Зоуи Дийн
Момичетата от филма (18)

Аз-аз-аз-хленц-хленц-хленц

Към „Къщата на Вероник“ нямаше табела, но Сам знаеше къде да отбие. Върху кактусите край насипаната с дребен чакъл алея пред входа блещукаха ситни бели светлинки — първи признаци на цивилизация. Последва остър завой, след който спряха пред будката на охраната. Оттам излезе брадат мъж, облечен в униформа с цвят каки. По нищо не личеше, че това е входът към „Къщата на Вероник“. „Всъщност прилича повече на укритие на забранена от закона дясна групировка“, помисли си Ана.

— Добър вечер, дами — поздрави ги мъжът. — Име, моля?

— Сам Шарп — каза Сам.

— Един момент, мис Шарп — мъжът влезе обратно в будката и затрака яростно върху клавиатурата на компютъра, сетне отново излезе. — Очакват ви, мис Шарп.

Като каза това, той натисна един бутон и алеята грейна в бели и оранжеви светлини, а портата, която препречваше пътя, се отвори автоматично. Две минути по-късно стигнаха внушителна бяла сграда с колони отпред, която донякъде напомняше Белия дом. Трима стройни младежи с маскировъчни панталони и зеленикавосини фланелки побързаха да ги посрещнат и да вземат багажа от джипа.

— Мис Шарп, мис Пърси и мис Пърси, добре дошли в „Къщата на Вероник“ — рече най-възрастният. — Ще занесем тези чанти в апартаментите ви. Мис Шарп, това са ключовете.

Човекът подаде на Сам електронните карти-ключове за техните апартаменти.

— Няма ли да ни регистрират? — попита Ана.

— Тук имат база данни за всички клиенти и техните гости. Регистрацията се урежда предварително по телефона. А, още нещо — не давайте бакшиши. Те са включени в сметката.

Ана се протегна, понеже се усещаше леко схваната след дългото пътуване. Учуди се колко е хладно — температурата едва ли надхвърляше седем градуса. След това се сети, че се намират в пустинята и то през януари.

— Заповядайте, настанявайте се — покани ги пиколото. — Влезте вътре да се стоплите. И не се тревожете, според прогнозата утре температурата ще е около двайсет градуса.

Трите момичета влязоха в просторното фоайе. Там беше приятно топло, а светлината беше приглушена. От тавана в центъра на помещението висеше огромен полилей във формата на дива орхидея. Той оцветяваше в лавандулово и розово пода, застлан с мрамор и варовик. По стените висяха безценни произведения на изкуството. Ана разпозна картини на Моне, Тициан и Ел Греко. Вместо рецепция имаше няколко бюра с дискретни табели „В помощ на гостите“. Зад тях се виждаше огромен портрет с маслени бои на жена, вероятно самата Вероник, която доста приличаше на бившата съпруга на Доналд Тръмп.

Докато прекосяваха фоайето на път за апартаментите, Сюзан прегърна сестра си и рече:

— Ах, животът на младите и богати лентяи. Не сме ли истински щастливки.

— Така е — съгласи се Ана.

— Дори аз го съзнавам. Наистина — Сюзан стисна ръката на Ана. — Ако изпадна в някое от моите „аз-аз-аз-хленц-хленц-хленц“ настроения, просто ме фрасни в лицето, става ли?

— Ако и ти обещаеш да направиш същото за мен — отвърна Ана и прегърна сестра си. — Ще бъде забавно, Суз. Отдавна не сме прекарвали уикенда заедно.

— Мис Шарп? — един глас със скандинавски акцент накара Ана да се обърне. Към тях приближаваше удивително красива блондинка в перфектно ушита къса синя рокля.

— Ингрид! — извика Сам. — Как си?

— Радвам се да ви видя отново при нас, мис Шарп — отговори младата жена. Единствено дискретната табелка с името Ингрид Свенсон и семпъл монограм с буквата V, издаваше факта, че тя работи за хотела. — Съжалявам, че не видях кога сте пристигнали. Сервираме вечеря до десет часа в зала „Версай“, но ако желаете, можете да вечеряте и в апартаментите си. Мис Шарп, вие сте в „Мерилин“, мис Ана Пърси е в „Бети“, а мис Сюзан Пърси настанихме в „Рита“. — Тя посочи към противоположния край на фоайето. — Апартаментите ви са между вътрешния двор и басейна, след онази двойна врата. Съвсем близо са, но ако предпочитате, мога да позвъня на Паоло да докара количките за голф.

Преди да успеят да отговорят, един глас ги прекъсна:

— Хей, вие трите!

Ками Шепард.

Ана замръзна на място. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Забеляза, че Сам не изглежда изненадана. Ками й изпрати въздушна целувка, след това изпрати една и на Сюзан, а Ана не удостои с внимание.

— Чудесно е, че си тук, Сюзан — извика след това. — Не знаех, че ще идваш.

— Аз също не очаквах да те видя — призна Сюзан.

Ками размаха шеговито пръст към Сам:

— Лошо момиче. Знаеш, че трябва да ми казваш всичко, нали?

— Сам е пропуснала да спомене някои подробности и пред мен — отбеляза Ана с равен тон.

Ками хвърли бърз поглед към нея и се прозя.

— О, Ана, здравей.

— Кога планира това? — прошепна Ана към Сам.

— Ками, Дий и аз имаме резервация отпреди няколко седмици — призна Сам.

— Можеше да ми кажеш.

— Те няма да ни пречат. Ние сме тук по работа, те — за удоволствие.

— И Дий ли е тук? — попита Ана.

Двойната врата се отвори и пискливото гласче на Дий даде отговора на въпроса й.

— Уау, здравейте, момичета! Ах, че забавно ще си изкараме! В кои апартаменти ви настаниха? Искате ли да вечеряме?

Ана усети, че главата й кънти.

— Трябва да разопаковам багажа си. Освен това мисля да прегледаме сценария, Сам.

— Ана — въздъхна Ками, — не виждаш ли, че се стараем? Опитваме се да ти покажем, че искаме да се разбираме добре.

— Наистина не съм гладна, така че ще се видим по-късно. Сюзан? Ще дойдеш ли с мен?

Сюзан вдигна рамене.

— Честно ли? Умирам от глад.

— Да вечеряме във вътрешния двор — предложи Сам. — Тук ли е още онзи готин сервитьор от Дания? Как му беше името?

— Улрик — припомни й Ками. — Да, тук е и няма търпение да ни обслужи. Денем и нощем — добави многозначително. — Всъщност точно сега е на смяна.

Сюзан се обърна към Ана.

— Имаш ли нещо против?

Да, искаше да извика Ана, но това щеше да прозвучи твърде… дребнаво.

— Прави, каквото искаш. Няма проблем.

— По-късно ще прегледаме сценария, Ана — успокои я Сам.

— Добре. Става и така. Тъкмо ще имам време за последни поправки — Ана изобщо не беше сигурна, че има нужда от някакви поправки. Но се извини и пое напряко край басейна към двуетажната сграда с кирпичена фасада. Дузината апартаменти бяха изброени в азбучен ред на дървената табела отпред. Ана видя, че нейният е на първия етаж, откъм планината. След това пъхна картата в електронния четец и изчака зелената светлина, за да влезе.

Всичко в дневната беше бяло — плюшеният килим, кадифените дивани, столовете. В средата на масичката за кафе стоеше ваза с бели рози. До нея имаше бяла купа с пресни плодове. Ана влезе в спалнята. Над леглото с бял балдахин висеше маслен портрет на Бети Дейвис^[1], облечена в бял саронг.

Ана влезе в банята, където също всичко беше бяло. Имаше вана, достатъчно дълбока за плуване и достатъчно широка, за да побере четирима, и кристална купа с розови листенца, които можеше да пусне да плават във водата. Върху мраморната тоалетна масичка бяха подредени малки шишенца с козметични продукти — парфюми, ароматни масла, шампоани и балсами, всеки в отличителна бяла опаковка със златна буква V. Написана на ръка бележка, адресирана до Ана и подписана от Ингрид, обясняваше, че това са подаръци за гостите, които, естествено, бяха на разположение за закупуване в магазина на хотела. Ана можеше да ги поръча и чрез интерактивния телевизионен канал.

Ана изми лицето си с един от подаръците — Нежна емулсия за измиване, чийто аромат — на петунии и мускус, беше твърде наситен за нейния вкус. До леглото бе оставена бяла кожена папка с познатия монограм — V. Ана я отвори и намери подробно описание на безбройните услуги, които предлагаха на гостите в „Къщата на Вероник“. Стигна раздела за масажи — тридесетте секунди в компанията на Ками и Дий я бяха напрегнали и един масаж щеше да й дойде много добре. Можеше да избира между хидромасаж с морски минерали, таи масаж, масаж с кедрово масло, горещ лава масаж, иланг-иланг масаж с четири ръце. Четири ръце?

Ана разопакова багажа си и се отпусна върху дивана, за да помисли върху заглавието на сценария. Сепна я дискретно почукване по вратата. Когато отвори, Ана видя Дий, стиснала бутилка шампанско и две чаши.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

Благодарение на изпитания трик с дълбокото дишане, Ана кимна учтиво.

Дий влезе и се огледа.

— Уау, доста приятно. Аз съм в „Мадона“. Там е твърде шарено, но „Бети Дейвис“ е тъй успокояващ. Някак девствен. Заради бялото. Не че Бети Дейвис е била девица. Знам, че е била омъжена и тъй нататък.

— Аз пък не знам много за нея — обади се Ана. Така и не можеше да си обясни посещението на Дий.

— Може ли? — кимна Дий към дивана.

— За няколко минути може — отвърна Ана. — Малко съм изморена. А и трябва да поработя върху моя… — и тя посочи купчината листа върху масичката за кафе.

— Познавам един хербалист, който може да ти каже защо си изморена, само като измие косата ти — рече Дий и остави бутилката и чашите на масичката. — Така, аз дойдох, за да предложа примирие.

— Но ние не сме във война, Дий.

— Да, но… — Дий духна непокорните къдрици от челото си. — Сам не те беше предупредила, че и ние ще сме тук, нали?

Ана седна на близкия фотьойл.

— Да.

— Винаги идваме тук след ваканцията. За детоксикация, нали разбираш? А, като казах детоксикация, разбрах, че сестра ти току-що е излязла от клиника. Това е добре.

Главата на Ана взе да пулсира отново.

— Наистина нямам желание да обсъждам…

— О, права си, съжалявам — рече припряно Дий. — А знаеш ли, че Ками излъга, че също е била в клиника, за да предразположи Сюзан да се чувства по-добре? Не е ли мило от нейна страна?

Ана не подозираше, че Дий знае подробности за Сюзан. Но не се изненада от това. От друга страна, доколкото познаваше Дий, тя можеше и да си измисля.

— Съмнявам се Ками да е извършила нещо мило в живота си, Дий.

— Вътре в себе си тя е добро момиче — настоя Дий. — Но след като майка й почина, външно стана жестока. Както и да е, докъде бях стигнала? Ах, да, исках да ти се извиня, че изскочихме изневиделица.

— Вината не е твоя. Сам трябваше да ме предупреди.

— Аха. Тя знае колко ни мразиш. Да, ще кажеш, че не е така, но да прикриваш гнева е направо отровно, така че по-добре си го признай. Все пак, мисля, че можем да поправим нещата. Особено сега, когато връзката ти с Бен е история. Именно затова реших, че си заслужава да вдигнем тост — за новото начало.

— Не трябва ли да внимаваш с пиенето, Дий? — попита многозначително Ана.

— О, искаш да кажеш заради… — Дий поглади корема си, после вдигна бутилката. — Газиран сайдер. Безалкохолен — тя измъкна тапата, напълни чашите до половина и подаде едната на Ана. — Да пием за едно ново приятелство.

Ана вдигна чашата и отпи мажа глътка.

— Е… много мило, че се отби. Сигурна съм, обаче, че останалите ще се чудят къде си.

Ако беше чела „Правилата за добро поведение на белите англосаксонки протестантки от Източното крайбрежие“, Дий щеше да знае, че „Сигурна съм, че останалите ще се чудят къде си.“ всъщност означава „Време е да си вървиш.“.

За съжаление Дий съвсем не беше начетена и се облегна удобно върху възглавниците.

— Вече не съм гладна. Преди час ми направиха лимфатичен дренаж и мисля, че не бива да ям. Знаеш ли какво, утре трябва да дойдеш с мен на сесията за прераждане. Уникално изживяване. Влизаш в затопления басейн чисто гола…

— Ще съм заета с работа по филма със Сам.

Дий сви устни.

— Аха. Е, добре. Просто си помислих, че можем да бъдем приятелки.

— Може би е така, Дий. Времето ще покаже.

Дий кимна замислено.

— По дяволите. Как ли бих се чувствала на твое място?

Ана остана като гръмната.

— Моля?

— Исках да кажа, че си перфектна и се чудя как ли се чувстваш.

— Дий, изобщо не съм перфектна.

— Не е вярно. Вероятно в някой предишен живот си направила нещо велико, за да си такава късметлийка сега. Затова Бен е с теб, а не с мен. Мислиш ли, че двамата с него сте били заедно и в предишен живот?

— Нямам представа.

— Възможно е — Дий сръбна от сайдера. — Това би обяснило всичко. Съдба.

Ана остави чашата си върху масичката за кафе.

— Дий, щом искаш да сме приятелки, можеш ли поне да бъдеш честна с мен?

— Имаш предвид за…? — и тя отново сложи ръка върху корема си. Сетне погледна встрани. — Не искам да говоря за това.

— Но нали каза, че искаш да сме приятелки? — Ана реши да я притисне. Щом се налагаше да говори с това странно момиче, можеше поне да се опита да разплете част от влудяващия пъзел. Донякъде решението, което бе взела за Бен и Адам, я улесни.

— Така е.

— Бен ми каза, че не е сигурен дали онази вечер изобщо се е случило нещо.

Очите на Дий се разшириха като две небесносини фризбита.

— Така ли ти каза?

— Не че не го е грижа за чувствата ти, просто тази вечер бил много пиян и няма ясни спомени.

Сълзите напираха в очите на Дий.

— Значи случилото се не означава нищо за него?

Е, добре, освен ако Бен не беше изпечен лъжец, това момиче не беше на себе си.

— Възможно е да си представяш по различен начин това, което наистина се е случило между вас.

Дий замига бързо-бързо.

— Вие двамата сте влюбени. Знаех си.

— Не съм влюбена в него. Всичко свърши. Макар да не съм сигурна какво точно беше.

Дий въздъхна.

— Аурата ти говори друго. Мога да кажа единствено, че в следващия си живот бих искала да се преродя в теб — тя се изправи и тръгна бавно към вратата, като остави бутилката сайдер.

Дали Дий пиеше някакви хапчета? Ако да — трябваше да спре. Ако не, може би пък нямаше да е зле да почне да взема нещо. Нещо, предписано от психиатър.

Когато стигна до вратата, Дий се обърна:

— Кажи му само, че ние с бебето нямаме нужда от пари. Но Бен-младши или малката Дий ще се нуждаят от емоционалната му подкрепа.

Тя затвори вратата след себе си, като остави Ана да се взира в таблото, разясняващо какво да се направи в случай на пожар или земетресение.

Да, това важеше за природните бедствия, но как трябваше да постъпи човек, ако попадне в паралелна реалност?

Докато приготвяше гореща вана, Ана остави въображението си да се развихри. Ами ако Дий казваше истината? Ако носеше бебето на Бен? Ана нямаше да може да го погледне, без да се сети за Бен и болката, която й беше причинил. А това беше непосилен товар за едно невинно дете.

Но като добави препарат за балончета във водата, тя реши да отхвърли неприятните мисли. А щом влезе в огромната вана и се зае да ръси лениво розови листенца във водата, мислите й с лекота се зареяха в съвсем друга посока. Ако имаше такова нещо като „вана за двама“, тази беше точно такава. По някакъв начин Адам й липсваше. Край него винаги се чувстваше чудесно. Само че това не й даваше основание да поощрява чувствата му, когато главата й бе заета с мисли за друг.

Не. Вана за един определено беше по-добра идея.