Арчибалд Кронин
Песен за петаче (24)

Двадесет и трета глава

През следващата седмица стана очевидно, че чичо ми възнамеряваше да ме държи максимално ангажиран и тъй като бяхме заедно почти непрекъснато, аз имах възможността да наблюдавам до безкрайност този наистина необикновен човек.

Сутрин пишех под неговите инструкции повечето от писмата му, макар и не всичките. Разбира се, в кабинета му нямаше пишеща машина, а записващите устройства не бяха въобще по вкуса на Лио. Дори нещо повече, въпреки разнообразието на служебните ангажименти на чичо ми, неговата кореспонденция бе относително скромна, тъй като основната част от делата му се осъществяваше чрез устни уговорки. А когато пишеше, никога не си правеше труда да използва пощенските услуги от едно пени; бях изпращан аз да предавам посланията му. В случай че не бях ангажиран с такива предобедни занимания, оставах дежурен в склада, с преметнат през врата шивашки сантиметър и молив зад ухото. Вече ми бе разрешено да продавам на случайните клиенти, дошли по това време на деня, стига само да си плащаха веднага. Но най-ползотворни за наблюденията ми бяха експедициите, които правех в компанията на Лио.

Защо ме вземаше със себе си? Макар и да ме използваше по най-изгоден за него начин, аз вярвах, че някаква едва припламваща искрица съвест, далечен спомен от неговото детско възпитание или може би едно неохотно чувство на дълг към майка ми го подтикваше да се опита да ми даде някакви основни познания за търговската професия или за „изкуството“ на бизнеса така, както той го прилагаше на практика. Затова, въпреки че засега ме бе изключил от дейността по събирането на наемите, извършвана от Ани и самия него, той ми разрешаваше да го придружавам на всички търгове, в които участваше, както и до данъчните складове на пристанището.

На подходяща цена Лио би купил всичко, не само непродаваема партида платове, но и всяка друга вещ — каквато и да бе тя, стига само да усещаше инстинктивно, че може да извлече печалба от нея в момента или когато му дойдеше времето. Застанал до него в претъпканата шумна зала на търга, провеждащ се в съседство на улица „Аргайл“, аз се взирах учудено в бледото му, безизразно лице, докато той с почти незабележимо потрепване на клепачите повишаваше наддаването си с шест пенса за някакъв абсурден предмет, който, ако бе преносим, трябваше да бъде взет от мен и прибавен към купчините подобни вещи в стаите за складиране на горния етаж. Тези стаи, разположени от двете страни на коридора над склада, бяха натъпкани чак до тавана и бе почти невъзможно да се отвори някоя от вратите, без отгоре ти да не се срине огромна купчина от всевъзможни предмети за бита.

Търговете обаче се оказаха доста досадни за мен. Затова пък никога не се отегчих от посещенията ни в, както Лио просто го наричаше, „акциза“. За да се мине в тази сграда през нашата врата, която бе официално запечатана, бяха необходими два ключа — един от връзката на чичо ми и друг, съхраняван от данъчния чиновник. Редицата от бъчви, разкрила се сред здрачната светлина от замръзналите прозорци ме изуми първоначално не само с броя и размерите на тези тумбести контейнери, но също и защото аз естествено бях очаквал уискито на чичо ми да се съхранява в бутилки. Тази моя представа бе скоро разсеяна от обясненията му, че алкохолът не би могъл никога да узрее, ако не се държи в стари дървени бъчви.

И точно това представляваше основният бизнес на Лио — неговите капитали, неговият източник на бъдещи печалби. Той купуваше уиски в подходящия момент, оставяше го на съхранение в складовете, където бе освободено от акцизи, и докато то зрееше все повече, чичо ми наблюдаваше с наслада как стойността му непрекъснато се покачва. Моят чичо не беше само хитър купувач, но и невероятно опитен смесител. Колко често го гледах омагьосано как той вземаше две реколти от шотландско малцово уиски — „вкусът“ на Айлей, и ги смесваше с утвърдено марково, чието име отказваше да разкрие, след което отпиваше премерена глътка и започваше да изпробва сместа, въртейки я из устата си, покрай езика си, правейки гаргара на гърлото си, докато накрая с одобрително кимване се изхрачваше дрезгаво и изплюваше цялото съдържание. Както ми бе казала и Ани, той не позволяваше в корема му да проникне нито капка алкохол.

Дори през тези далечни дни Лио несъмнено притежаваше една уникална и удивителна проницателност. Бе предвидил опасността от обезценяването на парите и влагаше цялото си състояние в недвижима собственост и уиски. И все пак, след като разбрах за неговото настоящо внушително богатство, аз не можех да не се питам каква полза имаше той от него. Неговият живот беше модел на най-еднообразно, строго ограничено и крайно мизерно съществование. Тогава ме осени мисълта, че за Лио върховното удоволствие, венецът на душевната наслада, лежеше в тайното знание за неговото благосъстояние под прикритието за голямата беднотия. Бях казал, че той никога не се усмихваше. Но все пак от време на време, когато се водеха разговори за сделки, чичо ми обичаше да пуска някоя от типичните си фрази като: „Аз съм беден човек“ или: „Не бих могъл да си позволя това“, или пък: „Та вие можете да ме купите и продадете“. И тогава успявах да забележа онова трепване — слабата, мимолетна конвулсия на устните му, сякаш с огромно усилие на волята той потискаше напиращите отвътре вълни от весел смях. Странно, но въпреки че виждах или се досещах за всичко това, както и строгите изисквания и честите измами, с които се отнасяше към мен, аз не можех да не го харесвам. Докато се взирах в бледото му изпито лице, се изпълвах с необяснимо чувство на симпатия и започвах да го съжалявам. А точно това бе чувството, което той се опитваше да вдъхва. Това бе триумфът на цялото му лукавство, защото чрез него се доказваше и потвърждаваше образът, който той си бе създал и в който живееше истинският Лио Керъл.

И макар животът с чичо Лио да не бе прекалено тежък, моят основен проблем се концентрираше върху храната. Чичо ми, с изключение на специалните ястия, към които го насочваше неговата вманиаченост, изглежда че съществуваше почти без да яде. Той закусваше сам много рано, преди още да бях станал, обядът му също така бе забулен в тайнственост, а когато се връщаше късно през нощта, отиваше до печката и все още с бомбе на главата си и с отнесен поглед, заставаше мълчаливо и започваше да си вари една или друга от своите каши: глутен булгур, нишесте от корени на стрелички или сухар и овесена каша.

Без съмнение той ни държеше на невероятно оскъдни дневни дажби и тъй като аз растях бързо, почти непрекъснато се чувствах гладен. Щях доста да изпосталея, ако не бе госпожа Тобин, която имаше устна колеблива уговорка с Лио за допълнителни режийни за храна, макар той периодически да я анулираше, под предлог че нямал в себе си никакви налични пари, докато накрая не я изплащаше с хиляди протести, след като тя го заплашеше с предупреждение за напускане. Това оскъдно подаяние й даваше възможност да добави неизбежните, най-съществени неща към нашата диета, които тя наричаше „нейната допълнителна дажба“ и разделяше цялата без ни най-малко колебание с мен. В действителност, когато става въпрос за подялба, много често се получаваше така, че аз изяждах по-голямата част от порциона.

Но не трябва да мислите, че единствено заради стомаха ми се промениха и моите първи впечатления за Ани. Когато пристигна новият ми костюм, неговият ужасен десен заплашваше да ме обрече на безкрайно страдание и срам. Една неделна нощ, след преживяната кошмарна седмица, през която непрекъснато се чувствах обект на присмех и изумени погледи в целия град Уинтън, госпожа Тобин взе омразните дрехи, боядиса ги в ненабиващо се на очи тъмнокафяво, изсуши ги, изглади ги и за сутринта на понеделника ме подготви да изглеждам поне порядъчно.

Несъмнено Ани бе най-любезната и весела личност, която някога бях срещал — рядко притесняваща се, непресъхващ извор на дружелюбност, винаги готова да се присмее на своите проблеми, както и на моите. За нея повечето неща, дори несравнимата с нищо стиснатост на чичо ми, бяха идеални за осмиване и въпреки че тя ми обясняваше държанието си с най-ужасни клишета като „животът е странно нещо, скъпи, но трябва да го приемаме с усмивка“ или „ако се смееш, целият свят ще се смее с теб, ако плачеш, ще си плачеш сам“, това бе мъдростта на един необразован ум. Нищо не можеше да снижи стойността на тази личност, от която струеше благосклонност и почтено държание и в която нямаше и най-малка жилка на злоба. Когато предсказваше съдбата — много обичаше да гледа на чаена чаша — тя винаги предричаше само приятни неща и никога лоши развития. През цялото ни съвместно съжителство не я чух нито веднъж да изрече някоя грозна или несъстрадателна реплика. Дори Лио, който сигурно заслужаваше най-лошите й упреци, тя отпращаше със състрадателен смях. „Не можеш да не съжалиш този беден човечец. Бог е свидетел, че той се отнася много по-сурово към самия себе си, отколкото към нас.“

Госпожа Тобин бе вдовица с четири деца, всичките синове. Трима от тях бяха в Британската армия, която тя никога не наричаше „армията“, неизменно изговаряйки цялото название, сякаш момчетата й бяха на служба в чуждестранни войски — двама в Индия и един в Сингапур, а четвъртият бе емигрирал, но без успех, в Канада. Макар че рядко получаваше вест от тях и обикновено посланието бе съвсем кратко, понякога госпожа Тобин ми разказваше за синовете си, спомняйки си със замислена усмивка разни случки от миналото. Върху камината в кухнята, редом до стъклената купа, в която тя гледаше с много любов една престаряла златна рибка, бе подставена пощенска картичка с лунен изглед на Тадж Махал^[1], на чийто гръб бе написано: „Скъпа мамо, надявам се тази картичка да те намери в добро настроение, с каквото тя тръгва от мен. Твой любящ син: Даниел“. Когато погледът й спираше на картичката, тя се усмихваше и започваше да говори:

— Дани беше винаги добро момче, макар понякога да бе много луд. Никога няма да забравя деня, когато падна от кея в Данън…

Но по време на нашите дълги вечерни разговори тя говореше най-често за съпруга си. Наричаше го „Да“. Трябва да призная, че почти не проявявах интерес към тези семейни спомени, но след като се бях привързал силно към госпожа Тобин, се принуждавах да слушам, докарвайки си най-достоверно изражение на съчувствие и интерес. Обикновено те протичаха така:

— Да беше добър мъж, скъпи. И интелигентен също. Но никога нямаше късмет с работата. Хващаше се с нещо за седмица-две и после го зарязваше. Беше по свой начин прекалено голям джентълмен, за да работи както трябва. Купи кон и каруца, но конят ни умря. Да, скъпи, умря му в ръцете. И все пак, ако бе получил това, което бе заработил, щяхме да се оправим достатъчно добре. Но изкарването на пари не му се удаваше. Не беше за него. А иначе бе толкова известен. Когато умря, цялата улица дойде да се прости. Чудесно погребение.

Самата Ани бе също заслужено популярна сред групата от ирландски емигранти в района, които се събираха обикновено във вторник вечерта в една кръчма, държана от техен сънародник и именувана в националистичен дух „Детелината“^[2].

Много често тези случаи бяха весели преживявания за мен. Когато на Ани й бе останала някоя излишна пара или пък когато бе спечелила от залагания на коне, макар че не можеше да изкара повече от три пенса или рядко цял шилинг, тя си слагаше едно мъжко кепе, което внимателно закачаше за косата си с фиби, и ме отвеждаше първоначално до заведението на Бонели за пържена риба и картофки, след което, макар че все още бях под законната възраст, ме вкарваше заедно със себе си в уютната „Детелина“. Нейното появяване неминуемо бе посрещано с радостни викове и след като поръчваше за себе си бира „Гинес“ — никога не пиеше повече от една — и джинджифилов сок за мен, от околните маси започваха да се разнасят подвиквания: „Изпей ни някоя песен, Ани“. След размяната на една-две закачки, без ни най-малка стеснителност, тя започваше с „Момчето музикант“ или „Представленията на Тара“ и после за бис следваше любимата песен, която, мисля, се казваше „Трайността на зеленото“:

О, Пади, скъпи, чу ли ти

мълвата, дето се разнася,

законът забранил с указ

да расне наш’та детелина

върху ирландската земя.

Следваше хор, в който се включваха всички с огромен патос:

Малката, скъпа детелина,

малката, мила детелина,

малката скъпа, малката мила детелина на Ирландия.

Въпреки тези удоволствия или може би точно заради тях, аз не можех да затворя очи пред факта, че обстоятелствата на живота ме бяха довели до най-ниското ниво на човешкото съществование. Поради всякакви практични цели сега аз живеех и работех сред копторите на Уинтън. Промяната бе силно обезпокоителна, а мястото — непоносимо. Отвсякъде ни заобикаляха порутени постройки, осеяни от тесни улички и мрачни алеи, в които се виждаха всички белези и симптоми на бедността и мизерията — загърнати с шалове жени, безработни мъже, и най-злокобното от всичко — окъсаните, рахитични, уродливи деца. Вечно шумна, мръсна и задъхваща се от движение, улица „Аргайл“ ми изглеждаше като кървяща язва. Съботните вечери по нейния претъпкан от народ паваж се превръщаха във вакханалии: наоколо се въргаляха пияни, проснати в канавките или влачени за ръцете към полицейското управление; заминаващи моряци от пристанището, търсещи неприятности; групички от привърженици на противникови футболни отбори, биещи се с юмруци и ножове след мача; а същевременно блъскайки с чинели, биейки барабани и свирейки проглушаващо с тръби, които можеха да разбудят демоните от преизподнята, Армията на спасението маршируваше нагоре-надолу, като спираше от време на време, за да изпее някой химн, да насади у слушателите ужаса от вечните мъки на прегрешилите и да мине за милостиня с дайрето.

Във всички мои ежедневни контакти, човешки или нечовешки, нямаше нищо, което да развие или стимулира ума ми. Когато се промъквах в заведението на Бонели, подтикнат от следобедната празнота на стомаха си, за чиния пържени картофки от едно пени, бивах посрещан иззад тезгяха от потоци развалена английска реч: „Пържени картофки не готови. Зелен грах готов. Ти иска зелен грах?“. Чувствах с горчивина, че моята звезда бе залязла, след като бяха отминали онези дни на щастие и надежда, когато госпожица Гревил, говорейки за Orchis maculata в обкръжението на атмосферата на Итън, спираше за момент беседата си, за да се обърне към мен през безупречно подредената маса: „Още един котлет, Керъл?“.

Сега вече знаех, че майка ми не бе имала и най-далечна представа за това, което ми бе отредила съдбата. Онези сериозни разговори с Лио, докато тя изучаваше с безпокойство тъжното му, бледо, внушаващо доверие лице, сигурно бяха създали у нея напълно измамно впечатление за перспективите, които той можеше да ми предложи. Въпреки това не можех да се накарам да й пиша и да разкрия истината. Това нямаше да промени нищо в сегашното ми положение, а от честите й писма знаех, че тя си имаше достатъчно проблеми с изпълнението на преподавателските си задължения в училището. След занятия майка ми хващаше влака за Кардиф, за да ходи на важните до едно нощни занятия, които, според откровенията в писмата й, се бяха оказали доста по-сериозни, отколкото тя бе предвиждала, изобилстващи с много специални и трудни за разбиране термини.

Въпреки това, усещайки, че потъвам в нещо като тресавище, задушаван от заобикалящите ме пушеци и мръсотия, аз се опитах да се стегна, като реших да възвърна отново стремежа си към онези древногръцки идеали, които бях преследвал в миналото; един стремеж към физическа адекватност, който сега изглеждаше съвсем недостъпен за моята измършавяла фигура. Единствената баня в сградата на Лио за момента служеше като хранилище на непотребни домашни боклуци — дръжки от стари врати, изкривени пирони, счупени рамки за картини, смачкани картонени кутии и разни такива, които чичо ми не разреши да бъдат изхвърлени. И все пак с помощта на Ани изчистих всички вехтории. Въпреки че емайлът бе начупен и ръждясал, древната вана можеше да се използва и от този момент нататък всяка сутрин след ставане аз правех петнайсет минути общофизически упражнения, след което се потапях в студената вода. През вечерите, които бяха започнали да се удължават, с радост се завърнах към моята стара любов. Само срещу половин пени жълтият трамвай ме отвеждаше от улица „Аргайл“ до парка Келвингроув в западните покрайнини на града. Но тъй като често не разполагах и с толкова пари, аз нямах нищо против да извървя пеш цялото това разстояние по улица „Сандимаунт“ и по западното шосе, след като бях обут в старите си гуменки, накарали ме да се чувствам лек и отскоклив като пружина. Стигайки до парка, осеян с многобройни, трасирани от дървета алеи и лъкатушещи пътечки, отиващи към университета, аз спирах за малко, за да се настроя, след което започвах да тичам сред спускащия се здрач по трасето, предварително определено от мен. С изключение на някоя отдадена на себе си случайна двойка, по това време имаше много малко хора. Чувството за свобода и необяснима наслада, което изживявах в тези бързи преходи сред прохладния въздух — все още сияещ под лъчите на залязващото слънце, ми позволяваше да избягам от всички мои страхове, които, сякаш издухани от вятъра на стремителното движение на тялото ми, трепваха във въздуха и падаха зад мен.

След като се изтощавах, аз сядах да си почина, гледайки към университета. Старата достолепна сграда бе изрязала тъмния си, величествен силует на фона на западното небе. Шансовете ми някога да уча там сега бяха угнетяващо далечни и недосегаеми и все пак, след като дишането ми се възстановяваше, подтикван от един неизкореним копнеж, аз се изкатервах на хълма и бродех из околностите му. Минавах покрай безлюдните сгради и четях табелките над вратите, докато неизменно не стигах накрая до Факултета по биология. Там, въртейки се пред заключената врата, аз долавях ароматните миризми на въгленова тъмночервена боя и балсамово дърво. След това се обръщах, за да тръгна обратно към града, и ме изпълваше усещането, че водех някакво кошмарно съществование и че животът ми се бе превърнал и едно тъпо, монотонно и безсмислено ежедневие.