнах, виждайки младия Скот-Хамилтън — поставен непосредствено преди мен в списъка на батсманите — да излиза нахакано на игрището. Държеше се толкова дръзко, че направо ме накара да му завидя. Хари имаше много клоунски привички и обичаше да предизвиква смях дори когато това ставаше за негова сметка. Успя да го направи и сега. След като зае отбранителна стойка с прекалено изразителни движения, той се придвижи напред и започна да заравнява някакви въображаеми неравности върху мястото на подавача. Успял да развесели зрителите, които с наближаването на късния следобед се бяха увеличили, той отново зае отбранителна позиция и погледна към подавача. Изпратената топка беше бавна — насочена към крайната пръчка. Хари се обърна, за да нанесе удар покрай крака си, но залитна и тупна по задник върху вратичката си. Крайният резултат от всичко това бе бурната експлозия от необуздан смях, към който невъздържано се присъединиха и защитниците. И сега аз трябваше да изляза на бойното поле сред тази весела атмосфера. Вече си бях сложил корите. Със странното усещане, че коремът ми изведнъж бе станал кух, аз мушнах бухалката под мишница и се затътрих надолу по дървените стъпала на верандата към онази широка зелена арена.

На половината разстояние до вратичката Скот тръгна към мен и ме пресрещна. Пребледнял от яд и разочарование, той ме посрещна с думите:

— Стрелбата им е абсолютно неориентирана, направо без цел. Онези тъпи безмозъчни крастави жаби сами се изгориха. Ти само дръж бухалката си изправена и остави на мен да правя точките.

Тези нечестиви разпореждания почти с нищо не подсилиха куража ми. Чувствах се толкова отчайващо нервен, че дори забравих да заема отбранителна поза. Играта се бе превърнала във фарс и за да се запазеше честта на крикета, трябваше да бъде завършена веднага с моето отстраняване. Първата топка направо отнесе вратичката ми. Втората ме удари в лакътя. И тогава настъпи краят на падението.

Докато се подреждаше игрището, Хестън, който съдийстваше откъм моята страна, ме приближи с бавни крачки, пъхнал ръце в джобовете на дългото си бяло палто.

— Дръж права бухалката — каза ми спокойно той. — Недей да бягаш от тях.

В последвалите събития Скот-Хамилтън се оказа героят, а аз просто бях негово спомагателно пособие за реализацията на плана му. Достатъчно е да кажа просто и кратко, че с невероятно голям късмет аз останах на игрището за повече от четирийсет и пет минути, оцелявайки по чудо, докато през това време Скот отигра още трийсет и една засилки. Накрая неговият резултат беше седемдесет и седем, докато моят общо — не повече от мизерните седемнайсет. Но освен че опазих вратичката си непокътната, изживях и момент на слава, когато, без да знам, че това е последната топка от мача, аз рискувах с един плосък удар, който някак си изпрати топката покрай подаващия и тя се изтъркаля до границата. Въобще не бях разбрал, че това е печелившият удар, докато не видях Скот да ме чака на алеята към съблекалнята.

Вътре, докато сваляхме корите си, всички се изредиха да го потупат и поздравят.

— Никога не съм подозирал, че ще имам нещастието да познавам такава некадърна шайка от гадни крастави жаби. Ти, Хари, беше най-гадната от всички. За щастие имаше и една жаба — обяви той, — която не беше съвсем крастава.

Тогава се обърна към мен и каза:

— Ще дойдеш с мен да изпием по един чай вкъщи, нали, Керъл?

Поканата ми подейства като чаша силно вино. Това бе най-неочакваното нещо — един жест на уважение и приятелство, който никога не се бях надявал, че ще постигна. Моите проявления по време на играта вече ме бяха накарали да се чувствам много повече от това, което в действителност бях. А сега вече се носех безтелесно из въздуха — бях приет за член на елита.

След като се преоблякохме, Скот, Хари и аз тръгнахме с бавни крачки към тяхната къща, която беше съвсем наблизо, в едно закътано местенце зад гората. Пътем ние коментирахме мача — Хари, с неговото обичайно чувство за хумор, Скот, присмехулно весел към осуетените планове и разгрома на господин Кънингам. Според мен той не изглеждаше ни най-малко разстроен от поражението на своите, по-скоро обратното и като се абстрахирах от грозните му зъби, ми се видя съвсем приятен човек. Докато излизахме от игрището, ме бе потупал сърдечно по гърба, казвайки: „Добре отиграно“. Но беше очевидно, че поради някакви негови си причини, шотландците го ненавиждаха. Вървейки с весело настроение, подтикван от новооткритата в мен арогантност, аз се присмивах на нещастния Кънингам, измисляйки му смешни имена, едно от които — „Зъбат заек“ — спечели одобрение. Скот каза, че това щяло да му пасне идеално.

Имението около къщата беше невероятно голямо. Минахме по алея, оградена от кестенови дървета, между чиито клони от едната страна се виждаше малка конюшня, а в далечината от другата страна имаше овощна и зеленчукова градина, където работеха двама мъже. Зад градината забелязах също и приятно подредената редица от стъклени оранжерии. Преди да стигнем до къщата, минахме и покрай един шубрак с красив алпинеум. Масивната постройка бе наполовина направена от дърво и цялата зеленееше от полепналите по нея пълзящи растения. Тя гледаше към широка поляна, оградена от симетричен цветен бордюр.

Докато приближавахме, през поляната премина висока слаба жена със сивееща коса и впечатляващ поглед. Тя имаше градинарски ръкавици на ръцете и носеше със себе си голяма кофа, пълна с разцъфнали рози.

— Мамо — обади се Скот, — това е Керъл. Поканих го на чай.

Жената се усмихна приятно, дарявайки ни не с показната учтивост, която моята майка би демонстрирала, а с едно определено аристократично, небрежно весело свиване на веждите, което за мой срам в момента предпочетох.

— Как мина мачът?

— Спечелихме естествено — пренебрежително отвърна Скот.

— Виж двамата герои, мамо. Аз се изложих.

— О, ти, нещастни мой Хари. Нищо. Ще пиеш чай с мен, когато приключа с рязането. — Обръщайки се да си върви, тя добави: — Тъкмо ще ми разкажеш подробностите.

Влязохме след Скот в къщата, минавайки през вестибюла и после по един коридор в дъното стигнахме до врата, покрита със зелено сукно.

— Нали нямаш нищо против да влезем тук?

Последвах ги весело — със свободни и непринудени маниери — в кухнята, която се оказа голяма, с бели плочки на пода и много светла. Една приятно облечена прислужничка лъскаше прибори до прозореца, докато привела се над фурната на печката, с гръб към нас, стоеше едра готвачка.

— Ще искаме малко джинджифилов сок, Бриджи.

— Ами вземи си тогава — отвърна готвачката през рамо. — Само не пипай палачинките, господарю Хари — те са за чая на господарката.

Хари, който се оправяше доста добре сред обстановката, беше поставил на масата чашите с леденостуден джинджифилов сок, когато готвачката се завъртя и се изправи, разкривайки пред нас пълното си червено дружелюбно лице, върху което имаше две черни като копчета очи. Аз се вдървих и се задавих със сока си. Познах я моментално. Бриджит О’Халоран — предана, редовна посетителка на „Света Мери“ и водеща фигура в гилдията на „Света Тереза“. А дали и тя ме бе познала? Идиотски, безсмислен въпрос. Та нали беше седяла редом до мен в църквата, бе вървяла в същата процесия и дори понякога ме бе подминавала на улицата, когато през следобедите на свободните си дни тя отиваше на църква, а аз излизах от училище. Ако това проклето доказателство не ми беше достатъчно, то тогава нейният вторачен поглед — изпълнен с учудване и изненада, който явно питаше: „Какво прави той тук, дето не му е мястото, при господаря Скот и господаря Хари?“ — щеше със сигурност да ме убеди в правотата на разсъжденията ми. В този момент забелязах как изражението на лицето й се промени. Видях я как не можеше да повярва на очите си и се изпълни с възмущение от моето нелепо появяване сред едно общество, стоящо толкова високо над мен — място, където тя като дългогодишна и привилегирована слугиня имаше право да се чувства като у дома си. Аз бях оскърбление срещу твърдо установените порядки, в които тя вярваше така безрезервно, както и в причастието пред светците.

Готвачката застана леко разкрачена, подпряла едната си ръка върху хълбока.

— Имаш нов приятел, господарю Скот.

— Определено — съгласи се той и отпи голяма глътка.

— Това е добре. Да не започва училище при теб в „Бийчфийлд“?

— Не, Бриджи — намеси се Хари. — За твоя лична информация, той има слаби гърди и в момента не ходи на училище.

— Наистина ли? Виж ти, това е интересно. И къде получава образованието си, в такъв случай?

— Има си частен учител.

— Значи частен учител.

Не обръщайки внимание на господаря Хари, който сега се подслаждаше с палачинки, тя ме фиксира със студен проницателен поглед и ме попита с многозначителен, леко замислен глас:

— Но разбира се… не съм ли те виждала теб на улица „Клей“ с ученическа чанта в ръка?

Направих скептична усмивка, но не успях да вложа достатъчно увереност в нея.

— Разбира се, че не.

— Странно — продължи размишленията си тя, — мога да се закълна, че това си ти. Долу, при училището „Света Мери“?

Бях пребледнял. Усмивката се вкамени върху устните ми. Направих безрезултатно, рязко движение към вратата.

— Не разбирам за какво говорите.

— Значи си сигурен, че това не си бил ти?

— Напълно съм сигурен — отговорих енергично. — Какъв дявол ще търся там?

Тя ме изгледа продължително, след което каза бавно:

— И петелът изкукурига три пъти.

Господарят Хари прихна да се смее.

— Ама че си загубена, Бриджи. И петелът изкукурига — ку-ку-ри-гу.

Но Скот-Хамилтън, останал напълно сериозен, ме наблюдаваше с голямо любопитство.

— Млъкни, Хари. Нека да се изясним.

Чая в гостната, където се бях надявал да блесна, окъпан в слава, се превърна в мъчение. Въпреки озадачените усилия на госпожа Скот-Хамилтън, разговорът, едва започнал, замря. Още при първата подходяща възможност казах, че трябва да тръгвам.

— Наистина ли? — попита Скот, изправяйки се веднага. — Жалко, че трябва да си вървиш — каза той със студена учтивост, придружавайки ме до външната врата.

— Имам среща с един човек — обясних.

Той повдигна вежди с лека, презрителна усмивка.

— С частния учител?

Това бяха прощалните му думи.

Излязох от къщата и по алеята тръгнах покрай двете градини, оранжериите и двойния тенискорт. Потънал вдън земя от срам и заслепен от ярост, не виждах нищо. Цялата насъбрала се горчилка в кипящата ми душа бе насочена срещу Скот, срещу всички Скот-Хамилтоновци, срещу „Бийчфийлд“, клуба за крикет, целия свят и най-вече — срещу самия мен. С изпепеляваща и разяждаща ме отвътре ярост, аз се отвращавах и презирах самия себе си, че вместо да изпитам срам и мъка от случилото се, то ме караше инстинктивно — подобно на импулсите, принуждаващи един убиец да се завърне на мястото на престъплението — да тръгна с устремени крачки към „Света Мери“. Нима последните думи на Бриджит ме бяха опарили толкова жестоко, че бяха разгорели в мен пламъците на коварните душевни емоции от угризения и разкаяния, които можеха да бъдат успокоени само от уединеното ми посещение в църквата? Ако беше така, аз не успях да стигна до небесната обител на покаянието. Оттатък библиотеката „Виктория“, при кръстовището на главния път и улица „Клей“, се водеше разгорещена игра — долнопробна, вулгарна игра на „ритни консервата“, провеждаща се на най-видната улица в града от една одърпана, заплеснала се групичка момчета от моето училище. Очите ми се замъглиха от изскочилите сълзи. „Ето тук — помислих си — са моите другари.“ Посрещнат с възторжени викове, напълно безразличен към аристократичните си дрехи, аз се хвърлих в играта, тичайки, плъзгайки се, ритайки, падайки в канавката, викайки и потейки се, опиянен от факта, че в момента остъргвах фалшивото лустро, с което се бях опаковал през последните два месеца.

По средата на едно невероятно меле чух някъде отстрани остър писък на изумление. Погледнах натам. Една застаряваща дама с шал на точици и боа от пера, с цял куп библиотечни книги в ръцете си, стоеше и ме гледаше с ужасен поглед. Беше госпожица Гилбрайт — една от приятелките на госпожица Гревил от нейните чаени вечеринки, която свиреше на пиано и рисуваше много хубаво с акварели и на която съвсем скоро се бях поклонил.

— Лорънс! Какво правиш! С тези ужасни малки дрипльовци!

— Играя.

— О, не, не. Не и с такива отвратителни хулигани. Трябва веднага да се прибереш вкъщи.

— Няма!

— Моля те, ела с мен, скъпи. — Тя ме хвана за ръката. — Трябва да ме послушаш.

— Не ща — извиках аз и се отскубнах от нея. — Няма да се махна. Това са моите приятели. А ти можеш да вървиш по дя’лите.

Играта продължи до тъмно. Не се отказах, докато не се почувствах напълно пречистен. След това се зарекох да играя пак, когато училището започнеше следващата седмица, и си тръгнах за вкъщи с дупка на коляното на голфа ми, изтощен, мръсен и тъжен, но за момента — в състояние на душевен покой.