Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лорънс Керъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Song of Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Песен за петаче

ИК „Инфоспектър“, Стара Загора, 1996

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-08-03

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

В събота сутринта на пети август в осем и половина аз се отправих за хотел „Крайтириън“. Въпреки че небето бе все още сиво, ведрината на въздуха бе освежаваща след неотдавнашните горещини. Не казах нищо на чичо Лио за своите планове. Добрите новини от майка ми ме караха да се надявам, че ако всичко минеше добре, аз нямаше да остана при него още дълго. Назначението й към Министерството на здравеопазването сега бе сигурно и тя очакваше да се върне в Уинтън в близките няколко седмици. Вероятно тогава щеше да прекрати моето временното пребиваване при чичо ми.

Въпреки че братовчед ми бе настоявал да тръгнем в по-ранен час, предполагах, че ще се наложи да чакам, но когато доближих хотела, видях, че червената кола вече бе дошла пред входа и в нея седяха Терънс зад волана и госпожица Гилхули до него.

Тръгнах забързано към тях и той ми махна отдалеко за поздрав.

— Радвам се да те видя, човече. Как се чувстваш?

— Благодаря, добре, Тери.

— Скачай отзад тогава. Другите идват след минута. Нора току-що отиде за кафе.

Както се качвах на задната седалка, госпожица Гилхули се извърна назад и оголи златните си зъби в приветлива усмивка. Беше облечена с ярко карирано палто и плоска като чиния шапка на главата, завързана с любимия й розов тюлен шал. Вероятно тази жена беше най-добрата клиентка на госпожица Донахю и несъмнено разходите й в „Ърл“ бяха разточителни, но въпреки това никога не бях срещал друг човек като нея, който да успява да изглежда така крещящо ослепително и да може да се облича така безвкусно — ефект, който тя подсилваше и с най-разнообразни вулгарни превземки. Тази жена непрекъснато се суетеше за нещо, контеше се, оправяше косата си, пудреше носа си, ровеше из чантата си, потупваше се на най-неочаквани места, проверяваше маникюра си, опъваше врат, жестикулирайки с изтънчени движения на китката или привличайки без нужда вниманието на Терънс с разнежена, женствена чаровност. Госпожица Гилхули не беше нито красива, нито млада и нейните претенции към тези качества, заедно с навика й да започва всяка втора забележка с думите „Аз винаги съм казвала…“, ме дразнеха до невероятност, въпреки че сега въпросната личност ме поздрави с благосклонна снизходителност.

— Добро утро, млади човече. Надявам се днес да ми донесеш доста парички.

— Да не би да имате нужда от пари, госпожице Гилхули?

Терънс се изсмя невъздържано.

— Направо те разби, Джоси. Всички знаем какво стои зад името Гилхули. Но какво става с Нора?

— Сигурно се е втурнала с все сили натам — отбеляза госпожица Гилхули. — Винаги съм казвала, че човек не трябва никога да се втурва по този начин. А изглеждаше така зле, милата. Бяла като вестник.

Миг по-късно Нора се появи през летящите врати на хотела, следвана от Донахю. Нетърпеливо подканени от Терънс, който слезе от колата и взе манивелата от кожения й калъф, те се присъединиха към мен на задната седалка.

— Вземи рогозката, Нора. Ето я там… на дръжката. Може да е хладно. Загърни се добре. Винаги съм казвала, че това е задължително, преди да се тръгне — предложи съвета си госпожица Гилхули, докато Терънс запали двигателя с няколко завъртания, след което се качи на мястото си зад кормилото и подкара автомобила.

Седнала по средата между Донахю и мен, Нора разстла рогозката върху коленете ни. Докато правеше това, тя ми се усмихна, без да говори. Колата набираше скорост.

В действителност това бе моето първо возене в частен автомобил и докато ние се придвижвахме по главните улици на Уинтън към пътя за Единбург, аз се отдадох на приятното изживяване от возенето. Терънс бе отличен шофьор — изглежда че бе карал тази кола многократно — и сега можех да направя някои свои догадки защо госпожица Гилхули го привличаше толкова силно въпреки своите мизерни физически прелести. Те и двамата бяха в приповдигнато настроение и непрекъснато се смееха и говореха с непринудена веселост, видимо контрастираща с царящото почти пълно мълчание отзад.

Сега вече бе невъзможно да не се забележи, че отношенията между Нора и Донахю се бяха влошили съвсем. Докато той, вероятно заради етикецията, отправяше по някоя случайна формална реплика към нея, тя едва отговаряше, продължавайки да гледа право напред с бледо, безизразно лице. Това въобще не допадна на Донахю и не след дълго, повдигайки рамене, той внезапно се отказа от преструвките си и привеждайки се напред с най-добри обноски, отдаде цялостното си внимание на госпожица Гилхули, като шепнеше в ухото й и я караше да се смее, съревновавайки се с Терънс за нейното внимание.

Нора не реагира никак, изражението й не се промени, само след известно време ръката й се придвижи под прикритието на рогозката и потърси моята. Пръстите й бяха толкова студени, че аз започнах да ги търкам.

— Добре ли си, Нора?

Тя погледна към мен и кимна.

— Напоследък съм малко неразположена, но свежият въздух ми действа много добре. Не трябваше да пия онова кафе.

Другите бяха толкова ангажирани, а смехотворните пристъпи на госпожица Гилхули бяха така остри, че нямаше никаква опасност да бъдем чути.

— Лошо ли ти е?

— Съвсем малко. Ще ми мине.

Загледах я със загрижен поглед. Тя въобще не приличаше на себе си. Нима предателското поведение на Донахю я бе разстроило до такава степен?

— Щом не се чувстваш добре, не трябваше да идваш.

— Не можех да понеса да вися цял ден сама. Госпожицата я няма, на покупки е в Манчестър. А и недей забравя, че искам да те видя как тичаш.

Наистина ли го мислеше това? В сегашното си състояние се съмнявах дали въобще се сеща за състезанието.

На това място вниманието ми бе отвлечено. Терънс бе объркал пътя и след като се консултира с картата си, изведнъж откри, че един грешен завой след Дънбар ни бе отклонил на петнайсет мили от верния път. Вместо да рискуваме да се изгубим по селските пущинаци, бе решено да се върнем до крайбрежния път, което пък повдигна въпроса дали ще можем да пристигнем навреме за началото на спортното мероприятие в два часа. Разговорите притихнаха, след като Терънс засили колата до максималната й скорост и ефектът бе такъв, че в един и двайсет ние се провряхме през някаква тясна каменна арка и навлязохме в Берик на Туийд.

Мястото представляваше едно старо сиво градче, разпростряло се от двете страни на реката Туийд, където тя се вливаше в морето. То бе набраздено от калдъръмени улици и малки лъкатушещи алейки, като всичко това бе оградено от средновековна стена с крепостен вал, надвиснал над пристана. Докато минавахме през стария сводест вход, веднага си помислих, че сигурно е прекрасно да бродиш тук и да се отдадеш на мечтания. Но днес мястото представляваше сцена на необичайно оживление. Главната улица бе пълна с хора, централният площад — претъпкан с коли, фургони и каруци. Целият град бе в такова възбудено състояние, че от коментарите на Терънс и Донахю стана ясно, че положението е силно задоволително.

— Трябва да вземем вестник — рече Тери и махна на едно вестникарче, като му подметна монета във въздуха.

Вестникът беше малък, от два листа. Видях най-отгоре заглавието му, „Берикски вести“, докато братовчед ми бързо го прелистваше.

— Има ли го? — попита Донахю, привеждайки се напред.

— Тук е — отвърна Терънс. — И звучи много добре.

Двамата зачетоха страницата с явно задоволство, а госпожица Гилхули, раздразнена, че за момент не е обект на тяхното внимание, възкликна:

— Слушайте вие двамата, кога ще ходим да обядваме? Онова отсреща прилича на някакъв хотел.

— Не, Джоси, скъпа — каза Терънс. — Тая храна тук ще те убие. Ще отидем направо на игрището и там ще пийнем и хапнем нещо в шатрата. А на връщане за вкъщи ще спрем в Единбург и ще си направим угощение във „Ф & Ф“.

Усетих вълнуваща тръпка. „Ф & Ф“, добре известното съкращение на „Фъргюсън и Форестър“, бе най-луксозният ресторант в Единбург. Терънс със сигурност щеше да ни нагости добре. Преди да бяхме тръгнали отново, той се обърна към мен и с одобрителна усмивка ми подаде вестника, сочейки към центъра на страницата:

— Погледни тук, млади приятелю. Ще разбереш какво мислят за теб на това място.

Беше едно силно открояващо се каре в рубриката, посветена изцяло на спортния празник, където се даваха времената от предишните състезания, имената на участниците и вероятните съотношения в залаганията.

Загадъчен участник в бягането на една миля

Всеобщото убеждение, че купата на състезанието на една миля ще се оспорва между миналогодишния претендент Питър Симс и настоящия носител на наградата — жилавия ветеран Хари Първис, може да бъде разбито на пух и прах малко след четири часа днес от един млад юноша от Запада в лицето на Лорънс Керъл. На този доскорошен ученик, който ще се състезава с цветовете на „Рокклиф“, неотдавна било засечено времето на въпросната дистанция на игрището на младежкия клуб „Харп“ и се носи мълвата — което първоначално не могъл да повярва и треньорът му — че младият Керъл постигнал ново рекордно време. Така че няма да стреляте в тъмното, ако заложите на него. Това направо са предварително спечелени пари.

Сияещ от гордост, смъкнах вестника надолу. Исках да го покажа на Нора, но точно в момента, подскачайки в колата по някакъв неравен път, се бяхме присъединили към потока от хора, насочил се към мястото на събитието, докато братовчедка ми стоеше приведена напред, хванала се за дръжката на гърба на предната седалка. Сгънах внимателно вестника и го прибрах в джоба си. Щях да й го покажа по-късно. Във всеки случай, това бе нещо, което исках да запазя.

Скоро стигнахме до самото място — една просторна тревна поляна, стигаща чак до скалите в далечината, с прилежно оградено с въжета и маркирано с вар трасе, разкрасена с цветни флагчета, разпънати шатри и най-разнообразни павилиончета, които придаваха на мястото атмосферата на селски панаир. От едната й страна имаше малко игрище за голф, а от другата се виждаше открито море. Разположението ми допадна много, а свежият бриз, подухващ откъм морето, накара кръвта ми да се раздвижи. Знаех, че ще се представя добре.

Госпожица Гилхули и Нора се отправиха към шатрата, за да пийнат по нещо освежително, докато аз слязох от автомобила и започнах да помагам в развързването на багажа от решетката на багажника. Терънс не го беше паркирал на определеното, оградено за целта пространство, а точно зад редицата, където букмейкърите слагаха подиумите си.

Донахю бе започнал да сглобява стойките на таблото си в нещо като платформа, съставена от отделни секции, когато Терънс попита:

— Март, не искаш ли първо един сандвич?

— По-късно — отвърна Донахю. — Ти върви… вземи го и него.

Като основен участник в голямото събитие на деня, това уклончиво и леко пренебрежително обръщение към мен ми се видя доста неприемливо. Отдалечавайки се с Терънс, казах:

— Трябва да внимавам какво ще ям. Също така не трябва да е много.

— Това, което можеш да получиш тук, няма как да ти навреди.

Смисълът на неговите думи ми стана напълно ясен, когато се присъединихме към Нора и госпожица Гилхули покрай дългия, претъпкан бар. Госпожица Гилхули бе в отвратително настроение.

— Това прехвърля границата на всичко. Каква презряна сган. На всичкото отгоре, изглежда, че няма нищо друго, освен пирожки с месо.

— Просто се примири с действителността — каза предразполагащо Терънс. — Довечера ще имаш раци и шампанско.

— Довечера е след много време. А виж и Нора, толкова й е лошо, че едва стои. Трябва да пие един коняк. Винаги съм казвала, че няма нищо по-добро от коняка за стомашни болки.

— Искаш ли бренди, Нора?

Тя поклати глава. Наистина изглеждаше зле и неизразимо отчаяна.

— Ако ще пия нещо, по-добре да е джин.

— Добре. — Той посочи към една маса в ъгъла на шатрата. — Отидете двете да седнете ей там.

Тери се оправяше невероятно добре в този вид работи и за нула време успя да вземе две чинии със смесена храна и няколко питиета. Отнесохме ги заедно до масата. Нора изпи джина, но не яде нищо. Госпожица Гилхули преглътна с усилие половин сандвич и с наранена изисканост остави другата половина в чинията. Аз глътнах две пирожки с месо и бях санкциониран от Терънс, който привърши с остатъка от сандвичите, като дори разсеяно изконсумира и останалата от госпожица Гилхули половинка. Тогава измъкна един кръгъл състезателен етикет и ми го подаде.

— С това ще можеш да влезеш в съблекалнята. Нещата ти са в колата. Хайде, не губи време. — Той се изправи. — Да тръгваме, Джоси, скъпа. Да излезем навън да подишаме малко свеж въздух.

Докато те излизаха, аз прикачих етикета за ревера на сакото си. Бях доволен, че останах сам с Нора. Чувствах се силно обезпокоен и исках да разбера защо тя бе толкова разстроена. Но повдигнах глава и видях, че Донахю бе влязъл в шатрата и сега се приближаваше към нас. Той седна и гледайки към мен, сякаш искаше въобще да ме няма там, каза неловко:

— След малко започвам работа. Реших преди това да мина и да видя как си.

Помислих си, че Нора няма да му отговори, но след малко тя рече с вдървени устни:

— Не си ли малко позакъснял? Ако наистина държиш да знаеш, чувствам се отвратително.

— Да ти донеса ли нещо? Един джин?

— Писна ми да се наливам с джин. Изглежда, напоследък живея само на тая проклета течност. Освен това знаеш много добре, че го мразя.

— Слушай, Нора… опитай се да се овладееш. Нещата може да не са чак толкова лоши, колкото предполагаш.

— Радвам се, че мислиш така.

Искаше ми се да се махна от тази свада, но Донахю седеше от външната страна на моята пейка и ме бе заклещил. Трябваше да седя и да слушам, докато той се опитваше де сдържа нервите си.

— Не се дръж така гадно, Нора. За бога, направи малко усилие. Партито довечера ще те разведри.

— Няма да ходя на никакво парти — заяви Нора.

— Какво!

— Не чу ли! Ще стоя тук в шатрата и ако не се пооправя, няма да се връщам с колата. Ще хвана влака за вкъщи.

— Какъв влак?

— Експресът в шест без десет. Казвам ти го сериозно. Предположих, че може и да не издържа тук цял ден, затова погледнах разписанието, преди да тръгнем.

— Значи ти няма да се върнеш с мен?

— Не. И не ме гледай така.

— До неотдавна ти беше доста хубаво, когато те гледам.

— С това вече е свършено. Както и с теб също. Веднъж завинаги.

Донахю седеше мълчаливо. След това отправи към нея дълъг, студен поглед.

— Добре — рече той. — Щом така искаш, действай.

После се изправи и ме дръпна за ръката.

— Ти тръгвай. Време е да те представя на организационния секретариат. Не знам защо, по дяволите, всичко трябва да го върша аз. Ако не потвърдиш участието си, и тая работа ще се провали.

Оставихме Нора и тръгнахме към секретариата — една квадратна палатка близо до линията за финиширане. Донахю спря пред нея и се обърна към мен, предупреждавайки ме:

— Да не кажеш кой те е довел тук!

— Защо, ти няма ли да влезеш с мен?

— Аз трябва да отивам да се оправям със залаганията — рече той, след което се обърна да върви, но рязко спря. — И слушай, ако те питат на каква възраст си, да знаеш, че си над шестнайсет.

— Но аз ще навърша шестнайсет чак на втори следващия месец.

— Ти си ги навършил, тъпо недорасло копеле, защото в противен случай ще бъдеш дисквалифициран още преди състезанието. А ако това стане, ще ти прекърша гадния врат.

Зяпнах го с негодуващо изумление. Какво право имаше тоя да се отнася към мен така? И какви бяха всичките тези измишльотини за възрастта ми?

Все още кипящ от възмущение, влязох в палатката. Секретарят бе нисък мъж с червендалесто лице, облечен в спортен костюм с долнище за голф и клубна вратовръзка. Не ми зададе никакви неприятни въпроси и дори докато се подписвах срещу името си в книгата, ме изгледа с интерес и протегна напред ръка.

— Ще ни се тук да има повече като теб. — Той ми се усмихна, успокоявайки накърнената ми гордост. — И късмет!

Когато излязох, Донахю бе отишъл на мястото си. Терънс и госпожица Гилхули все още не се виждаха наоколо. Бе станало почти два часа и всички букмейкъри бяха започнали да обявяват курса на залаганията. Тръгнах бавно покрий редицата, забелязвайки, че залозите за главното събитие — бягането на една миля — вече бяха написани с тебешир на дъските. Самоуважението ми се възвърна, когато видях, че бях определен като един от фаворитите редом с Първис при залог едно към едно и Симс при две към едно. Дори имаше една дъска, където бях определен като по-добрия от Симс и Първис при залог две към едно за мен. Повече въобще не исках да се занимавам с Донахю, затова не отидох до платформата му, но от насъбралата се тълпа около него, изглежда, правеше страхотни обороти.

Гръм от пистолетен изстрел разцепи въздуха. Първата дисциплина бе започнала. Промушвайки се напред към огражденията, видях, че това бе първата серия на сто ярда. Почти веднага последва и втората. Искаше ми се да отида при Нора. Мисълта за нея непрекъснато се въртеше в главата ми, преплетена с още няколко други притеснения, които бяха започнали да ме безпокоят. И все пак чувствах, че тя искаше да остане сама и че всяка намеса от моя страна само би влошила нещата. Обхвана ме странна пасивност, смътно усещане, че съм впримчен в обстоятелства, на които не можех да повлияя по никакъв начин, освен да им се подчиня. Останах до огражденията и продължих да наблюдавам състезанието.

Докато времето минаваше и дисциплините следваха една след друга, нервите ми се изопваха все повече. Не можейки да стоя мирно, аз непрекъснато движех ходилата, сгъвах коленете, възстановявайки еластичността на краката си. Наближаваше часът на моята истина. Не трябваше да закъснявам. Измъквайки се от тълпата, аз отидох и взех сака с екипа си от колата, след което тръгнах бавно покрай редицата от букмейкъри към съблекалнята, окуражен от факта, че навсякъде бях определен за фаворит в дисциплината. Сега около Донахю, протягайки напред ръце и крещейки да вземат техните залози, се бяха натрупали повече хора от когато и да било. Само от чисто любопитство хвърлих един поглед към таблото му и… не можах да повярвам на очите си. С болезнено изумление видях написаните с тебешир върху дъската обикновени цифри, показващи, че той даваше облози пет към едно в моя полза. Дори минавайки покрай него, видях как той изтри петицата и я направи на шестица. При тази промяна тълпата около него се увеличи още повече.

Влязох в палатката съблекалня в състояние на пълно объркване. Това бе абсолютно безсмислено. Да не би Донахю да бе откачил? Още от самото начало на това начинание всяка направена стъпка предполагаше пълната увереност, че аз трябва да спечеля и ако сега наистина го направех, то той трябваше да изплати шест пъти това, което бе взел.

Изведнъж, както стоях сред лабиринта от мистификации, сърдечно ръкостискане ме върна към действителността. Един слаб мъж в зряла възраст, плешив като водна кокошка, със скулесто и обветрено лице, облечен с фланелки на сини и червени райета и избелели, стегнати бански гащета, които прилепваха като втора кожа върху жилестите му крака, друсаше силно ръката ми.

— Аз съм Първис. — Той се ухили, кимвайки към пейката в дъното на палатката. — А това е Симс. Чух, че си щял да ни разпердушиниш нас, старите воини.

Симс, в процес на събличане и практически гол, се приближи към нас. Той беше много по-млад от Първис, на около двайсет и шест-седем, със здраво телосложение, с къси мускулести крайници и масивни гърди, покрити с мъх от сплъстени черни косми. Не ми изглеждаше особено опасен, стори ми се прекалено тежък като цяло. Що се отнасяше до Първис — какво пък толкова, работата ми се видя направо смешна; той действително си беше на годинки.

— Е, желая ти успех, младок — рече добродушно Симс. — Нека най-добрият спечели и всекиму според способностите.

— По-добре се обличай, момче — каза Първис. — След малко ще бият камбаната.

Започнах да се преобличам. На пейките имаше още няколко участници. Някои обличаха потници, други затягаха шпайкове. Едно дългуресто момче, на което викаха Чък, по мое предположение на седемнайсет, бе единственото около моята възраст. Повечето от съперниците ми изглеждаха в приятелски отношения и от техните весели подмятания за предишни състезания се подразбираше, че са редовни участници във всички подобни мероприятия. Но аз едва забелязвах дори тях. От цялата бъркотия в главата ми на преден план бе изплувала една-единствена ясна и конкретна мисъл. Дали мошеничеството, извършвано от Донахю, можеше да бъде осуетено, ако аз спечелех състезанието. Поех дълбока глътка въздух. Бях дошъл, за да спечеля, бях обещал да спечеля и за бога, щях да спечеля!

Звънът на камбаната ни изкара от палатката. Докато излизахме, преброих участниците — бяхме всичко осем. Отвън от една шапка теглихме жребий за позиция. Изтеглих номер 4, което като стартово място беше умерено добро. После минахме през един тесен отвор в ограждението на площадката. Досега не бях осъзнал истинския размер на тълпата. Сега видях, леко уплашен, че тя е страхотна — огромен кръг от гледащи лица. Макар и да бе странно, но този кръг се оттегли назад, докато ние се подреждахме пред кривата бяла стартова линия. Приведен леко напред, с напрегнати тъпанчета, слухтящ за стартовия пистолет на рефера, аз виждах само блестящото слънце върху тревната писта, разпростряла се пред мен във формата на широк овал, мислейки единствено за факта, че три обиколки правят една миля.

Тряс! Изхвърчах едновременно с изстрела, като минах напряко във вътрешната страна на пистата и както си правех сметката още отначало, заех водеща позиция от самия старт. Бързото трополене на стъпки зад мен не ме безпокоеше. Бях отпред и възнамерявах да остана там. Движейки се свободно сред свежия хладен въздух, чувствах, че мога да продължавам така до безкрайност. Колко бързо минахме първата обиколка! И изведнъж, сякаш от много далеко, предвкусвайки триумфа от победата, аз чух как тълпата крещи името ми отново и отново. Бях по средата на втората обиколка, когато някакъв бегач, нито Симс, нито Първис, а неизвестен и непокровителстван от зяпачите състезател, неочаквано профуча покрай мен и ме откъсна с цели три ярда. Бе невъзможно да понеса такава обида. Под акомпанимента на продължаващите диви възбудени крясъци, аз се напрегнах и ускорявайки скоростта, го оставих отново зад себе си.

Само че изведнъж въздухът стана не чак така прохладен и движенията на крайниците ми далеч не чак толкова елегантни и пъргави. Въпреки това втората обиколка бе завършена и аз все още стоях начело. Оставаше още една, последната. С вдигната нагоре глава, с думкащо сърце, аз продължавах да тичам, съзнавайки, че губя сили, но молейки се да съумея да задържа водачеството си. Уви, молитвата не донесе никакъв отговор от небесните сили, към които бе адресирана. Бях на не повече от половин обиколка до целта, когато Първис профуча покрай мен с невероятен устрем, движейки жилестите си крака като бутала и загребвайки въздух с лакти. Проправили си път напред, зад мен се доближиха Симс и още двама други. Положих отчаяни усилия, но не можах да устоя на тази масирана атака. Собствените ми крака, ако те действително принадлежаха на мен, защото изобщо не ги чувствах, отказваха да се подчинят. Дробовете ми горяха, гърлото ми бе пресъхнало и едва поемах въздух. Разбрах, че с мен е свършено. Името ми вече не се викаше и заглъхна в ругатни, загубило се сред надигащия се рев на лозунга „Първис, татко Първис!“, който едва успявах да чуя сред обгърналата ме червена мъгла, плуваща пред очите ми.

Все още движейки се, но вече напълно сляпо, долових смътно със сетивата си как още сенчести форми преминаха покрай мен. Когато стигнах със залитане до скъсаната финална лента, зад мен бе останал само един-единствен бегач — тромавият дългуч, дето му викаха Чък. Финиширах предпоследен.

За моя милост съблекалнята се оказа наблизо. Победен пред целия свят, унижен до краен предел и готов да се разплача всеки момент, аз се дотътрих вътре и се скрих от погледите на всички. Както си седях на пейката с приведена глава и тежко дишащи гърди, татко Първис се опита да ме успокои.

— Едната миля не е твоята дистанция, момче. Щеше да си много добър, ако разстоянието беше наполовина. Но нищо, животът е пред теб.

Почувствах добрината в думите му, но не можех да откликна на тях. Само какъв глупак бях, и Терънс също, да си представям, че на моята възраст, нетрениран и в лоша спортна форма, мога да се състезавам с мъже, опитни бегачи, които участваха във всички състезания на шотландската спортна верига и дори в определен смисъл бяха професионалисти. Накрая се изправих, облякох си дрехите, хвърлих подгизналия екип в сака и излязох навън.

Моментално налетях на Терънс. Явно ме бе чакал и преди да мога да изкажа и една дума на съжаление, той ме хвана за ревера на сакото.

— Какво прави толкова дълго! — извика напрегнато братовчед ми и без да ми даде възможност да заговоря, продължи: — Слушай сега, Лорънс. Няма да се приближаваш до Донахю или до който и да било друг от нас. Не отивай при колата. В никакъв случай.

— Защо? — попитах уплашено. — Защото не спечелих ли?

— Не бе, идиот такъв! — Той се поколеба, огледа се наоколо и снижи глас: — Всъщност имаме малко неприятности със залозите и за теб ще е много по-безопасно да стоиш настрана. Цялата тая бъркотия я направи Донахю. Това, за което си мислех, че ще стане прекрасно, изведнъж се превърна в нещо отвратително. Така че сега ще направиш следното. Ще отидеш кротко в града и ще ни чакаш при арката. Помниш ли откъде влязохме в града?

— Да.

— Добре тогава. Ще те вземем оттам с колата след по-малко от час. Ето ти един паунд, ако искаш да хапнеш нещо или каквото и да е друго, докато чакаш.

— Съжалявам, че загубих, Тери. — Най-сетне успях да изрека тези слова, изпълнен със страдание.

Той се вторачи в мен по много странен начин и после, без да каже дума, се обърна и забързано се отдалечи.

За момент останах неподвижен, гледайки как фигурата му се загуби сред тълпата, след това, нарамил сака, се измъкнах с приведена глава от района, минавайки през изхода на игрището за голф, и закрачих с тежки стъпки през поляната по пътя към града.