Арчибалд Кронин
Песен за петаче (28)

Двадесет и седма глава

С изключение на редовните седмични писма от майка ми, не очаквах да получа нищо друго по пощата. Така че пощенската картичка, която пристигна със сутрешната поща през следващата сряда и ми бе предадена на закуска от госпожа Тобин, бе едно изненадващо събитие.

Защо не дойде да ме видиш? Ще те чакам на всяка цена в сряда или четвъртък тази седмица.

Вече се бях отказал от Карфицата. Неговата оценка за способностите ми или по-скоро за тяхното отсъствие бе оставила болезнена рана в душата ми и повече нямах никакво желание да бъда разпитван и отхвърлен за сетен път. Щом според него моите перспективи бяха толкова лоши, очевидно той нямаше как да ми бъде от полза. Не исках да ходя при него. Всички действия, с които можеше да се подобри моето положение, трябваше да изчакат завръщането на майка ми.

Въпреки всичко през целия ден непрекъснато вадех картичката от джоба си и я гледах замислено. В края на краищата за мен това бе голяма рядкост и аз започнах да се питам дали от посланието не се долавяше някакъв зов за настойчивост. Пък и в крайна сметка, честно казано, дължах този жест на моя стар учител. Накрая, с типичната за мен непоследователност, същата вечер в седем часа аз стоях, чукайки на вратата на улица „Хилсайд“ номер 212.

Беше пансион от видимо скромна класа, за която можех да се досетя по миризмата на варено зеле в голия вестибюл, както и по напукания линолеум по стъпалата, водещи към квартирата на Карфицата — една използвана едновременно за спалня и всекидневна стая в дъното на втория етаж. Той беше вътре и четеше до прозореца, но очевидно ме очакваше и ме прие без укор. Моментално видях зад рамото му, че се бе подготвил за мен, очевидно на собствени разноски. На кръгла маса до прозореца бяха поставени шише с лимонада и чиния с бисквити.

— Лорънс — започна той, след като ме покани да седна, — онзи ден през главата ми мина една мисъл, която може да се превърне в щастливо събитие или пък от нея да не излезе нищо според обстоятелствата. Оттогава я приех за моя лична работа и реших да я доведа до край.

— Да, сър — казах покорно.

— Нека първо да ти предложа нещо освежително.

Той наля лимонадата и гостоприемно побутна бисквитите към мен.

— А вие няма ли да пиете, сър?

Старецът се усмихна и поклати глава. След като ме гледа в продължение на няколко минути, каза с известна внушителност:

— Лорънс, искам да говоря с теб относно „Елисън“.

— Елисън? — повторих безсмислено.

Той кимна и събирайки върховете на пръстите си един в друг, така че образува с длани обърнато V, се приведе към мен.

— Както вероятно знаеш, съществуват всякакви видове фондации, тръстове, стипендии и разни други дарения на университета. Някои от тях са необикновени и макар да са напълно приемливи за академичния съвет, биха могли да се нарекат дори странни — доколкото отразяват характера на своя основател.

Карфицата замълча, гледайки ме така напрегнато с очи, че забравих да доям бисквитата си.

— Сега, Джон Елисън е бил особняк, Лорънс — форфърски мелничар със скромен поминък, неособено грамотен, но затова пък пламенен шотландски националист със страст към шотландската история. Склонен съм да вярвам, че всяка година е ходил до Банъкбърн^[1] за годишнината от битката. Във всеки случай, когато умрял на осемдесет и три годишна възраст, той завещал цялата си собственост за университетски стипендии — трийсет паунда годишно в продължение на пет години, за студенти, желаещи да влязат в университета чрез написването на най-добро възпоменателно есе за шотландски исторически образ, като темата трябва да бъде възложена без знанието на професора по богословие, а есето да бъде написано за не повече от два часа в зала на университета през последния ден от първата седмица на август. Считано от сега, тази дата е след около три месеца.

Той пак замълча и после добави меко, но с известна внушителност:

— Лорънс, как ти се струва да прекараш тези три месеца, зубрейки шотландска история, след което в края на срока да се явиш на конкурса за стипендията на Елисън?

Аз стоях и го гледах глупаво. Реакцията ми след първоначалната изненада бе продиктувана главно от някакъв инстинктивен отказ. Идеята бе толкова неочаквана, изискванията за стипендията тъй нелепи, граничещи дори с абсурда, и моята компетентност по въпроса толкова съмнителна, че аз се дръпнах назад като някой заек, хукнал към дупката си. Знаех, че не мога да се справя, че всичко това бе непосилно за мен и затова моментално се захванах да съчиня отказа си логично и обосновано, за да не станеше така, че да обидя Карфицата.

— Много мило от ваша страна, че се грижите за мен, сър. Но след като говорите за време, не трябва да забравяте, че аз вече имам работа, която ме ангажира през по-голямата част от деня.

— Аз имах предвид свободното ти време, Лорънс. През вечерите, а вероятно също и нощем, ти би могъл с моя помощ да се потопиш в царството на историята.

— Но откъде ще мога да взимам книгите?

— Чрез моите настоящи привилегии в университетската библиотека аз бих могъл да ти набавям всички необходими за теб книги. Дори нещо повече, бих могъл да намеря някои редки, великолепни, интересни екземпляри. — Той добави целенасочено: — А ти самичък знаеш колко много обичаше да четеш.

Тази реплика ме парна — бяха минали месеци, откакто не бях подхранвал будния си ум с нищо друго, освен със седмичното издание на „Тит-битс“^[2] на госпожа Тобин.

— Във всеки случай — заявих — вие нямате никаква гаранция, че аз бих могъл да напиша есето въпреки онези едновремешни съчинения, които са били само детски изяви. Плюс това, вече ме информирахте, че съм едва полуобразован.

— Въпреки това ти си умен, Лорънс — продължи сухо старецът. — А и се съмнявам, че литературните способности ще бъдат основният критерий за избор. Комисията ще търси усещането за национален дух.

— Национален дух ли! — възмутих се. — Та аз съм половин ирландец!

— Това ти дава възможност да разгърнеш въображението си и да се превърнеш в по-пламенен шотландец от стопроцентовите.

Този деликатен и все пак лукав натиск започваше да ме пречупва.

— Не, наистина не се чувствам готов за това, сър. Прекалено млад съм за университета. Бих предпочел да изчакам, докато се върне майка ми. Нейният курс завършва през септември. Когато получи назначението си в Уинтън, тя възнамерява да наеме стая или малък апартамент и тогава ще мога да тръгна отново на училище.

— Ти не си чак толкова млад за университета. Ще си минал шестнайсет, ако влезеш наесен. А тази възраст вече е прекалено голяма, за да се мисли за училище или поне за тези, подходящи за теб.

Той продължи обвиняващо:

— Що се отнася до майка ти, не би ли било прекрасно, ако й кажеш, че си се опитал да кандидатстваш за стипендията „Елисън“ или може би дори — той замълча, — че си я спечелил? Само каква радост, какво облекчение ще бъде това за нея. Да започнеш да следваш и да си напълно осигурен до края. Трийсет паунда, гарантирани за цели пет години. Помисли за това, Лорънс. И недей да забравяш, че аз ще ти помагам.

Дали нарочно или просто случайно, Карфицата използваше всички възможни сантиментални фактори, пораждайки нежност към майка ми и презрение към мен и играейки си толкова непочтено с чувствата ми, че от яд по бузите ми изби червенина и аз не можех да измисля нищо, с което да му се противопоставя.

Той отмести погледа си настрани, подръпвайки брадичката си и преструвайки се, че не забелязва унижението ми. Но малко след това изрече със снижен глас последния си възмутителен, непростим аргумент:

— Предполагам, можеш да си представиш какво би означавало за един ненужен старец като мен да те подготви за стипендията „Елисън“ и ти да я спечелиш.

Дали не играеше някаква роля, използвайки всички тези морални провокации, за да ме завоюва за каузата си? Карфицата беше учен, привърженик на класицизма, силно ерудиран човек и все пак във вените му течеше силен примес от сантименталността на зеленчуковите писатели^[3]. Сега съм сигурен, че той чувстваше и вярваше във всяка дума, която бе изрекъл. След този аргумент вече бях разбрал, че съм победен. Той го знаеше също. Обут в пантофите си и без протезата, старецът се изправи живо и подскочи към килера на стената.

— Не можеш да го пиеш вече това, съвсем се разгазира. Мислех си, че само една бутилка няма да ти стигне и затова бях взел две. — Той извади нова лимонада и я изсипа в друга чиста чаша. — Ето и още бисквити, ако желаеш.

Не исках нито бисквити, нито лимонада. Чувствах, че след като ме бе накарал да гледам на себе си като на зрял човек, сега ме третираше като дете. Въпреки това ги приех, за да спечеля време и да се овладея. Започнах да ям сред настъпилата унила тишина. Не можех да не се чувствам потиснат от перспективата на нашето начинание. Изглежда че той усети това, защото се обърна към мен с друг, авторитетен тон:

— Сега слушай внимателно. Ще идваш тук, в тази стая, в седем часа, три вечери седмично и ще прекарваме най-малко по два часа заедно. Направил съм план на четенето ти. Ето ти първите две книги — първата, „Обща история на Шотландия“ на Хюм Браун, и втората „Войни за граници“ на Дънкан. — Той ми подаде едната от книгите и сам разлисти другата напосоки. — Още не можеш да разбереш колко чудно време ще прекараш… с какви удивителни хора ще се запознаеш. И като си помисли човек, че трябва насила да те карам. Вземи например онзи лорд Ангъс, наречен „Арчибалд — дръпни котката за опашката“. Бил е знаменита личност, можеш да ми вярваш. Придърпай стола си по-наблизо и ще изчетем заедно нещата за него.

Започнахме да изучаваме героичната ексцентричност на Ангъс — водач на Червените Дъгласовци, как обесил кралските музиканти и си спечелил прозвището „Дръпни котката за опашката“. Въпреки вътрешната ми нагласа, почувствах как това ме заинтригува. Какъвто и да е бил Карфицата в амвона, като учител се бе изявявал винаги като съчувствен, търпелив и завладяващ педагог. Когато в девет часа заниманията ни свършиха, съжалявах, че трябва да си тръгвам.

— Това е достатъчно за начало. Сега, отделно от четенето, което ще ти възлагам, бих искал да правиш и кратко писмено изложение, да кажем, от около петстотин думи, върху това, което току-що сме минали. Донеси го, когато дойдеш в петък.

Станах, опитвайки се да намеря подходящи думи, за да изразя обхваналото ме желание за учене. Как можеше да съм такъв инат, такъв страхопъзльо? Но той ме възпря.

— Познавам те, Лорънс. Моля те, без излишни възторзи. Само усилен труд.

С книгите под ръка, направих обичайния си крос през парка. Изпитвах такова нетърпение да започна да чета за пограничните разбойници, че продължих да тичам през цялото време чак до „Залата на Тамплиерите“, избирайки задния път край реката, стрелвайки се по безлюдни странични улички и лошо осветени алеи, чувайки как стъпките ми отекват зад мен между тъмните навеси на пристана, докато накрая не бях в стаята си, подпрян на леглото, със запалена свещ и разтворена върху коленете ми книга.