Зоуи Дийн
Момичетата от филма (16)

Но…

— Увлечението е ранният стадий на любовта или страстта, когато единият партньор смята другия за идеален — обясни мисис Брекнер. — Но тук всъщност става въпрос за сладострастие. Гетсби желае страстно Дейзи, но нарича това любов. Разликата между двете е…

Звънецът прекъсна лекцията на мисис Брекнер. Ана въздъхна разочаровано. Щеше й се да чуе каква според учителката й е разликата между двете състояния. Ана не мигна цяла нощ. Въртя се неспокойно в леглото, питайки се какво (и дали изобщо) да каже на Адам. Може би пък изпитваше към Бен чисто и просто сладострастно привличане и това замъгляваше реалната й преценка.

Тя пусна тетрадката в раницата си, метна я през рамо и излезе от стаята заедно с останалите. Адам я чакаше, облегнат на шкафчето пред вратата. Бе го избягвала цял ден.

— Хей, непознатата — усмихна й се той с чаровната си, леко крива усмивка. Двамата тръгнаха по коридора рамо до рамо. — Не сме се виждали отдавна. Какво става?

— Нищо особено — на Ана й беше трудно да го гледа в очите. — Искаш ли да те закарам вкъщи?

— Да, супер — той й отвори вратата. Посрещна ги мрачен, облачен следобед. Адам сбърчи вежди. — Хей, добре ли си?

— Да, просто много неща са ми на главата — сама усети колко изкуствено и сковано прозвучаха думите й.

Той заговори отново, едва когато се качиха в колата. Тя се канеше да завърти ключа, за да запали, но той я спря с ръка.

— Не е нужно да умееш да четеш мисли, за да разбереш, че нещо не е наред, Ана. Ако има нещо общо с мен…

Ана впери очи в ръцете си. Чувстваше се ужасно. Много по-гадно, отколкото бе очаквала.

— О, по дяволите, така е. Има нещо общо с мен — и той потърка татуираната звездичка зад ухото си.

— Знаеш колко те харесвам, Адам — промълви едва чуто Ана. Събра сили да го погледне. — Ти си едно от най-страхотните момчета, които съм срещала.

— И сега следва голямото НО, нали? — предположи Адам. — Нещо като, НО двамата с Бен се събрахме отново.

— Не, не сме.

— Аха… Тогава какво?

— Аз не… Не съм… — Ана не знаеше как да го каже, без да засегне Адам — нещо, което в никакъв случай не искаше да допусне. — В момента съм доста объркана, що се отнася до момчетата — каза накрая. — Просто смятам, че не съм готова за нова връзка.

— Ако съм бил прекалено настойчив…

— Не е така — увери го Ана. — Аз първа те целунах, помниш ли? Просто мисля, че имам нужда да остана сама със себе си за известно време. Но наистина те харесвам. Много. И затова не искам да те нараня…

— Чакай, късаш с мен, за да не ме нараниш? — извика Адам. — Не ми се струва логично.

— Така е — съгласи се Ана и потърка с пръст волана. — Съзнавам, че се държа ужасно тъпо. Бен… ми причини болка. Няма да се преструвам, че не е така. Бях голяма глупачка, за да му позволя да го направи, но… се случи. Затова смятам, че първо трябва да преодолея спомена и да науча повече за самата себе си, преди да започна нова връзка. Има ли някакъв смисъл в това?

— Не мисля — Адам се облегна на вратата. — По дяволите! Знам, че трябва да кажа: „Е, добре, няма проблем, както решиш“, само че не го усещам така. Пък и не бих казал, че сме се впуснали в някаква страстна, силна…

— Знам. Просто имам нужда от малко време. Този уикенд отивам в пустинята със Сам. Ще се опитам да подредя нещата в главата си.

— И колко време ще ти е нужно, за да „подредиш нещата в главата си“?

— Не мога да кажа! — Ана усети остротата в гласа си. Не беше очаквала Адам да я притиска по този начин. — В момента не съм точно гадже мечта, Адам. И това не е честно за никой от нас.

Адам вдигна ръце.

— Какво мога да кажа?

— Толкова съжалявам — каза Ана, надявайки се да прозвучи толкова искрено, колкото го мислеше. — Наистина не ми е все едно за теб. Може би в бъдеще…

— И какво се очаква от мен? Да стоя до телефона, докато ми се обадиш?

— Не. Трябва да си намериш момиче, което те заслужава. Защото наистина си специален.

— Да, прекрасно — промърмори Адам. — Това е най-милото разкарване, за което съм чувал. — Той прокара ръка през щръкналата си коса. — Направи каквото смяташ, че трябва да направиш.

Ана кимна и запали колата. Излязоха от паркинга в пълно мълчание и се насочиха към къщата на Адам. Когато стигнаха, Адам се обърна към Ана.

— Не се гордея особено с поведението си. Щом казваш, че ти е нужно малко време, значи наистина е така.

Изведнъж й се прииска да го прегърне. Толкова беше мил. Защо не можеше да се влюби до полуда в него? Защо трябваше сама да се прецаква?

— Благодаря — каза на глас. — За разбирането.

— Е, ще взема няколко ледени душа, пък ще видим какво ще стане нататък — Адам слезе от колата, заобиколи откъм страната на шофьора и се наведе към нея през отворения прозорец: — Да знаеш, че Бузър ще го приеме тежко.

Ана кимна. Какво друго можеше да направи? Адам махна с ръка и тя подкара на заден по алеята към улицата. Той все още гледаше след нея. Ако си беше мислила, че след като скъса с него ще се почувства по-добре, значи се бе лъгала. Понеже сега се чувстваше по-зле от всякога. Защо момичетата винаги страдаха за момчетата повече, отколкото момчетата за тях?

Трябваше да изхвърли от главата си Адам и Бен и да се заеме с нещо, което касаеше само нея.

Изведнъж взе решение и вместо наляво, към къщата на баща си, зави надясно по „Сънсет булевард“ — към общинската библиотека на Бевърли хилс. Каза си, че едно проучване за проекта за Великия Гетсби ще й се отрази много добре. Сигурно имаше някакви есета по темата за любовта, страстта и увлечението в романа, които щяха да й помогнат за сценария.

Да, трябваше да се посвети изцяло на проекта. Току-виж се окажеше, че е велика писателка. Във всеки случай знаеше за живота, любовта, страстта и увлечението достатъчно за десетминутен филм. Поне когато пишеше, можеше да е спокойна, че от нея зависи какво ще кажат или направят героите.

Оставаше й просто сама да измисли щастливата развръзка.