Арчибалд Кронин
Песен за петаче (22)

Двадесет и първа глава

На излизане от железопътната гара видяхме, не форт Уилям лежеше под гъста мъгла, която забулваше Бен Невис и капеше от плочите на покривите в града. Оглеждайки се наоколо, докато майка ми се уговаряше с един носач да достави следобед багажа ни с ръчната си количка, кой знае защо се натъжих от някакво странно предчувствие, че този планински курорт вещае нещо лошо за мен.

Пансионът, който си бяхме избрали, се казваше Ардсхил. Кацнала по средата на хълма, това бе малка квадратна, изградена от червен камък къщурка, разположена зад едно причудливо дърво араукария^[1] сред спретната градинка, граничеща с езерото. Майка ми бе избрала точно нея, защото я държаха две неомъжени сестри, които рекламираха достойнствата й, както и собствения си благороднически произход само с една многозначителна дума — взискателност. И действително преценката на майка ми изглеждаше оправдана от вида на нашите стаи, за които — макар да бяха малки и на последния етаж — тя се произнесе, че били образцово изрядни. Майка ми тъкмо бе приключила с проверката си, започнала със спалното бельо и завършила с водата в каната, когато се разнесе звънът на гонга за обяд.

Слязохме долу. В уютно тапицирана с поизносен червен плюш стая с еркерни прозорци около дълга махагонова маса бяха насядали не повече от десетина души. Начело на масата седеше висока ъгловата жена, облечена в черно. Тя стана да ни поздрави, като същевременно ни обясни, че е госпожица Кинкейд, след което ни представи на другите гости и на сестра си, госпожица Ейли Кинкейд, седнала в другия край на масата. Настанявайки се отново на мястото си, тя сведе глава, изрече набожно благодарствените слова и започна да реже плешката. Скоро установих, че това бе стандартна процедура, докато в далечния край госпожица Ейли разпредели зеленчуците, а малко по-късно и десерта от грис и сушени сини сливи.

Макар и обикновена, храната беше вкусна и топла — едно радушно прието откритие, подкрепено и от бързо разменения поглед с майка ми. Вече харесвах по-малката и по-деликатна госпожица Ейли и въпреки че се отнасях доста резервирано към госпожица Кинкейд — изглежда, напълно неоправдано предубеждение — не виждах нищо притеснително в другите гости. Всички те бяха благовъзпитани шотландци, хора на средна възраст или малко по-големи и с изключение на двама, останалите бяха жени. Единият от мъжете, седнал до мен от дясната ми страна, беше нисък, дебел и червендалест, към когото чух да се обръщат с името Бейли Никъл. Той носеше закачена на ревера си изкуствена муха за лов на сьомга. А на мястото в съседство с госпожица Кинкейд прелетя безшумно в меките си пантофи един дребен, подобен на дух старец с бяла коса. По време на яденето той остана напълно мълчалив, забил поглед в чинията си и изпитващ големи трудности с контрола на изкуствените си зъби. Беше ми необходимо известно време, за да открия, че това бе бащата на госпожиците Кинкейд, който се оказа и глух като пън, но за момента бях склонен да го приемам за някакво природно явление.

Друг любопитен факт, привлякъл вниманието ми, беше порцелановото прасенце с процеп отгоре, поставено в центъра на масата.

— Чудиш се за нашето мъничко прасенце ли? — попита ме госпожица Ейли, усмихвайки ми се. — Нали разбираш, ние желаем всеки да бъде обслужен вежливо, докато ястията са още топли. А това означава точност. Затова правилото е: ако някой закъснее, то трябва да пусне едно петаче в прасенцето. Разбира се, това се прави с благородни намерения — за нашата медицинска аптечка в пансиона.

Погледнах оттатък масата към един празен стол.

— Този човек ще трябва да си плаща.

— О, не — изсмя се тя. — Това е мястото на господин Сомън. Той отиде до Балатър днес. На планинските игри.

— Никога не съм виждала друг човек, така запален по тези игри, както господин Сомън — подхвана разговора една солидна дама от другата страна на масата. — Имам предвид за англичанин. Душата си дава за „каретата“^[2].

— Надявам се, че прекарва добре в Балатър — присъедини се и госпожица Ейли. — С такова нетърпение очакваше да гледа танца рил.

— А беше ли си сложил шотландското наметало, когато тръгна тази сутрин?

— Да, разбира се. И изглеждаше невероятно изискан с него. — Госпожица Ейли въздъхна. — Толкова приятен джентълмен. Какви маниери!

— О, да, човек не вижда често такива хора. А да не говорим, че е сърцето и душата на нашата малка компания.

В този момент моят съсед Бейли прочисти шумно гърлото си, като че ли нещо не вървеше както трябва, и смени темата. Несъмнено той бе видял изпълнения ми с копнеж поглед към изкуствената стръв, защото се обърна рязко към мен и ме попита дали обичам риболова. Каза, че идвал тук всяка година, за да лови сьомга в Спиън, а след като обеща да ми покаже и един вир, където мога да уловя кафява пъстърва, настроението ми значително се подобри. Кимнах към мама, показвайки й, че в крайна сметка форт Уилям не беше чак толкова лошо място. Разбира се, можехме да отидем заедно на онзи вир и докато аз щях да ловя риба, тя можеше да си плете и да ме гледа. Повече въобще не се сетих за отсъстващия господин Сомън или ако го бях направил, то предположих малко неясно, но все пак оптимистично, че и той също — след като бе такъв изискан мъж — щеше да допринесе за приятното прекарване на почивката ни.

В пет часа същата вечер, докато другите приключваха с чая си, аз бях излязъл пред външната врата, за да разплета кордата, която новият ми приятел рибар ми бе дал, но вече бях успял да оплета, когато пред портала спря открит файтон. От него енергично изскочи един мъж, плати на файтонджията с думите „Това е за теб, приятелче“ и с пъргава походка се изкачи по стъпалата към мен. Имаше стегната, средно висока фигура, бледа, лъскава кожа, големи тъмни очи и тесни черни мустаци, които се засукваха тънко и елегантно, подобно на допълнителни вежди, покрай горната му устна. Беше облечен със спортен кариран костюм, на главата си имаше екстравагантна шотландска барета, чиито панделки се спускаха по едното му рамо, а върху другото висеше късо карирано наметало, закачено със сребърна кама, която бе украсена с голям жълт кварц.

— О-хо-хо, мой малки приятелю — поздрави ме весело той. — Новопристигнал ли си?

— Да, сър.

— С родителите си?

— С майка ми, сър.

— А папа е останал да върти колелото на индустрията?

— Моят баща е мъртъв, сър.

— О, съжалявам, стари приятелю. — Той моментално се почувства гузен. — Страшно съжалявам за тая глупост, дето я изтърсих. Нямах представа. Съвсем никаква. Ела да пием по един чай.

Казах му, че вече съм изпил чая си.

— Тогава ела да изядеш още едно парче кекс. Ще се справиш, нали? Хайде. Запълни тази ненаситна дупка.

Поставил приятелски ръка през рамото ми, той ме въведе в гостната, където, сваляйки баретата си, се поклони елегантно.

— Мили дами, закъснял ли съм прекалено много за чашата с ароматна течност, която ободрява, но не опиянява? Ако е така, просто ми кажете и ще се извиня, ще пусна петаче в прасенцето и ще си отида, ще изчезна или казано с други думи — ще направя всичко необходимо, за да поправя грешката.

След като няколко гласа го успокоиха, че всичко е наред, той пристъпи напред, пое една чаша от госпожица Ейли и удържайки обещанието си, ми подаде с намигване и леко прикрито движение дебело парче кекс от подноса, след което застана до камината.

— Е, дами, предполагам, че сте прекарали добре, че отсъствието на един джентълмен не е накарало нечие сърце да страда и че не проявявате и най-слаб интерес към неговите приключения на игрите, дори като се вземе предвид, че там той е бил сред компанията не на някой друг, а на кралски величия?

— Но, моля ви, господин Сомън, интересува ни, и още как. Хайде, разкажете ни.

Докато ядях кекса с череши, стоях и го зяпах с широко отворени от възхищение очи. Беше тъй непринуден, изискан, така удивително непосредствен при разговора си с всеки и най-вече така пленително красив — с бледата си кожа, с чистите черти на лицето си, с изисканите си малки мустачки и тъмни закачливи очи. След бързото описание на преживелиците му през изминалия ден, възползвайки се от моментната пауза, госпожица Ейли го представи на майка ми. Останах особено поразен от поведението му. Цялата веселост от изражението на лицето му изчезна и изведнъж той стана сериозен, коректен, преизпълнен с уважение. Поклони се отново, размени няколко реплики с майка ми и с дружелюбен поглед, който леко ме зарадва, й пожела великолепно прекарване в Ардсхил. После, сякаш сетил се за още нещо, той добави:

— След вечеря тук си правим малки музикални вечеринки просто за да се развличаме… ако проявявате интерес към тези неща…?

Майка ми си призна, че обича много музиката.

— Може би… — предположи той, — може би самата вие свирите мъничко… или пеете?

За мое огорчение тя каза, че всъщност би предпочела само да слуша. Толкова силно бе разочарованието ми, че забравил за свенливостта си, възкликнах:

— О, не, сър. Мама свири на пиано изключително добре. Веднъж свири на концерт пред стотици хора. А може също и да пее.

Младият мъж ме погледна с такова одобрение, че аз се изчервих от задоволство. Отмествайки с добре обигран жест погледа си от майка ми, която също се бе изчервила, той заговори тихо:

— Добре казано, стари приятелю. Може би с общи усилия ще съумеем да убедим твоята майка да се посвети на компанията ни. А сега, моля да ме извините, но трябва да ви изоставя заради ваната си. Няма нищо по-хубаво от една вана след ден, прекаран на открито. Оревоар засега. Ще се видим отново.

Майка ми ме сгълча, докато се качвахме по стъпалата.

— Надявам се, че твоят приятел с шотландските карета няма да стане досаден със своите музикални вечеринки. Голям е лигльо, не мислиш ли?

Въпреки това забелязах, че тя облече най-хубавата си рокля — червена, с дантелена яка, която бе изчеткала и изгладила старателно, преди да тръгнем от Ардфилън. Пременена с нея, майка ми изглеждаше изключително красива.

Когато гонгът ни извика за вечеря, господин Сомън бе вече в трапезарията и стоеше в твърде небрежна и дружелюбна поза, кръстосал ръцете си зад гърба. Беше облечен в снежнобяла риза, пристегната с черна папийонка, с добре изгладени черни панталони и поплинено сако на шотландски карета. Помислих си, че изглежда невероятно елегантно, точно както го приеха и всички останали. Сакото, което очевидно бе ново, предизвика приглушени коментари на одобрение. Прилежно намествайки столовете на дамите, той скромно призна, че го е купил в Балатър след игрите.

Имаше само един човек от компанията ни, който изглеждаше недоволен от това общо ласкателство. Започнахме вечерята си с великолепна доматена супа с нещо като леща в нея — много допаднало ми на вкус. От време на време Бейли Никъл хвърляше по някой язвителен поглед изпод стърчащите си вежди към новата дреха на господин Сомън. Изведнъж той подхвърли:

— Вие, сър, разбира се, знаете, че карето на сакото ви е Маккензи.

— Наистина ли, за бога? Радвам се да го чуя.

— А наметалото, което носите, е Макгрегър. Докато шарката на баретата ви е на кралската фамилия Стюарт. Изглежда, че преди да сте си заминали, ще се превърнете в човека, събрал всички кланове на едно място^[3].

— О, желая им щастие на всичките — отвърна ведро Сомън. — Обичам сборовете и от видените от мен шотландски девойки, танцуващи рил на осморки, мога да заявя, че истински харесвам всички кланове.

— И все пак, като изключим факта, че е почти незаконно да носите каре, към което не принадлежите, каква е вашата цел, човече?

— Когато си в Рим, се дръж като приятен стар римлянин. — Сомън се засмя ведро и добродушно, без ни най-малко притеснение. — Това е мотото ми, когато пътешествам. Миналото лято бях в Швейцария. Когато слязох от последната планина, ако ме бяхте видели, нямаше да можете да ме различите от Вилхелм Тел. И беше много вълнуващо.

Бейли продължи да нахалства с любопитството си.

— Вие трябва да имате някакъв сериозен бизнес, щом като можете да пътувате толкова много.

Сомън наклони глава и отговори с внезапно променен сериозен глас:

— Да, сър. Моето семейство са може би най-старите търговци на тютюн в града Лондон. Ние сме производители на цигари, сър. Мога ли да ви покажа нашите продукти?

Той извади една табакера от марокенова кожа и я отвори, показвайки пред погледите ни редица от дълги, плоски, елегантно изглеждащи цигари. Докато табакерата минаваше от ръка на ръка, видях красиво напечатания в синьо на всяка цигара надпис — „С. Р. Сомън. Специални №1“.

— Мога ли да ви предложа една, сър?

— Не, благодаря — изсумтя Бейли, напълно зашеметен от демонстрацията на солидни позиции. — Имам си лула.

След тази размяна на любезности, в която производителят на цигари явно бе надделял, вечерята продължи с подновена дружелюбност. Когато госпожица Кинкейд ни даде знак, всички станахме и отидохме в гостната или както госпожица Ейли я наричаше — „най-добрата стая“. Завесите бяха спуснати срещу вечерната хладина, а в камината гореше приятен торфен огън, разнасящ ароматни миризми на планински ливади. Докато наоколо се сервираха кафе и масленки, Сомън се приближи до пианото и застанал до клавишите, изсвири „Котешкия марш“ с един пръст.

— Извинете ме за скромната увертюра, дами и господа. Сега сме неизмеримо щастливи да имаме в компанията си една истински добра, първокласна пианистка и с нейното учтиво позволение ще я помоля да открие бала.

Той излезе напред и сгъвайки ръка с подканващ жест, каза възторжено сред веселата глъчка от одобрителен смях:

— Мадам, мога ли да имам честта да ви придружа до инструмента?

Трябва да призная, че вече бях започнал да се отегчавам от нашия нов приятел. Неговото внимание към майка ми по време на вечерята бе повече от очевидно и сега тази евтина галантност, изглежда, потвърждаваше най-лошите й опасения. Погледнах съчувствено към нея, но за моя изненада тя не го отряза. Вместо това майка ми стана и се подчини на поканата му без протести, държейки се твърде грациозно въпреки глупашкото му поведение.

Тя изсвири една прелюдия от Шопен, след което продължи устремно и живо с „Danse d’Echarpes“, като завърши изпълнението си сред бурни, продължителни аплодисменти. Видях, че този път и Сомън стоеше като треснат, като че ли съвсем неочаквано се бе оказал сред някаква напълно непозната му природна стихия.

— Виж ти — промълви той с уважение. — Това се нарича класа! — След което, излизайки от унеса си, пое въздух и рече: — Просто върховно. Достойно за Албърт Хол^[4].

— Глупости — засмя се майка ми и допълни, сякаш се опитваше да му се присмее. — Сега е ваш ред. Да ви чуем как пеете. Ако можете. Аз ще ви акомпанирам.

След дълго прехвърляне на разни мелодии бе избрана песента „Русалката“. За мое разочарование гласът му не беше никак лош — лек тенор — и докато пееше, той вложи много драматично чувство в думите:

И той се стрелна като лъч светлина.

Тъй бързо изчезна натам устремен,

докато не срещна русалка една

в безкрая на страшното синьо море.

Ефектът върху компанията от тази едновременна, двойна изява на таланти бе толкова очебиен, че за моя неприязън се чуха общи подканвания за нови изпълнения на дуета. Е, сигурно този път мама щеше да откаже, да тегли чертата и да тропне твърдо с крак. Но не — все още със същото живо, предизвикателно настроение, почти — човек би помислил — с наслада, тя вече бе избрала „Моряшката мушама“, чийто първи стих — „Един висок, як моряк бе легнал да умира“ — ме развълнува толкова силно, че очаквайки да чуя продължението, направо приех баладата като моя лична собственост. Те започнаха. Де да можех да си запуша ушите. Ако не друго, поне забих поглед в тавана, без да се присъединявам към продължителните ръкопляскания.

Докато траеше цялото това пеене, приказване, смеене, нарастващото усещане за сприятеляване и най-вече дърдоренето и непрекъснато натрапваните учтивости на този фалшив шотландски келт по някакъв неприятен начин, който не можех точно да си обясня, ме караше да изпитвам непонятна раздразнителност. Реших, че нещата са стигнали достатъчно далеч и трябва да се сложи край на всичко това. Използвайки един от редките моменти на мълчание, аз извиках:

— Мисля да се качвам горе, мамо — представяйки си естествено, че тя ще дойде с мен.

Вместо това все още приведена над пианото със Сомън, застанал до нея, без дори да извърне поглед, мама отговори:

— Да, добре, скъпи. Часът ти за лягане мина. Качвай се. Скоро си идвам и аз.

След като вече се бях изправил на крака, не ми оставаше нищо друго, освен да си тръгна. Майка ми не се върна скоро, а след доста дълго време — много по-късно, отколкото очаквах аз.

Желанието ми да изразя противоречивите си чувства ме бе държало буден. Седнах в леглото.

— В крайна сметка ти се оказа права, мамо. Беше много досадно, нали?

Тя ми се усмихна. Очите й светеха и на бузите й бе избила червенина.

— О, не знам, скъпи. В известен смисъл беше много приятно, а бог ни е свидетел, че напоследък никой от нас не се е чувствал особено приятно.

— Но, мамо, всичко бе така… така евтино и гадно.

— Наистина ли беше толкова зле?

— Той беше такъв, правачът на цигари.

— Е, може би е прекалено натрапчив, скъпи, но мисля, че го прави с добри намерения, затова нека да не сме толкова критични. Нека просто помним, че сме дошли да прекараме единствената си почивка в близките четири години и се опитаме да я оползотворим максимално добре.

Това не бе точно отговорът, който очаквах от майка ми. Обърнах се на една страна и й казах начумерено лека нощ.

На следващата утрин наранените ми чувства вече бяха отминали и след закуска, понесъл въдицата си и кошницата за пикник, аз се отправих заедно с Бейли Никъл към Спиън. Майка ми ни изпрати от портала и обеща да се присъедини към нас след около час. Вирът, който ми показа Бейли, не беше много нагоре по реката. Представляваше едно кафеникаво, скътано между боровете дълбоко езерце, подхранвано от малко, напористо водопадче и набраздено от десетки издатини покрай брега. Виждайки ме настанен до водата, той се изкатери малко по-нагоре срещу течението — на своето си място, като заяви мимоходом, оглеждайки песимистично ясното небе, че денят не бил за риболов.

И аз определено нямах вид на човек с голям късмет. В продължение на два часа успях да хвана само една триинчова^[5] треска, която, разбира се, внимателно откачих и върнах обратно във водата. Колкото повече не ми вървеше, толкова по-често започнах да се оглеждам с надеждата да се появи мама. Какво, по дяволите, я задържаше? Възможно ли беше моят „Ингъсол“ да греши? Не, според слънцето — застанало точно над главите ни — трябваше да е обяд. Вратът ми бе започнал да се вдървява от непрекъснатото гледане към горската пътека, а бученето на водопадчето ме бе замаяло съвсем. Намотах макарата си, оттеглих се до боровете и изядох моя дял от обяда. От нея все още нямаше и следа. След кратко, моментно колебание изядох ядосано и нейната част. Вече и да дойдеше, не я заслужаваше.

Нямайки какво друго да правя, седнах на брега и започнах отново да ловя, но бях толкова потиснат и обезкуражен, че допуснах една змиорка незабелязано да нападне кукичката ми и да унищожи стръвта ми до такава степен, че станала цялата на пихтия, се наложи да я изхвърля, преди да възобновя начинанието си. Малко по-късно, след като по-голямата част от следобеда бе отминала, реших да се откажа.

Бях тръгнал с тежка крачка към края на гората и тъкмо бях стигнал до пътя, водещ нагоре по хълма, когато на хоризонта се появи една приближаваща се фигура. Беше тя.

Моментално прогоних обхваналото ме униние и на лицето ми се появи студено изражение на засегнатост и възмущение. Правейки се, че не съм забелязал бодрото й поздравяване, аз казах обвинително:

— Ти не дойде.

— Съжалявам, скъпи — отвърна тя, усмихвайки ми се, като едва си поемаше дъх от бързане. — Изглежда че плановете ни се провалиха.

Макар и да не й показах с нищо, че усилията й са били безплодни и доста закъснели, тя очевидно бе бързала.

— Разбираш ли, имаше уговорена една толкова интересна експедиция до Банави. И някак си ме убедиха да отида.

— Кой те убеди?

— Защо… госпожица Беърд.

Не се ли бе поколебала, преди да ми отговори? Госпожица Беърд бе пълничката жена, която харесваше Сомън.

— Значи вие двете отидохте на експедиция самички?

— Мили, боже, не, скъпи — каза тя, подсказвайки с интонацията си абсурдността на идеята. — Две жени, съвсем самички! Твоят приятел, господин Сомън, дойде с нас. Всъщност той организира пътуването и се постара всичко да бъде много приятно.

Същата вечер по време на вечерята го изучих с критичен, преценяващ поглед, използвайки маниера на Скот-Хамилтън. Какъв клоун беше само или по-скоро какъв мерзавец — монополизирайки разговора, което, предполагам, би нарекъл със свои думи „да вървят нещата“ и изтъквайки се за щяло и нещяло. И сега също — след като бе нарязала варената шунка, госпожица Кинкейд се бе затруднила с разрязването на едно от пилетата и с укорителен поглед към госпожица Ейли бе измърморила, че ножът не е наострен, при което той прояви колосалната си наглост и се намеси. Едва повярвах на очите си, когато това парвеню се приведе напред с едно „Разрешете на мен, мадам“ и взимайки ножа от ръката й, започна да реже птицата. Копнеех от желание да направи някакъв ужасен гаф, който да стовари отгоре му смеха и презрението на всички присъстващи. Надявах се пилето да изхвърчи от дъската за рязане на пода или дори още по-добре! — да подскочи нагоре и да го цапардоса по окото. Но не стана. С неподозирано умение и сръчност, за които не допусках, че са възможни, той го наряза на парчета, разпределяйки го перфектно на части. Това беше прекалено за мен, а очевидно и за Бейли Никъл също, който продължаваше да мърмори под носа си, гледайки сърдито нашия общ враг. След вечеря приех с радост поканата му да поиграем на дама в стаята за пушене — чувствах, че съм готов на всичко, само да избегна забавленията в гостната.

Бейли не бе предразположен към разговори, но щом поставихме пионките върху дъската, той ме фиксира с поглед и каза:

— Изглеждаш ми свястно момче, а майка ти ми се вижда, че е една мила малка женица. Ако бях на твое място, просто щях да й пошушна на ухо някоя друга приказка за онзи лондонски търгаш. Може и да греша, но ако ме питаш, на този не бих му вярвал за нищо.

Неговото предупреждение ме обезпокои. След като минаха още няколко дни, вече нямаше никакво място за съмнение. Този мъж, този англичанин, това „шотландско каре“ Сомън се опитваше — потърсих някаква дума, която да не ме нарани прекалено дълбоко — „да спечели“ майка ми. Въпреки измамната мекост на израза, почувствах как ме облива гореща вълна. Тя се усили още повече при мисълта за ответните реакции на майка ми. Първоначално тя просто изглеждаше поласкана — напълно естествена реакция, за която бях убедил себе си, че е простима за жена, чийто живот напоследък е бил толкова скучен и тежък. Но с течение на времето майка ми бе започнала да откликва на тези омразни ухажвания и сега в нея — в погледа й, жестовете й, в цялата й същност — се усещаше някаква промяна, която тя не можеше да скрие от мен, нито от другите гости на пансиона — вече ги бях чул да си шепнат. Тя изглеждаше по-млада и по-хубава — с особена привлекателност, която се излъчваше и разцъфваше върху кожата й. От нея струеше нова жизненост, неестествена енергичност, чувство на пълна освободеност, което аз никога досега не бях долавял. А най-лошото от всичко бе промяната в отношението й към мен — тази прекомерна загриженост и демонстративна проява на нежност, която чувствах, че е изкупителна, дори неискрена, след като през по-голямата част от времето, за да се освободи от питащите ми очи, тя непрекъснато ме избягваше или пращаше да ходя за риба, за да може да излиза с него.

В началото на втората седмица, докато си седях при вира на Спиън, реших, че няма да се примиря с това положение. Нямаше да позволя да бъда отхвърлен. Изгарящ от възмущение, навих на макарата забравената корда, от която червеят бе отдавна погълнат, и се отправих към Ардсхил.

Майка ми беше на портала, но като че ли не ме очакваше.

— Имаше ли късмет? — попита с пресилена веселост.

— Не.

— Няма значение, скъпи. Сигурна съм, че ще уловиш нещо, като отидеш да се пробваш и следобед.

Не отговорих. Умът ми бе ангажиран в кроежи. Изядох обяда си с привидно спокойствие. Веднага щом като яденето приключи, аз се извиних, станах и изчезнах. Но не се върнах на реката. Стоях скрит в шубрака в края на градината.

Не ме накараха да ги чакам дълго. Сърцето ми направи едно голямо, допълнително тупване, когато се появиха — Сомън в идиотския си екип на карета, и майка ми — облечена в кафявия си костюм от туид, около врата с един нов, весел шал, който тя със сигурност не си бе купила и следователно трябваше да й го е дал той. Заедно, но все пак дискретно раздалечени, двамата тръгнаха с бавни крачки надолу по хълма към града. Взирайки се между лавровите клонки, аз им дадох достатъчна преднина, след което минах небрежно, макар пулсът ми да биеше като луд, напряко през градината и тръгнах след тях.

Горчивите вълнения от преследването ме караха да се затичам, но знаех, че трябва да остана на безопасно разстояние зад тях. След като повече не можеха да бъдат видени от пансиона, те се бяха приближили един до друг. Достигнаха до града и на един ъгъл свиха по главната улица. Опитвайки се да не бързам, аз продължих да ги следвам. Беше пазарен ден и градът бе пълен с хора. За момент ги изпуснах от погледа си, след което ги видях от другата страна на улицата, застанали пред витрината на някакъв магазин за порцеланови фигурки и други туристически сувенири. Той дърдореше нещо както винаги и сочеше към витрината с убеждаващи жестове, но майка ми поклати леко глава и те отминаха. Натовареният автомобилен поток малко ме забави, но когато пресякох улицата, ги мярнах с крайчеца на окото си как свиха към пазара — една тясна уличка, водеща към старата част на града.

Забързах и на ъгъла завих след тях. Не се виждаха никъде. Обхванат от безпокойство, аз се засуетих напред-назад по претъпканата със сергии уличка, търсейки навсякъде, подобно на куче, загубило стопанина си. Минаха пет минути, после десет. От тях нямаше ни следа. Нима ги бях загубил? И тогава, точно като излизах откъм далечния край на пазара на павирания площад, който граничеше с езерото, погледът ми бе привлечен от една лодка, плъзгаща се леко по огряната от слънцето водна повърхност само на няколкостотин ярда от брега.

Поех дълбоко дъх. Бях ги намерил и сега можех да ги изчакам. Без да отделям очи от тях, тръгнах бавно по каменния кей, от който се даваха лодките, и застанах зад един от кнехтовете.

Той бе на веслата — от време на време загребваше с тях и оставяше лодката да се носи бавно по водата, докато майки ми бе седнала на кърмата с лице към него. Когато се привеждаше напред, за да направи поредното загребване, непосредствената близост на телата им ме парваше остро. Задушавах се от яростна ревност, призовавайки всички сили на доброто и злото да направят чудо, да накарат това конте, този фалшив шотландски горделивец, този правач на цигари да плъзне неумело веслото и да се прекатури във водата, където, оплетен в панделките на баретата си и викащ напразно към мен за помощ, щеше да потъне с цялата си префиненост на дъното на езерото, за което знаех, че е невероятно дълбоко.

Най-сетне те слязоха на брега. Инстинктивно се приведох надолу, скрит зад ръба на кея. Сега, въпреки че не можех да виждам, можех да чувам. Долових тъпия удар на лодката във вълнолома, стъпките му по кея, гласа му, докато й помагаше да слезе от лодката.

— Скъпа Грейс, подай ми ръката си.

Думите му ме накараха да трепна.

Чух отекващи стъпки по камъните и реших, че е безопасно да вдигна глава. Сгънах ръце пред тялото си и в тази драматична поза, замръзнал неподвижно като човек, виждащ как го предават, останах загледан в отдалечаващите се фигури.

Когато се върнах в Ардсхил, не показах с нищо, че съм бил ням свидетел на извършеното спрямо мен коварно предателство. Просто продължих да поддържам отношение на стоическа студенина. През цялата вечер се отнасях към майка ми с мълчание и враждебност. Накрая тя бе започнала да ме гледа с укор и след вечеря се опита да ме увещае да отида с нея в гостната под претекст, че щели да организират салонни игри. Игри наистина! Аз отказах, заявявайки, че съм уморен, и се качих горе. Легнах си в леглото, без да заспивам и докато стоях така, моите следобедни страдания изплуваха отново в съзнанието ми под звуците на смесените им гласове, извисяващи се в поредния омразен дует. Бе доста късно, когато тя се прибра и затваряйки очи, аз се престорих на заспал.

Следващата сутрин бе ясна и слънчева. Изгаряща от нетърпение да се сдобрим и с едва забележимо загатване за вина в поведението си, майка ми бе самата веселост и доброта. След закуска тя слезе при мен в градината, където аз вече бях заел стратегическа позиция до вратата.

— Скъпи — усмихна ми се тя предразполагащо. „Ах — помислих си, — усмивката на Юда!“ — Господин Сомън предложи да ни отведе на разходка този следобед надолу по крайбрежието, да видим замъка Оник. Но доколкото знам, ти не би си направил труда да ходиш да разглеждаш природни забележителности.

— Защо не? — попитах аз.

— Ами… толкова си запален риболовец, затова си помислих, че сигурно отново ще предпочетеш да отидеш на твоя вир.

— Като се има предвид, че цялата минала седмица непрекъснато бях на моя вир, без да уловя нищо, не ти ли е минало през ума, че мога да предпочета да отида да разглеждам забележителности? Особено като знам — добавих аз, натъртвайки на думите, — че вероятно ще има много интересни неща за виждане.

Тя леко се изчерви и замълча.

— Значи ти… ти наистина би искал да дойдеш?

— Да — отвърнах, без да я поглеждам. — Определено, със сигурност бих искал да дойда.

Файтонът пристигна в два часа. Правачът на цигари — който, докато чакахме на портала, се държеше шеговито с мен в най-добрия си стил на „стари приятелю“, като в думите му се долавяха нотки на притеснение — сега ми подаде ръка, докато се настанявах до файтонджията, преди да заеме мястото си до майка ми отзад. Тръгнахме под напева на бавното ритмично потропване на конски копита. От мястото си не можех да наблюдавам двойката зад гърба ми, но поне бях с тях и се зарекох, че този път няма да могат да ми се изплъзнат. Никога повече майка ми нямаше да има възможността да остане насаме с цялата тази чаровност.

Частично успокоен, аз почти изпитах удоволствие от пътуването. Слънцето грееше, небето бе прозрачно синьо, а от близкия бряг се чуваше шепотът на морските вълни. Беше много приятно да седиш на високо, а и кочияшът бе приятелски настроен и от време на време ми сочеше с камшика си разни интересни места. Само натрапникът да не бе с нас. Неговото нахалничене оскверняваше нашето съществуване.

Не след дълго пристигнахме до селцето в подножието на Оник и спряхме на малкия пристан, където няколко малки, олющени рибарски ладии се полюшваха, завързани за кея. Непосредствено пред нас, кацнал на скалистия бряг, се извисяваше замъкът. Докато аз слизах от мястото си, правачът на цигари помагаше на майка ми.

— Наистина — внезапно възкликна той, гледайки надолу, — какъв прекрасен ден за морско пътешествие!

Две момчета рибари с гумени ботуши и сини фланелки издигаха едно платно.

— Ще ти хареса ли, млади момко, приятелю мой? — каза той, обръщайки се към мен. — Не мислиш ли, че идеята е добра?

Реших, че идеята е превъзходна. Какъв по-добър начин от този да ги държа изкъсо под орловото си око? Кимнах вдървено.

— Хайде, идвай тогава — извика весело той, като се затича надолу и се заприказва с момчетата.

Когато го доближих, той енергично ми помогна да се кача, след което, стоящ на кея, и преди да успея да разбера какво се кани да прави — все още несъбрал разсеяните си мисли, той избута лодката навътре, платното улови вятъра и аз започнах да се отдалечавам от пристана, докато майка ми, с възмутителна любовна престореност, извади носната си кърпичка и ми замаха от брега.

Обърнах се разярено към по-голямото от двете момчета.

— Върни ме. Върни ме на кея.

То поклати глава. „Джентълменът го бил наел за час.“ Момчето опъна още платна и лодката рязко се наклони. Изнемощял от ярост и скръб аз се отпуснах на седалката. Вчера те бяха в лодката, а аз на брега. Сега местата ни бяха разменени. Това бе най-коварно предателство. Двамата бяха тръгнали ръка за ръка по скалистия бряг към замъка. Винаги го бях мислил за мерзавец, но сега знаех, че на всичкото отгоре е и подъл мерзавец. Що се отнасяше до майка ми… до нейното двуличие… о, боже, вятърът насълзи очите ми.

Измина уреченото време, а ние продължавахме да сновем монотонно нагоре-надолу около пристана. Моите натрапени ми придружители на практика не знаеха английски и ползваха галски. На този чуждоземен за мен език, те говореха дълго и продължително с приглушени, подигравателни гласове, гледайки вторачено от мен към замъка, и после пак към мен. Макар да не можех да разбера и дума от техния ужасен език, аз се потях от срам, напълно съзнаващ, че коментираха мен, изрядното ми облекло, пребледнялото ми лице, което поради люшкането на лодката ме издаваше, че едва се сдържам да не повърна, и най-вече — което понасях най-тежко, в сравнение с всичко останало — очевидната, ужасна причина, поради която бях отвлечен от „джентълмена“.

Най-накрая ни махнаха от брега. Презряната двойка се бе появила отново и с едно последно, садистично качване срещу вятъра, сякаш за да се удължи още повече моята мъка, аз бях върнат на пристана.

— Добре ли изкара, стари приятелю?

— Да, благодаря. — Посрещнах мазната му, предразполагаща усмивка с предвзета учтивост, която бях решил да ползвам.

Майка ми, която изглеждаше зачервена и възбудена, ме гледаше нервно и същевременно някак си сериозно, което ми подсказа желанието й да се реабилитира пред мен.

— Не мисля, че замъкът щеше да ти хареса, скъпи.

— Не е задължително да ми хареса.

— Беше много стар.

— Така изглежда.

— И влажен.

— И аз така си мислех.

— Не ти ли беше студено сред водата?

— Ни най-малко, благодаря.

— Момчетата бяха ли учтиви?

— Страшно.

Настъпи неловка пауза, преди нашият необичаен диалог да продължи.

— Ами тогава — рече Сомън, стараейки се да прозвучи сърдечно — време е да тръгваме. Ще отида да измъкна кочияша от кръчмата.

По пътя нагоре от кея майка ми се опита да хване ръката ми, но аз се престорих, че се спъвам и се отдръпнах от нея.

Качихме се във файтона и потеглихме. Седнал отново до файтонджията, си помислих за сетен път, че и двамата се държаха странно. Несъмнено нещо се бе случило. Дори сега те стояха необичайно тихи. Дали това не бе някаква поличба в моя полза? Изгарях от желание да се обърна и да погледна, но гордостта ми ме възпираше, въпреки че държах ушите си нащрек. И все пак те не говореха, не си казваха нито дума. „Скарали са се“ — помислих си и леко се развълнувах. Повече не можех да се съпротивявам на желанието си. Завъртайки внимателно глава, погледнах през рамо. Правачът на цигари, приведен към майка ми, хванал я с ръка през кръста, я целуваше. О, боже, моята собствена майка се целуваше на открито, пред погледите на хората с тоя мерзавец… за малко щях да падна от капрата.

Когато пристигнахме в пансиона, аз слязох тихо от файтона и се качих направо в стаята си. Бях седнал на ръба на леглото, взирайки се в избелелите рози по тапетите, когато чух да се завърта дръжката на вратата и колебливо, почти боязливо вътре влезе майка ми. Тя седна до мен и положи ръка върху рамото ми. Подлъган от поведението й, от извинителните погалвания, си помислих за миг, че се е покаяла и е дошла да ме моли за прошка заради страданието, което тя бе причинила не само на мен, но и на нашата любов. Вместо това майка ми каза:

— Лорънс, скъпи. Чарли… господин Сомън ме помоли да се омъжа за него.

За известно време не отговорих. Бях скован в мълчание от неочаквания шок. Усещах как в сърцето ми се разгаря пламък, каращ ме да изкрещя нещастно и унизително: „Недей, мамо, моля те, за бога, недей. Знаеш, че винаги сме били заедно и колко много значим един за друг. Недей, моля те, недей допуска някой да застава между нас!“.

Но споменът за омразната публична прегръдка ме възпря и ме накара да се стегна.

— А ти съгласи ли се? — попитах студено.

— Мисля, че трябва да се съглася, скъпи.

— Защо? — Тонът ми бе леко презрителен. — Да не би, както се казва, да си влюбена в него?

— Аз го харесвам, скъпи. А мисля, че и той е влюбен в мен. Разбира се, малко е особен, не е съвсем, както се казва… нормален човек в буквалния смисъл, но е щедър и мил. И е толкова весел, а това е много хубаво за мен. Има добро сърце. Освен това така би било много по-добре за нашето бъдеще — и твоето, и моето. За мен беше много трудно да се оправям с нещата сама. А по този начин сега няма да се налага да се разделяме и няма да е нужно ти да ходиш при чичо Лио. Можем да бъдем заедно в Лондон. Чарли, господин Сомън казва, че там има всякакви добри училища за теб. Той те харесва, скъпи.

— Не искам да ме харесва. Мразя го… — Отскубнах се от прегръдката й и въпреки че сърцето ми се разкъсваше от наранена любов, аз я зяпнах с жестоки очи. — Той е абсолютно парвеню, един напълно непознат, един най-обикновен донжуан. Какво става с теб — жена с такава изтънченост и финес! Бейли Никъл казва, че той не е нищо друго, освен някакъв си долнопробен търгаш. Предполагам, знаеш, че целият пансион говори за поведението ти и колко глупаво постъпваш, тичайки след мъж, по-млад от теб, и всякакви други подобни гадости.

— Лорънс!

— И какво всъщност знаеш за него, освен че притежава цигарена фабрика и пръска пари, като че ли е някой лорд? Само преди две седмици дори не подозираше, че съществува. А и какво си му казала за нас? Знае ли той, че на практика ние сме голтаци?

— Няма да разреша да ми говориш по този начин. — Тя се бе отдръпнала в края на леглото и ме гледаше с поглед, изпълнен с болезнена ярост. — Господин Сомън никога не би си помислил да ме пита за нашето положение.

— Да, само че вече ме попита — изсмях се презрително. — Малко след като се върнахме, той се опита да ме разпитва за бизнеса на татко. Разбира се, аз се похвалих и разказах как татко е основал най-добрата агенция за мая в Шотландия. Така че най-вероятно той си мисли, че сладката, пухкава малка вдовичка е заможна. И затова те иска така настойчиво. — Гласът ми секна изведнъж. — Видях го във файтона, мръсен мерзавец.

Наранена до краен предел, майка ми издаде лек стон и ми зашлеви звънлива плесница по ухото, която едва не ме повали от леглото. Стояхме загледани един в друг сред ужасна тишина. Не можех да си спомня друг път да ме е удряла.

— Ти си едно проклето момче — каза задъхано тя. — Зло и проклето момче. Опитваш се да разрушиш и мъничкото щастие, което имам, откакто баща ти почина. Но въпреки всички твои приказки, въпреки измислиците, наговорени от теб, ще постъпя както аз реша.

Аз станах прав и извиках с кънтяща глава:

— Добре, действай, направи го. Само искам да те предупредя, че ще съжаляваш.

Излязох директно от къщата. Ухото ми гореше и ме болеше до побъркване. И въпреки че сега мразех онова място, някак си неусетно се озовах до вира. Приседнах на една скала и стиснах глава между юмруците си. Тази жена — единствения господар на моето сърце, която бях обичал толкова силно още от момента, когато за първи път съм отворил очи или когато за първи път тя ми е предложила своята гръд, ме бе предала. Моментно споходилото ме желание бе да я напусна, да попитам първия срещнат дружелюбен странник за пътя за Уинтън и да се отправя на дълъг преход към чичо Лио, който в края на краищата ме очакваше. Но този план имаше един недостатък. Исках да получа справедливост, а още повече — жадувах за отмъщение. Исках да отмъстя на майка ми и на този… този шарлатанин — думата ме поуспокои — който ме бе изместил. Само ако имаше някой, към когото да можех да се обърна за помощ. Седях и си блъсках главата, отмятайки един след друг хората от рода Керъл, всичките до един незаинтересовани, ненадеждни и неподходящи. Дори премислих възможността за Бейли Никъл. И тогава се сетих за Стивън — напълно безопасен, сигурен, благонадежден. Стивън бе човек, на който винаги можеше да се разчита. Освен това, установен на работа в Министерството на труда, Стивън се намираше в Лондон.

Възможността да реализирам идеята си ме накара да потръпна от възбуда. Изправих се на крака. Прибирайки се забързано обратно в Ардсхил, помолих госпожица Ейли да ми услужи с няколко листа, след което се качих горе и се заключих в стаята си. Излегнат на пода с молив в ръка, започнах бързо да съчинявам писмо до Стивън. В следващия половин час вече бях го пуснал в града. Дори се сетих да го пратя експресно.

Когато всичко това бе направено, почувствах как ме обзема внезапно спокойствие, дължащо се може би на факта, че какъвто и да бе крайният резултат, аз бях проявил съобразителност и предприел решителни мерки. През следващите дни продължих да се държа резервирано. Въпреки че ги наблюдавах тайно, докато се хранехме, аз се преструвах на безразличен и когато отиваха на техните екскурзии, повече не ги следях, защото можех да си позволя да чакам. Няколко пъти майка ми се опита да възобнови темата и да разруши бариерата, която бях издигнал между нас, но тези опити винаги завършваха неуспешно. Не си позволявах да бъда предуман.

Но въпреки моите преструвки се чувствах силно притеснен и докато времето си течеше без никаква вест или очевиден признак на действие от страна на Стивън, аз ставах все по-нервен. Тъй като Ардсхил се намираше доста надалеко от центъра на града, пощата пристигаше само веднъж дневно и всеки следобед към три часа аз висвах пред портала в очакване на пощаджията. Най-сетне през един дъждовен следобед ми бе връчено едно писмо. Печатът му бе с лондонски пощенски знак. Затворих се в тоалетната на долния етаж и трескаво разкъсах плика.

Скъпи Лорънс,

Беше ми изключително трудно да си взема свободен ден, но след като прецених писмото ти за важно, го направих.

Телефонният указател посочваше петима Сомъновци, от които един бе обозначен като търговец на цигари и разпространител на вестници, живущ на улица „Майл Енд“ 1026-а. Тогава взех автобуса до този неприветлив квартал — не точно коптор, но почти такъв. Както и очаквах, магазинчето се оказа доста запуснато, с вестници и фишове за състезания от едната страна и цигари — от другата. Влязох вътре и познай какво си купих? — „Световни новини“! Бях обслужен от една застаряваща дама с артрит, облечена в износено палтенце, закопчано до врата. В дъното на магазина едно момиче — мърляво, с невчесана коса, носещо оцапан гащеризон — свиваше цигари на малка ръчна машина. Излизайки оттам, се отбих в близката кръчма — непосредствено до магазинчето, само три врати по-надолу — където охотно ми бе дадена подробна информация.

Бащата е починал, бизнесът — незначителен и западащ — се поддържал с големи усилия от вдовицата. Има три дъщери, една от които е правачката на цигари. Бащата имал някакви връзки в този бранш, които сега практически са равностойни на нула. Бе споменато нещо за дългове. Майката, момичетата и синът, всички те живеят над магазинчето.

Синът — твоят човек — не взема участие в бизнеса. Бе описан като положителен индивид, щедър, способен на всичко за приятел, но иначе евтино демонстративен, със склонност да се облича крещящо и безхарактерен. Със скромни претенции за певчески наклонности и представящ се за „авторитет“ в цигарената промишленост. Обича да залага на състезания, където от време на време печели, и когато има късмет, си прави луксозни екскурзии. Работи като сервитьор в спортния клуб „Метрополитен“ в Уест Енд.

Надявам се тази информация да спре навреме зараждащия се романс. Предай на майка ти моите поздрави и я помоли, моля те, да не върши глупости.

Твой Стивън

Обзе ме страхотно вълнение. Чувствах, че се наелектризирам. Задържайки дъх, се взрях в изобличаващите думи — сервитьор в „Метрополитен“, след което, освобождавайки резето на вратата, се втурнах към стълбището. Не можех да чакам повече нито миг, за да си отмъстя за цялото причинено ми страдание, като нанеса този фатален удар не само на надеждите на майка ми, но и на гордостта й.

През отминалите последни два дъждовни дни майка ми се бе затворила в себе си, почивайки си и четейки в своята стая следобедите. Знаех, че сега тя е там. Бях опиянен от един жесток, нечестив триумф, накарал кръвта да нахлуе в главата ми, когато почуках на вратата й с писмото в ръка.

— Влез.

Не четеше, а стоеше до прозореца, обладана от онзи замислено тъжен, разсеян поглед, който през по-следващите години я обземаше все повече и повече. Тя леко се извърна и се усмихна плахо.

— Мамо…

Приближих напред. Нейното изражение — нежно и поради някакви причини, милостиво — ме обезкуражи. И не само това — преди да успея да я възпра, тя хвана ръката ми и я допря до бузата си. Само че аз не можех да бъда обуздан с помощта на такива сантиментални трикове. Чувствах, че целият треперя и се потя, но се заставих да продължа.

— Има едно нещо, което искам да ти покажа…

— Да, Лори, скъпи.

Все още хванала ръката ми, тя гледаше отново навън и надолу — към външната врата на къщата. Инстинктивно погледът ми проследи нейния. Един файтон от гарата стоеше на предната врата и върху покрива му се товареше някакъв багаж. След това, забързано, приведена напред, сякаш за да избегне плющящия дъжд, една фигура — твърде позната, макар и без дрехи на шотландски карета — се появи изпод портала и се мушна във файтона. Вратата се затвори с трясък, файтонджията се качи на капрата и потегли.

В малката спалня цареше мъртва тишина.

— Той си тръгна? — измънках аз.

Тя кимна бавно и се обърна към мен.

— Аз го отпратих.

— Защо?

— Едно време го имаше баща ти, Лорънс, а сега те има теб. Ненадейно открих, че в сърцето ми няма място за никой друг.

Нещо стисна гърлото ми на възел и аз нито можех да говоря, нито да преглъщам. Взрях се в нея, след което с другата си ръка смачках писмото на безформена топка и сляпо се хвърлих към гърдите й.