Зоуи Дийн
Момичетата от филма (6)

При големия Ал

„Не се прецаквай“, повтори си Адам за поне шестхиляден път през последните четиридесет и пет минути. Знаеше, че прилича на Бен Стилър, а и се чувстваше добре с новата си шикозна прическа и начина, по който тя откриваше миниатюрната синя звезда, татуирана зад лявото му ухо. Уникалното чувство за хумор и спокойното му поведение определено му носеха успехи сред дамите, а тренираното му тяло изглеждаше по-изваяно с всеки следващ ден. Адам Флад не оставаше незабелязан от женските радари. Никой не можеше да каже лоша дума за него. И все пак — Ана Пърси беше съвсем различна от всички момичета, които познаваше.

Когато я видя на масата сред приятелите на Сам Шарп на сватбата на Джаксън Шарп, порази го свежата й, естествена красота. И кой на негово място би останал равнодушен? Вярно, тя бе дошла с Бен Бирнбаум. Но с течение на вечерта, двамата с Ана прекараха достатъчно време в разговори и Адам разбра, че Бен е голям късметлия. Както винаги.

Адам се усмихна. Колко различно бе положението три дни по-късно. Сега той отиваше да вземе Ана, а от Бен нямаше и следа. Нещо повече, Ана му бе признала, че въобще не изпитва романтични чувства към Бен. Адам трудно повярва на думите й, защото бе забелязал как тя гледа Бен на сватбата. Но фактите са си факти. Предстоеше му да прекара вечерта с Ана, а Бен го нямаше в картинката.

Със сатурна на майка си той взе Ана от къщата на баща й. (тя изглеждаше царствено дори в изтъркани дънки „Левис“, маратонки и пуловер), след това си запробива път сред следобедното задръстване по „Сънсет булевард“ — през Санта Моника и хълмистия Пасифик палисейдс, до мястото, където се влива в крайбрежната магистрала. Пътуването по магистралата само по себе си бе истинско удоволствие. Шосето се виеше край райски красивия плаж, който в далечината сякаш се разтваряше в безбрежния син океан, а над всичко това — яркото слънце и небето без следа от облаче.

Адам отби към паркинга „Гладстон“ и спря. Подминаха групичките туристи върху широката дървена платформа и последваха Бузър към брега, където вълните заливаха пясъка. Постояха така, загледани във водата, докато Бузър обикаляше щастливо в кръг около тях. Обаче когато Адам му извика да се качва в колата, той се направи, че не чува.

— Долу, Бузър! — извика Адам към огромното куче, което тичаше весело в кръг около Ана, като от време на време скачаше да близне лицето й. — Като че ли оглуша, но избирателно. Мисля, че е влюбен в теб.

— О, и аз те обичам, Бузър — отвърна тя, като се дръпна назад. — А сега седни!

Кучето седна.

— Забележително — призна Адам. — Явно ще разчитаме ти да го накараш да се качи в колата.

Така и стана. Бузър се подчини на командата й моментално, изтегна се върху задната седалка и вторачи в нея поглед, в който се четеше истинско обожание.

— Може пък да те наема за треньор — рече Адам.

— Подозирам, че Бузър е голям артист. Ако бях на твое място, щях да проверя огледалата в банята за следи от кучешки лапи.

Адам се засмя. Това момиче наистина беше невероятно.

— Хей, гладна ли си?

— Всъщност да.

— По пътя към Малибу има малко ресторантче за бургери. Можем да хапнем на терасата и да гледаме океана — Адам кимна към тълпата на паркинга. — И обещавам — никакви туристи.

— Звучи прекрасно — Ана погледна кучето. — Ти също няма да откажеш един бургер, нали Бузър?

Двадесет минути по-късно, след разумно бързо каране по крайбрежната магистрала, Адам спря колата на малък паркинг.

— Пристигнахме — той посочи постройката с формата на буквата А. — При големия Ал.

Ана прочете гравирания надпис върху дървената врата.

— Пише „Къщата на тофуто“.

Адам изсумтя.

— „Къщата на тофуто“? Но това е „При големия Ал“! Той беше стар рокер, който за нищо на света не би погледнал тофу. Само месо и нищо друго.

— Кога идва тук за последен път?

— През лятото — призна Адам.

— Е, значи оттогава или големият Ал е преживял духовно просветление, или е продал мястото.

— Тофу — Адам потръпна от погнуса. — Ядлив картон. Обаче, ако ти харесва, можем да…

— Защо просто не си вземем нещо за пиене? — предложи Ана. — Нали спомена, че има тераса. Сигурна съм, че гледката си заслужава. Пък и вече става късно.

— Може. Да вземем и кучето. Само да посмеят да ни направят забележка, ще кажем, че сме от ръководството на Дружеството за хуманно отношение към животните.

Но в „Къщата на тофуто“ нямаха нищо против Бузър, стига да седи мирно и тихо под масата. Сервитьорката — застаряващо хипи, дори му донесе паничка с вода. Десет минути по-късно тримата се наслаждаваха на напитките си на терасата, петдесет метра над океана, а вълните се разбиваха в скалите под краката им. Навътре във водата проблясваха светлините на няколко яхти.

Ана вдиша дълбоко.

— Мммм, обичам миризмата на морето.

— И аз. Една от мечтите ми е да живея на брега на океана. Естествено, за да постигнеш това тук, трябва да си зверски богат.

— Това също ли ти е мечта? — попита Ана. — Да станеш зверски богат.

— Не точно. В Бевърли хилс това е някаква епидемия. „Богат съм, значи съществувам.“

— И все пак, ако имаш пари, животът е по-лесен — рече тихо Ана.

— Е, да, обаче… Не знам. Може би надценяваме силата им. Аз например мисля да си купя някоя стара лодка, да я стегна и да поема на околосветско пътешествие.

— Звучи чудесно.

— Сериозно ли мислиш така? — сякаш се изненада Адам.

— Че защо да не мисля така?

— Повечето момичета в Бевърли хилс се вълнуват само от луксозни яхти. По възможност над 100 фута и с минимум двадесетчленен екипаж.

— Майка ми членува в един клуб в Лонг Айлънд, който има няколко яхти, които могат да поберат Белия дом — каза Ана. — Била съм на някои от тях. Не е голямо приключение.

— Това ли търсиш? Приключения?

Бузър отпусна глава върху крака на Ана. Тя посегна да го погали.

— Така мисля. Това е и една от причините, заради които напуснах Ню Йорк.

— Е, Бевърли хилс не е сафари в джунглата.

— Не съм сигурна.

Адам се разсмя:

— Всъщност да, може да се поспори.

— Ами да — непрекъсната битка за позиция, вниманието към повърхностни, безсмислени неща. Боже, какви клишета…

— Не, разбирам какво искаш да кажеш. Не можеш да приемаш насериозно такива неща — кой се напил на някой купон, чий тоалет е най-скъп, чии импланти са най-големи. На кой му пука?

— Точно така — съгласи се Ана. — Както и да е, следващата година и двамата ще сме в колежа и всичко това ще ни се струва като лош сън.

— Знаеш ли къде ще учиш?

— В Йейл. А ти?

— Един приятел преподава в спортната академия в Детройт. Мисля да се върна за една година в Мичиган да му помагам.

— Да изпуснеш цяла година? Дори не съм се сещала за този вариант — рече Ана и за пръв път реши да го обмисли, при това идеята взе да й допада.

— Не казвай на нашите. Те може да изглеждат либерални, но когато им споделих плановете си, имах чувството, че ще се самозапалят и ще изгорят на масата.

Ана се разсмя. Още веднъж Адам трябваше да се ощипе, за да повярва, че това наистина се случва. Естествено, той бе имал гаджета преди, но никоя от тях не приличаше на това момиче. Тя изглеждаше тъй естествена и жива с пшениченорусите кичури, които морският бриз залепваше на бузите й и с блесналите от лунната светлина очи. Тъй истинска. Точно за такова момиче бе си мечтал винаги, но в същото време не вярваше някога да срещне.

„Не прибързвай — повтори си наум. — Може би тя те приема просто като приятел. А това е нещо като целувката на смъртта.“

Ръката й беше тъй близо. Можеше да я стигне толкова лесно. Голяма работа. Трябваше само да…

В този момент Ана я дръпна.

По дяволите!

— Тук наистина е приятно — обади се тя.

— Аха.

„Просто приятели — помисли си Адам, силно разочарован. — Още веднъж с момичето, което наистина харесвам, ще бъдем «просто приятели»“.

Именно затова се изненада тъй силно, когато тя се наведе и го целуна.