Зоуи Дийн
Момичетата от филма (5)

Екзистенциална криза

— Здрасти, Ана.

Джонатан, бащата на Ана, стоеше пред вратата към просторната дневна. Висок и строен, облечен в изтъркани дънки и износена синя фланелка, той изглеждаше десетина години по-млад. Това беше твърде странно за Ана, защото тя помнеше баща си с неизменния костюм, шит по поръчка при най-добрите лондонски шивачи, напълно погълнат от работата си като един от водещите инвестиционни анализатори в страната, човек, който винаги работеше на Коледа, понеже азиатските пазари не почиват. Но през трите дни, откакто бе пристигнала в Калифорния, той просто се мотаеше наоколо по дънки и фланелка, ухаещ недотам дискретно на марихуана.

— Не очаквах да те заваря вкъщи, тате — Ана свали кожената раница от рамото си и приседна върху антиквариата френска масичка за сервиране. Нова ваза от периода на династията Минг вече бе заместила онази, която Ана случайно бе счупила в новогодишната вечер. Тогава тя се блъсна в нея, понеже не я видя в потъналото в мрак фоайе, бутна я без да иска, а тя се пръсна на парчета върху застлания с мрамор под.

— Днес работих оттук — обясни баща й. — Как беше в училище?

Ана вдигна рамене.

— Истината ли да ти кажа? Чиста загуба на време. По литература ще учим „Великият Гетсби“, а аз го прочетох още в осми клас.

— Вероятно преподават по някакви стандартни програми — кимна Джонатан. — Виж, съжалявам, че стажът в агенцията на Рандъл Прескът се провали, обаче съм намислил нещо друго.

Ана въздъхна, сякаш не хранеше големи надежди.

— Мерси. Аз също се обадих на няколко места вчера, разпратих си и автобиографията, където можах. Надявам се да се обадят отнякъде. А сега ще е най-добре да се кача горе и да си напиша домашните. По-късно ще излизам.

— Би ли дошла в кухнята преди това? Искам да поговорим за нещо.

Първата й реакция бе да измисли някакво оправдание защо моментът не е подходящ за задушевни разговори. Стремежът да отбягва на всяка цена подобни откровения, се бе превърнал в почти първосигнална реакция за Ана, благодарение на възпитанието на майка й, която възприемаше и най-малката следа от емоция като „правене на сцена“. Но една от причините Ана да дойде в Лос Анджелис, бе шансът да опознае бащата, напуснал живота й, когато тя бе едва осемгодишна. Раздялата на родителите й бе доста враждебна, така че той бе принуден да отстъпи на бившата си съпруга не само двуетажния апартамент в Манхатън, а и пълното попечителство над децата. Освен това трябваше да напусне Източното крайбрежие.

Затова последва баща си в излъсканата до блясък ултрамодерна кухня. В средата беше металният плот за готвене, до едната стена — двойната фурна, каквато използваха в ресторантите, а червената шведска маса и столовете в същия цвят сякаш бяха взети направо от дизайнерската секция на музея за модерно изкуство. По изключение наоколо не се мяркаше никой от кухненския персонал.

Баща й отвори хладилника.

— Газирана вода? Соево мляко? Сок?

Ана зяпна от изненада. Очевидно готвачката пазаруваше толкова, колкото й бе необходимо за деня, затова хладилникът обикновено беше празен.

— Откога разполагаме със студени напитки?

— Откакто открих, че от супермаркета правят доставки по домовете. Какво да ти предложа?

— Сок. Какъвто и да е — Ана седна, а баща й наля сок от круша в две кристални чаши и й подаде едната.

— Е, как е майка ти?

Значи за нея искаше да говорят.

— Все още е в Италия — отвърна с равен глас Ана. — Не съм я чувала, откакто ми зададе същия въпрос за пръв път. Вчера.

— Мислех, че двете поддържате връзка.

Ана вдигна рамене.

— Мога да ти дам номера й. Щом си толкова загрижен как е, обади й се.

— Не знам защо ми се струва, че тя не гори от желание да ме чуе — той глътна наведнъж остатъка от сока.

— Ами, доколкото знам, не си проявявал такъв интерес към нея, докато сте били женени. Тъй че е малко необичайно, ако започнеш сега, десет години след развода.

Ана съзнаваше, че думите й прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше. Но баща й я бе заблудил, че иска да говорят за нея, а се оказа, че пак мисли единствено за себе си.

— Тогава бях голям глупак — най-после той се отпусна на отсрещния стол и протегна крака под масата. — Но хората се променят.

— Добре че ми каза.

Баща й размаха пръст на шега и се усмихна тъжно.

— Познавам този тон. Това е запазената марка на Джейн Пърси.

— Крушата не пада по-далеч от дървото, предполагам.

Той кимна и завъртя празната чаша.

— Ана, наистина съм се захванал да уредя въпроса със стажа. Исках да го знаеш.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

— Звучиш така, сякаш говориш с някой непознат.

— Е, може да се каже, че донякъде и ние сме непознати — подчерта Ана.

Баща й почеса брадичката си.

— Туш. Е, утре ще знам със сигурност какво става. Може да е стаж след училище обаче. Така че ще се наложи да ходиш в гимназията. Съжалявам.

— Може ли да попитам къде?

— Маргарет напусна агенцията, за да помогне при основаването на нова. Доколкото разбрах, ще се казва „Алекс“. Имат няколко клиенти актьори, но главната им цел ще бъде да подбират романи и пиеси за филмиране. Дългосрочната програма включва отваряне на офис в Ню Йорк, а също и издаване на книги.

Маргарет беше приятелката на баща й. Ана не се изненада, че той има романтична връзка. Изненадата дойде от това, че си бе избрал не сексбомба, обсебена от мечтата за холивудска слава, а жена на около четиридесет години, копие на майка й.

Ана се намръщи.

— Оценявам усилията ти, тате, но наистина не искам да имам нещо общо с твоята… връзка.

— Ако положиш поне малко усилие да опознаеш Маргарет, ще я харесаш. В много неща прилича на майка ти, но е по-мила.

— Виж ти.

Джонатан се усмихна.

— Възхищавам се на лоялността ти. Обаче ти няма да работиш пряко с нея. В агенцията ще има трима партньори. Щом разбера нещо повече, ще ти кажа подробности.

— Благодаря ти. Наистина. Е, а ти как се чувстваш тези дни?

Джонатан я изгледа учудено.

— А, имаш предвид главоболието? Не е толкова зле. Ако не броим една ужасна криза вчера.

— А, все така ли… се лекуваш сам? — с въпроса си Ана намекваше за аромата на трева, който и в момента се носеше около баща й.

— Само докато лекарят ми се прибере от Хаваите — успокои я Джонатан, след като забеляза загрижения й поглед. — Не се притеснявай, той се връща другата седмица. Не мога да се оставя в ръцете на друг — сетне снижи глас и добави поверително: — Освен това точно той ми предложи това „лечение“.

— Да не пропуснеш прегледа. Знам колко си зает.

— Имам две секретарки и един асистент, на които разчитам да ми напомнят.

Прекъсна го иззвъняването на мобилния му телефон.

— Джонатан Пърси — обади се той и след минута извика: — Хей, радвам се да те чуя! — после се усмихна и прошепна към Ана: — Сестра ти е.

Сестрата на Ана — Сюзан, от три седмици караше поредната програма за рехабилитация. Алкохолът беше любимата й отрова, макар че и други нелегални субстанции бяха прониквали в гърлото, носа и вените й. Когато беше трезва, двете с Ана се разбираха чудесно. Проблемът — поне през последните години, се състоеше в това, че Сюзан рядко оставаше трезва дълго време.

Сега баща й сбърчи вежди и подаде телефона на Ана, като каза студено:

— Иска да говори с теб.

Ана пое телефона, като се чудеше какво ли бе казала сестра й, та да ядоса баща им.

— Суз?

— Хей, звъня ти цял ден. Не си ли прослушваш гласовата поща?

— О, съжалявам. Аз… загубих си телефона — излъга, понеже реши, че трудно ще обясни какво се бе случило.

— Боже, не ми оставаше друго, освен да се обадя на тъй наречения ни баща — възмутено рече Сюзан. — Как издържаш да живееш с него?

Ана изви очи към баща си, който я наблюдаваше съсредоточено. Не можеше да си обясни защо Сюзан се държи тъй враждебно. Вярно, той ги беше изоставил. Но греховете му се дължаха не на лош умисъл, а на неумение. Освен това почти бе повярвала, че е възможно да се е променил. В навечерието на Нова година Джонатан бе позвънил в клиниката и бе споделил със Сюзан колко иска отношенията между тях да се оправят.

— Всичко е наред — отговори Ана.

— Да бе — изсъска Сюзан.

— Затова ли ме търсиш цял ден?

Сестра й се разсмя.

— Не, дявол да го вземе. Просто исках да кажа, че в „Хейзълдън“ решиха да ми позволят телефонните разговори и затова се обадих най-напред на теб.

Ана се усмихна. Ако оставим настрана враждебността към баща им, Сюзан звучеше добре. Може би този път лечението щеше да има по-дълготраен резултат.

— Е, как я караш там, Суз?

— Добре.

— Наистина ли? — настоя Ана. — Кажи ми всичко.

— Добре съм, како — подразни я Сюзан.

Ана се разсмя. Макар че всъщност беше две години по-голяма, Сюзан често се шегуваше, че Ана се държи като по-голямата сестра.

— Звучиш доста по-добре от последния път, когато се чухме.

— Тогава имах екзистенциална криза. Знаеш как е — задаваш си въпроси за смисъла на живота и тъй нататък. Освен това се възстановявах от надрусване със захар — четири блокчета „Сникърс“ и джинджифилова бира.

— Прекрасно.

— Е, поне започвам да изплувам и се чувствам добре. Слушай, купи си нов телефон, за да мога да ти се обаждам, чу ли? Имаш ми номера.

— Добре. Още утре — обеща Ана. — Наистина звучиш много по-добре, Суз.

— Хей, черен гологан не се губи. А ти докога мислиш да висиш там?

— Не знам. Ще поостана още. Освен това уча в гимназията „Бевърли хилс“.

— Е, това не е ли достатъчно гадно?

— Всъщност, да — съгласи се Ана.

— Значи няма да се връщаш скоро? — попита Сюзан.

Накъде биеше всъщност?

— Не. Защо?

— Значи знам къде да те намеря, Ана.

— Тук.

— Там. Точно така. Разбрах. Обичам те, сестричке. До скоро.

Ана върна телефона на баща си.

— Добре ли си побъбрихте? — попита той саркастично. — Защото мен направо ме отряза.

— Мисля, че звучеше доста по-добре, тате — отвърна Ана, надявайки се думите й да го успокоят.

Той пусна телефона в джоба си.

— Ама какъв характер има това момиче!

— Според мама го е наследила от теб.

— Може и така да е, може и така да е — той въздъхна дълбоко. — Искаш ли да отидем на вечеря в „Ел Ей Фарм“? Това е мястото, където приготвят рибата най-добре на западното крайбрежие.

— Имам среща. Нещо такова — Ана се изправи. — По-добре ще е да приключа с домашните и да се приготвя.

Баща й се намръщи, но я поведе навън от кухнята.

— Надявам се не с онзи негодник от вечерта на Нова година.

— Определено не с него.

— Е, ако някой те нарани, който и да било, само ми кажи. Ще му сритам яко задника.

— Ще предам посланието — засмя се Ана. Баща й поне показваше интерес, макар и по първобитен начин. Може би наистина имаше някакъв прогрес. И може би донякъде заслугата бе и нейна. Вероятно отстоявайки позициите си, караше хората най-после да се държат с нея така, както искаше.

Може би лосанджелиският експеримент започваше да дава резултати.