Арчибалд Кронин
Песен за петаче (20)

Деветнадесета глава

Колко странни бяха месеците, които последваха — струваха ми се така недействителни, че през цялото време вървях като замаян. Майка ми пък стоеше вечно напрегната от непрекъснато растящото безпокойство, за чиито мащаби не подозирах нищо в онзи момент. Едва по-късно разбрах колко пагубно се бе оказало това за нея, когато нервите й вече се бяха разбили до краен предел, карайки я да се сепва и пребледнява при всеки необичаен звук, достигнал до нас от основната част на къщата. Дори и сега ми е трудно да се заставя да пресъздам жалкото разпадане на един ум, който винаги бях считал за високообразован и недостижим. Още повече че това душевно разстройство се бе развило привидно във формата на фарс — безумно влюбване на стара мома в млад свещеник — сюжет, достоен за сцената на мюзикхол и за съпътстващия го вулгарен смях, предизвикван от някой евтин комедиант с торбести панталони и червен нос. За нас то не бе ни най-малко смешно. Всичко това бе действителност, с която живеехме и страдахме. И че от всички други хора точно госпожица Гревил трябваше да се превърне в централната фигура, в жертвата на такова едно зрелище — това аз не можех да повярвам.

Все пак, макар, разбира се, да не знаех за това, състоянието на госпожица Гревил се оказа добре известно в психиатричната медицина и бе нерядко срещано при жени на нейната възраст и положение, имащи лека склонност към параноя. При тези обекти по време на критическата възраст се освобождавал поток от либидни импулси — потискани досега, или пречистили се и надделели над всичко останало, или просто задвижени посредством някакви други защитни механизми — имащи специфичен хормонален дисбаланс и изразяващи се в измамни видения, които често били насочени към любимия доктор или свещеник. Тази пълна и абсолютна увереност, че те са любими за някого и ще се женят, бе обяснена посредством най-загадъчни симптоми и все пак по съвсем смислен начин.

За самия мен най-объркващите черти в поведението на госпожица Гревил бяха разумните действия, с които тя даваше израз на своята заблуда. Подготовката й за „сватбата“ бе съвсем естествена и добре премислена. Допълненията, които правеше към гардероба си, не така пищни както преди, излъчваха строгост, която — както тя информира майка ми — подхождала на духовническото положение на бъдещия й съпруг. Направените от нея скици за смяната на интериора в свещеническата къща не можеха да бъдат подобрени с нищо, а платовете, които тя вече бе купила за нови завеси, бяха всичките в спокойни, приятни десени. Нейните ангажименти във всяко направление бяха безкрайни и тя сякаш непрекъснато се намираше в движение — отиваща до града или връщаща се оттам — а когато намираше време да седне, тя се захващаше да шие или започваше да прави и реже кройки с похвално усърдие.

Но най-объркващ от всичко бе маниерът, с който тя приемаше всеки опит да бъде разубедена. Първоначално мама бе ненастойчива, тактична и дискретна в своя подход, но след като времето минаваше и всичките й усилия се проваляха, тя започна да й говори с най-силни изрази и без прикритие да използва убедителни аргументи, които никой не можеше да отхвърли. Госпожица Гревил ги отхвърли. Тя изслушваше казаното със своята спокойна, уверена усмивка, почти развеселена от напрегнатото държание на майка ми, след което с отмятане на глава заявяваше с абсолютно неопровержима логика:

— Ти не разбираш, Грейс. Има си причини за всичко. Аз знам.

Тези две последни думи на пълна убеденост в собствените знания бяха непревземаеми за простия разум. Мама не знаеше вече какво да прави. От кого можеше да потърси съвет? Онези личности от „Света Ана“, запознати с предишните слабости на госпожица Гревил, не проявяваха желание да приемат на сериозно тревогите на майка ми и я съветваха да не предприема нищо, мотивирайки се, че тези нови проявления щели да минат от само себе си. Във всеки случай, поради положението им в училището, беше очевидно, че те нямаха желание да бъдат въвлечени в тази работа. Кемпбъл, с която майка ми се опитваше да се съвещава, също не искаше да помогне. Тази глуха мълчалива жена още от самото начало бе изразила възмущението си от нашето присъствие в къщата. Тя считаше, че има приоритетни права над своята работодателка и не искаше да разкрие или не знаеше адреса на брата на госпожица Гревил в Кения, когато мама предложи да му пише. Трудността, възникваща при всеки опит за проява на действие изглеждаше непреодолима, защото още при първите белези на намеса от наша страна неминуемо щеше да се предизвика скандал в града. Не можеше да се направи нищо друго, освен да се чака. Така се зароди и един период на напрегнато очакване, по време на който майка ми често възкликваше с тон на лошо предчувствие: „Как ли ще свърши това?“.

Трябва да призная, че странността на ситуацията, внушаваща очакването за нови страхотии, предизвикваше ужасяващо вълнение в душата ми, допълнително стимулирано от развиващите се промени в личността и външния вид на госпожица Гревил. Нейните прояви на безпрецедентно откровение ме стряскаха и притесняваха. Гърдите и ханшът й бяха напълнели и сега тя имаше съвсем различна стойка — с раздалечени крака, като това, което приемах за стомаха й, но бе несъмнено нейният таз, стърчеше, силно изнесено напред. И все пак чудатото очарование на тези нейни трансформации се притъпяваше от настойчивата натрапчивост на една изключително потискаща ме мисъл. Ако госпожица Гревил не се върнеше към предишното си състояние и ако положението й продължаваше да се влошава, как тогава щеше да изпълни обещанието си да ме изпрати в училище? И какво щеше да стане с моите главозамайващи стремежи? Те никога нямаше да се осъществят. Никога. Сърцето ми подскочи пред тази ужасяваща перспектива. Щях да бъда загубен.

Така че можете да си представите колко притеснено изучавах госпожица Гревил в случаите, когато бяхме заедно. Те доста бяха намалели, тъй като през вечерите майка ми ме държеше близо до себе си. Но въпреки всичко липсата на подходящи случаи не възпираше надеждите и страховете ми, нито настроението ми, да се издигат и падат като барометър. По принцип бях настроен оптимистично. „Това не може да продължава вечно — казвах си, — трябва да й мине. Нищо няма да се промени и ако издържим още пет-шест месеца, нещата ще се оправят.“ Уви, само заблуждавах себе си. Вече се проявяваха и други фактори — непредвидени явления, които аз дори не бях забелязал. Всичките ми мисли и усилия бяха насочени към госпожица Гревил. Бях забравил напълно за господин Лесли.

Беше влажен неделен следобед и мама четеше вестник „Ардфилън Хералд“, който винаги се появяваше у нас в края на седмицата. Изведнъж тя се сепна и възкликна:

— Милостиви боже!

Беше сменила цвета си, но въпреки това не остави вестника, а продължи да чете почти отчаяна. След това той се изплъзна от ръцете й и тя се опусна назад в стола си, вторачила невиждащ поглед в мен. Това можеше да означава само беда. По тила ми вече бяха започнали да лазят мравки, когато зададох познатия въпрос:

— Какво има, мамо?

Тя не отговори — очевидно не можа да ме открие в отдалечения обсег на полезрението си. Устните й се движеха, но не изричайки молитва, както ми подсказа опитът, а просто тихо говореше сама на себе си. Тъкмо се канех да повторя въпроса си по-настойчиво, когато — сякаш преминали звуковата бариера — от устата й се откъснаха следните думи:

— Тя няма как да не го види… или чуе.

— Мамо — трябваше да раздрусам ръката й. — Какво е станало?

Наложи й се да ме открие, преди да ми отговори.

— Господин Лесли ще се жени. — За момент тя замълча. — На петнайсети, следващия месец.

Сякаш неспособна да продължи по-нататък, тя ми подаде вестника. Един параграф от колоната за обществени и лични вести бе озаглавен: „Жени се известен пастор“. А под него, с по-малки букви следваше: „Съобщава се за брачното тържество между господин Х. А. Лесли и госпожица Джорджина Дъглас“. Продължавайки да чета, не след дълго открих, че тази госпожица Джорджина не беше никоя друга, а сестрата на подавача на фалцирани топки — моя неотдавнашен познат от крикета, в чиито разговори онази парна яхта с двоен комин свидетелстваше убедително за богатството на баща му. Набързо прегледах и останалата част от параграфа: „дълготрайно приятелство… внезапното решение от страна на щастливата двойка… радушно посрещнато от многобройните им познати и доброжелатели…“.

— Но това е чудесно! — извиках аз. — Така се урежда всичко.

Майка ми ме погледна мълчаливо.

— Не разбираш ли, мамо? Когато госпожица Гревил види, че той ще се жени за друга, тя ще разбере, че този мъж не може да се ожени за нея.

— И това ще й бъде от голяма полза, горкото създание.

Бледата, тъжна усмивка на мама ме обърка.

— Искаш да кажеш, че тя няма…

— Не искам да казвам нищо — рече твърдо мама, подсказвайки ми, че разговорът трябва да приключи. — И не искам да слизаш при нея за известно време. Не и докато не видим как ще се развият нещата.

През цялата вечер аз и мама бяхме много тихи. Къщата също бе забулена в мълчание. На другата сутрин отидохме на литургията в десет часа. Понякога в неделните дни получавахме покана от госпожица Гревил да обядваме заедно с нея. Днес, след като се върнахме от църквата, нямаше никаква покана и госпожица Гревил не беше ходила в „Свети Джуд“.

Къщата продължаваше да мълчи. Забравих какво бе направила мама за обяд. Този път със сигурност не забелязах какво съм ял. След това мама полегна за един час, а аз написах домашното си за деня. В четири часа направих чая. Не се чувствахме толкова очаровани от безконечната тишина и дори си говорехме почти шепнейки. Отнесох чашите от чая в умивалника и ги измих и подсуших. Докато правех това, от време на време поглеждах към майка си. Усещах я, че е страшно напрегната — непрекъснато вървеше нагоре-надолу по малкия ни коридор, стъпвайки леко с домашните си чехли и ослушвайки се през цялото време с наведена на една страна глава.

Вече се стъмваше и отново бе започнало да вали. Ненадейно, точно когато се канех да запаля газената лампа, на вратата се почука.

Мама видимо се стресна. Погледнах към нея обезпокоено и направих въпросителен жест.

— Да отворя ли?

Тя поклати глава и приближавайки се до вратата, рязко я отвори.

На прага, като внезапно изникнало привидение, стоеше Кемпбъл. Нейната слаба, тъмна, ъгловата фигура стоеше злокобно изправена в здрача. Но изражението й бе така безчувствено и невъзмутимо, както винаги. Ръцете й стояха сгънати отпред, върху колосаната й престилка.

— Мадам би искала да ви види — каза сухо тя.

— Добре — отговори бавно мама. — Ще дойда.

— Мадам би искала да види и двама ви — рече Кемпбъл по същия начин, както преди малко.

Настъпи кратка пауза.

— Не мисля, че… — започна мама, обръщайки се към мен.

— Няма нищо, мамо — прекъснах я. — Ще дойда с теб.

В тази декларация нямаше капка героизъм. Сърцето ми туптеше забързано, а коленете ми леко трепереха, но аз не исках да изпусна нещо. Всъщност усещах, че госпожица Гревил, намираща се в дълбока житейска криза, би могла да се почувства подтикната да направи жизненоважна декларация във връзка с моето бъдеще.

Майка ми се поколеба. Усетих я, че искаше да разпита Кемпбъл, за да изкопчи някаква информация за настоящето състояние на нещата, но прислужницата не беше човек, който можеше да бъде питан за нещо. Дори вече бе започнала да отстъпва назад. Последвахме я. Тя се спря пред спалнята на госпожица Гревил и — винаги коректна — отвори вратата за нас.

Стаята беше голяма, с двоен прозорец, водещ към предната тераса, но сега ленено копринените завеси бяха спуснати и газовите лампи запалени. Никога досега не бях влизал в тази стая и при други обстоятелства щях да проявя любопитство към мебелировката, ако вниманието ми не бе моментално приковано от госпожица Гревил. Тя седеше до една дълга ниска масичка, ненапълно облечена, загърната с хавлия за къпане и така усърдно пишеше нещо, че когато влязохме, не погледна към нас. Очевидно бе написала четири писма — инстинктивно преброих четирите плика с марки, които лежаха на масата — и сега работеше върху петото. Изглеждаше спокойна, дори напълно уравновесена и макар че косата й бе леко разрошена, нормалността на външния й вид ми даде моментен импулс на успокоение.

— Това е! — възкликна тя накрая, оставяйки писалката на масичката. — Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.

Тя сгъна писмото, пъхна го в един плик, след което го запечата, адресира и му залепи марка. Събирайки всичките писма заедно, тя направи от тях прилежна купчинка пред себе си, седна изправена и уверена.

— Е, Грейс — отбеляза меко. — Предполагам, че си видяла забележката в „Хералд“.

Нямаше никакъв смисъл да се отрича и мама направи точно това. Видях я как се отпусна облекчено, успокоена от разумното поведение на госпожица Гревил. Нямаше и следа от ярост, истерия или припадък.

— Първоначално мислех да го игнорирам — продължи госпожица Гревил, — тъй като в най-добрия случай това е една глупава измишльотина. Но премисляйки въпроса по-сериозно, реших, че е необходимо да се вземат мерки.

Майка ми отново се напрегна.

— Ти естествено разбираш, че той, горкият човечец, не е замесен в това. Цялата скандална история е интрига, провокирана от онази жена с мълчаливото съгласие на издателя на „Хералд“ и по всяка вероятност също и от кмета на града.

Отхвърляйки с рязко движение на ръката опита на мама да протестира, тя продължи така сдържано, както преди малко, но с нова нотка на тежест.

— Затова аз написах тези писма… които ти, Керъл, ще бъдеш така учтив да пуснеш вместо мен. — Тя ги протегна напред и аз видях как ги приемам. — Едното е до господин Лесли, второто — до неговия епископ, третото — до издателя на „Хералд“ и четвъртото — до градския управник. Последното писмо е до онази жена. — Тя замълча и погледна знаменателно към тоалетната си масичка; рапирите бяха донесени от долния етаж и предпазителите на върховете им бяха свалени. — Така е, Грейс. Предизвиквам я на дуел.

— О, не — изплака майка ми. — Ти не трябва да правиш това.

— Дори и да не трябва, ще го направя. — Госпожица Гревил се усмихна и по пустия й поглед, по неговата абсолютна празнота разбрах, че това бе усмивка на една напълно умопобъркана жена, дори преди да бе добавила: — Естествено, скъпа Грейс, разчитам на теб да ми станеш секундант.

Не знам как излязохме от тази стая. В момента, в който се измъкнахме отвътре, мама отиде при телефона и позвъни на доктор Юин. Той пристигна след около половин час. Междувременно, завладян от настроението на безутешна мъка и душевно опустошение, чувствайки се като идиот, аз се оттеглих в моята дупка в кухненската ниша. Не мръднах оттам по време на докторската визита и се показах едва когато чух шума от неговото заминаване. Поглеждайки надолу от перилата на стълбището към вестибюла под мен, го чух как казва на майка ми:

— Тя трябва да бъде удостоверена и преместена незабавно.