Арчибалд Кронин
Песен за петаче (15)

Четиринадесета глава

През тази пролет и последвалото я лято прекарах пленителни часове на щастие и благоденствие сред ливадите — понякога с госпожица Гревил, но по-често сам. Ако не на друго, поне на моята страст към естествознанието можеше да се припише заслугата за подобреното ми здравословно състояние. Или може би това се дължеше на двете леки гирички, поставени от госпожица Гревил в стаята ми, както и на онези студени сутрешни душове, които въпреки колебанията на майка ми аз продължавах да вземам упорито под напътствията на моята покровителка, все още успяваща, чрез подкупващия пример за суровата закалка на бегачите, тренирали за първата Олимпиада, да разпалва ентусиазма ми с идеалите на древна Елада.

— Природата не те е надарила с кой знае каква физика, Керъл. Затова трябва сам да я развиеш максимално.

Макар по мен да не се бяха появили някакви видими мускулни образувания и аз да се чувствах много унизително, когато госпожица Гревил суетно се опитваше да открие първите наченки на бицепси върху ръцете ми, поне най-после започнах да раста. А освен това станах и невероятно вещ в познанията си по естествена история. Познавах, а и практически бях намерил всяко едно диво цвете, растящо между Ардфилън и долината Фрун, като можех да посоча дори най-незначителните различия между очеболеца-прозорче и нормалния очеболец, а когато исках да направя демонстрации, можех даже да извършвам разрез на отделни части от растението и да ги показвам на мама с помощта на стария микроскоп „Цайс“ на госпожица Гревил.

Моите самотни скитания сред безкрайните пиренови поля не бяха осъществили най-съкровеното ми желание — сближаването ми с някой на моята възраст, но затова пък, макар и да звучи невероятно, ме бяха дарили с приятелството на друг човек — така благотворно за всяко човешко същество в ранното му детство — и това бе горският. Първоначалното ни запознанство беше доста мъчително и неприятно. Когато забеляза за първи път фигурата ми на хоризонта, пазачът Джон Маккензи ме приближи със забързана походка и се опита да ме обвини в „плячкосване“ на яйцата на шотландските яребици. Но малко след това — при огледа на съдържанието на ботаническата ми чанта — се поуспокои, а чувайки впоследствие и ботаническия жаргон, на който започнах да му дърдоря извиненията си, вероятно се увери напълно, че си има работа с чудак. При следващите случаи, наблюдавайки ме през ловджийската си далекогледна тръба, той, изглежда, се убеди окончателно в моята невинност и приемаше охотно срещите ни, като слушаше приказките ми, а малко по-късно откри, че мога да му бъда от полза, като определям за него местонахождението на гнездата, и дори започна да провежда приятелски разговори с мен. Като пазач на долината Фрун неговата задача се състоеше в това да осигурява максимално количество птици за дванайсети август. Мисля, че в края на краищата успях да спечеля уважението му, защото той започна да споделя с мен много интересни неща за работата си, които подхранваха ума ми с вълнуващи теми за обедните ми разговори с госпожица Гревил.

— Знаете ли какво, госпожице Гревил? — подхващах темата, опитвайки с наслада първата лъжица от някаква червена супа, която очевидно се казваше борш^[1].

— Аз знам твърде много неща, Керъл. Какво точно те интересува?

— Яребиците, госпожице Гревил.

— Ъ-хъ — отвръщаше тя замислено. — Запозната съм доста добре с тази птица както като присъстваща на масата, така и извън нея. Горкият ми баща е застрелял доста от тях сред полята на Йоркшир.

— Да, но знаете ли, госпожице Гревил, че когато младата птица полети само пет дни след излюпването си, тя не може да просъществува без две основни неща?

— Новопокълналите стебла на пирена? — предположи тя.

— И?

Събеседницата ми поклати глава.

— Насекомите! — извиках аз.

Тя надигна глава от супата си.

— Мили боже, Керъл. Изплаши ме.

— Точно това исках — отвърнах триумфиращо. — Това е една от причините, поради които старите коренища трябва да бъдат изгорени, а мочурливите участъци се оставят като развъдник за богатите на протеин насекоми. — Бях особено горд от използването на думата „протеин“, господин Маккензи беше доста образован човек. — Също така е необходима и вода, госпожице Гревил. Яребицата пие много, когато седне да мъти. Разбира се, овцете са най-голямата напаст за района — той непрекъснато ги брои.

— Да не би да спи зле? — попита любезно тя.

— О, не в такъв смисъл, госпожице Гревил. Имам предвид това, че овцете пасат из ливадите. Макар да пускат там само определено количество, те непрекъснато — и денем, и нощем, опасват младите стръкове. По-лоши са и от качулатите врани. Никога не губят апетит.

Най-после тя си позволи да се усмихне.

— Е, радвам се, че и ти не си загубил своя. Сипи си още супа.

Благодарение на тези приключения аз трябваше да се чувствам щастлив през всичките дълги месеци на ученическата ваканция, стига да не бе промяната в държанието на майка ми, която съвсем ненадейно бях открил. Понеже тя бе единствената личност на света, която обичах истински и й вярвах безпределно, аз винаги бях приемал казваното от нея с безрезервно доверие и си бях въобразил, че тя е успяла да преодолее смъртта на татко, без ни най-малко да подозирам какви лишения е трябвало да понася, освен загубата на татковото приятелство и поддръжка. Погълнат от моите собствени занимания, аз едва обръщах внимание на отнесения й поглед, когато вечер се връщаше от Уинтън, или как на моменти сядаше, отправила отчужден взор в пространството пред себе си, и подпряла с пръст бузата си, започваше да мърда леко устни, като че ли си говореше самичка.

— Ела, Грейс — увещаваше я госпожица Гревил, появила се внезапно на горния етаж. — Тази меланхолична апатия няма да ти помогне с нищо. Ела долу с мен. Госпожица Гилбрайт и Алис Чартърис се обадиха и ще свирим.

— Много съм уморена — казваше мама, — пък и честно казано, нямам настроение за това. Ще се оправите идеално и без мен.

— Не говори глупости, скъпа Грейс. Ние искаме да дойдеш. А и това ще ти подейства изключително добре.

Въпросните приятелки на госпожица Гревил бяха учителки в „Света Ана“ — привлекателни във всяко едно отношение, и когато майка ми отстъпваше пред дългите увещания, тези вечери наистина я откъсваха от самата нея.

И все пак тя имаше някакви отговорности, напълно неизвестни за мен, от които човек не можеше да се освободи, като свири квартет на Хайдн. За мен самия бе нещо нормално и естествено, че мама бе поела бизнеса на татко. Всичко бе направено отпреди, вървеше добре и щеше да си продължи, както едно време. В ежедневието ни не се долавяше и най-далечен намек за финансово напрежение.

Една вечер пощаджията донесе писмо за майка ми — твърде необичайно за мен събитие, накарало ме да чакам с нетърпение и любопитство, докато тя го отвори и прочете съдържанието му. Изведнъж чух сподавения й стон и я видях как притисна ръка до челото си.

— О, скъпи — каза тя с измъчен глас. — Много е лошо.

— Какво е това, мамо?

— Чичо ти Бърнард ми изпраща сметката. — Майка ми бе почти не на себе си, но я усетих, че трябва да продължи да ми говори. — Преди да умре, баща ти ми каза, че иска, о, да, даже настоя, погребението му да е простичко. Но чичо ти Бърнард не даде дума да се изрече за това. Той пое всички задължения. Затова бяха и всичките онези ненужни, противни и скъпи партушини. И сега неплатената сметка, за която аз мислех, че е отдавна уредена, пристигна при мен със заплаха за съд.

— Много ли е?

— Ужасно много.

Почувствах как целият почервенявам от възмущение.

— Но той трябва да я плати. Нали обеща да го направи. Аз го чух, като каза.

Майка ми се бе зачела отново в писмото.

— Той пише, че не може. Че са одържавили имота му, че дължи на други хора и е много притиснат от обстоятелствата.

— Само каква вандалска постъпка. Мамо, той трябва да е… абсолютен мерзавец.

Тази дума бях научил от госпожица Гревил и в дадения случай бе напълно неприложима. Моят чичо бе мекушав, объркан, непрактичен, отдал се на собствения си егоизъм човек, винаги дължащ някому и намиращ се на ръба на бедствието, но въпреки това успяващ някак си да живее добре и да се грижи добре за децата си. Дори нещо повече — като всички подобни на него, той преливаше от благородни намерения. Неговите безкрайни обещания и екстравагантни идеи бяха напълно искрени. И когато ги даваше, той не само вярваше, че ще ги изпълни, но и много често, сякаш халюцинирайки, той оставаше твърдо убеден, че дори ги е изпълнил. Може би майка ми усещаше това, защото в крайна сметка въздъхна и рече:

— Мога да кажа, че той искаше да направи добро, но съм сигурна, че няма пари. В писмото споменава, че може и да фалира. Работите му са тръгнали на зле.

— Но той винаги е в това положение, като че ли всеки момент ще фалира — казах неотстъпчиво, — и въпреки това си живее доста добре — храни се охолно, носи хубави дрехи и си създава всякакви удобства, както беше по време на погребението.

— Някои хора живеят точно по този начин, скъпи. Както и да е, това си е изцяло мое задължение и мисля да реша проблема още сега — каза бавно майка ми, след което добави, говорейки сама на себе си: — Бедни мой Конър, няма да разреша над гроба ти да се водят унизителни пререкания.

Писмото на Бърнард накара майка ми да се почувства много самотна. Чичо Саймън се бе уединил в Испания. От Лио не получихме никога повече, по какъвто и да е повод, вест. Така че за нея бе съвсем естествено да потърси подкрепа някъде другаде. Въпреки че досега не бе писала никога, дори един-единствен път, до дома си, тя можеше да се свърже със Стивън — най-младия свой брат, чрез профсъюза на Уинтънския университет. Такова писмо бе изпратено; аз го отнесох до пощата заради мама.

Вуйчо Стивън дойде един съботен следобед. Беше си същият, какъвто го помнех от редките му визити в Ардънкейпъл — бледен, тих и замислен млад мъж с приятни, нормални черти и изразително, интелигентно чело, започнало да се набръчква от усърдно мислене, без да е много приказлив, но сега толкова се зарадва да види мама, че доста дълго държа ръката й, стисната в своята, като я гледаше въпросително в очите. Бе напълно достатъчно човек да ги види в този момент, за да почувства голямата привързаност, която съществуваше между тях.

Приготвихме ранна следобедна закуска от чай, студена шунка и картофена салата и след като приключихме с яденето, мама ми даде пари и каза, че мога да отида до града и да си купя кутия карамелени бонбони. Знаех, че искат да си поприказват, затова не бързах, но когато се върнах, те все още говореха, привели глави над купчина с документи върху масата.

— Наистина не трябва да се безпокоиш, Грейс — каза Стивън. — Нещата се развиват доста добре. — В едната си ръка държеше молив, а с другата чорлеше черната си коса, ръсейки люспи от пърхот върху яката на сакото си. — След като се изплати всичко, включително и пресрочената сметка, ти все още ще разполагаш със сто и петдесет лири в банката.

— Но това никак не е достатъчно. Като се замисля и за образованието на Лорънс.

— Нали имаш работата си. Хейгман е постъпил много джентълменски, като е гарантирал доставки при същите условия отпреди. Бизнесът, както аз го виждам, е много лесен за поддържане. А и твоите поръчки, малко или много, са се увеличили.

— Възлагат ми ги само защото ме съжаляват и защото толкова много харесваха Конър.

— Ще започнат да харесват и теб.

Майка ми поклати глава, макар и не така песимистично, както преди това.

— Аз не мога да отивам при тях и да бъда „здравейте момчета, добре заварили“, дърдорейки си с тях над бутилка бира, както умееше така добре да го прави Конър.

Идеята за мама, хванала бутилка бира в ръка, ми се стори толкова комична, че неволно се изкикотих спонтанно, което накара и двамата да погледнат към мен, и в следващия момент мама ми се усмихна добродушно и се захвана да прибира документите.

— Знаеше ли ти, че твоят умен млад вуйчо е завършил с отличие заданието си и е спечелил друга, специална изследователска стипендия в университета? И ти ще си като него, нали, скъпи?

Не изпитвах никакво съмнение, че ще съм като него.

Стивън стана, погледна часовника си — обикновен „Ингъсол“ от пет шилинга, точно като моя — и каза, че му е време да тръгва за влака си. След това, отправяйки предпазлив поглед към мен, се обърна към майка ми с приглушен глас:

— Не искам да настоявам отново, Грейс, но няма ли да промениш решението си относно предложението на татко?

— Какъв смисъл има да говорим? — отвърна мама. — Трябва ли да се върна там и да се преструвам, че съжалявам и че съм направила страхотна грешка, но сега вече ще съм добра и ще се постарая да се реабилитирам?

— Мога да ти обещая, че ще бъдеш приета радушно. Отново ще имаш удобен дом, отново близките ти ще са около теб.

— Но само ако се съобразявам с техните изисквания, нали? В такъв случай не мога да се насилвам да ги приемам за свои близки.

— Но нима този въпрос е по-важен за теб в сравнение с всичко останало?

Майка ми се загледа надолу и се замисли, сякаш спореше върху нещо сама със себе си.

— Колкото и да е странно, така е. А със сигурност същото се отнася и за… знаеш за кого. Какво, за бога, би могъл да си мисли за една майка, която ненадейно се е отрекла от всичко досега и му е казала „Сега се постарай да забравиш всичко, на което си бил учен и превивай врат, защото и бездруго ще трябва да станеш друг човек“? Освен че това е невероятно жестоко, то би било и проява на недопустима нелоялност към… към мъртвите. — Мама поклати глава. — Каквото е станало, станало е. Не съжалявам за него. Нито пък има начин как да се върне назад.

Настъпи дълго мълчание. Накрая вуйчо Стивън каза:

— Знам, че си права, Грейс. И затова те уважавам.

Този разговор, който не успях съвсем да разбера, ме накара въпреки това да изпитам голямо притеснение. Затова се зарадвах, когато Стивън ми предложи да отида с него до влака.

По пътя към гарата той ме насърчи да продължавам да уча сериозно уроците си. Бил чул, че съм умно момче, но всяко дете, зад чийто гръб не стоял баща му, можело да разчита единствено на упорития си труд, който щял да го отведе до пътя към успеха. Каза ми, че той щял да се пробва за една държавна служба в Индия, без да е необходимо за целта да отива в Индия, стига да можел да издържи теста за длъжността, който щял да се проведе тук. Но иначе бе настроен леко песимистично към шансовете си.

Накрая, точно преди влакът да тръгне, той ми каза със загрижен глас:

— И недей да безпокоиш майка си, Лорънс, за неща, които в действителност не са ти нужни. За момента тя има достатъчно грижи на главата си. А и бездруго прави достатъчно жертви заради теб.

Искрено му обещах да бъда грижовен, благоразумен и внимателен по всички възможни начини, за да не притеснявам мама. А нима не я обичах истински от дъното на душата си? Уви, обещанията ми бяха направени твърде лесно, но съвсем скоро забравих за тях. Сега, след като времето най-после бе започнало да застудява и зимата тропаше на прага на вратата, в мен бе започнала да се заражда нова страст.