Зоуи Дийн
Момичетата от филма (1)

Пролог

Сюзан Кабът Пърси знаеше със сигурност, че в един момент от живота си тя беше също тъй непорочна и праведна като по-малката си сестра Ана. Сега обаче това време изглеждаше безкрайно далеч. Толкова далеч, сякаш беше част от нечий друг живот.

— Уау! Яко!

Възклицанието дойде от младежа, който лежеше до нея.

Сюзан напрегна ума си да се сети за името му. Помнеше само, че е някакъв цвят. И че има връзка с прочут на времето музикант, защото сутринта, когато постъпи в клиниката и се представи, той разказа някаква тъпа шега по този повод.

Браун. Кафяв, това е. Казваше се Браун. Само дето нито косата му, нито очите или пък кожата, имаха нещо общо с кафявото. Очевидно родителите му не бяха избирали името според външната прилика. Всъщност, изобщо не й пукаше защо младежът се казва точно Браун. Тя го познаваше съвсем бегло и смяташе да направи всичко възможно да не го опознае повече, освен, разбира се, в библейския смисъл на думата. По принцип сексът с непознати си е рискована работа (дори ако вземаш предпазни мерки), но всяко момиче трябва да запълва с нещо свободното си време.

Безкрайното свободно време, с което разполага. Сюзан караше курс за рехабилитация от алкохолна и наркотична зависимост в прочутата клиника „Хейзълдън“ в Минеаполис, който намираше за мъчително досаден. Задължително пропускаше груповата терапия, тъй като нямаше никакво желание да споделя подробности от личния си живот със случайно попаднали по същото време в същата клиника отрепки. Разходките с придружител също не отговаряха на представата й за забавление. Те по-скоро й напомняха периода преди да тръгне на училище, когато живееше на 92-ра улица в Ню Йорк (район, в който няма как да попаднеш, ако фамилията ти не е Вандербилт или Лодж. Или Пърси.)

— По дяволите, вратът ми се схвана — оплака се Браун и се зае да масажира мястото. Сетне се настани върху куп хавлиени кърпи, които се бяха разпилели наоколо.

Сюзан знаеше, че складът за спално бельо не е най-удобното място за срещи, но го бе избрала заради възможността за уединение, не заради комфорта. Минаваше полунощ. Санитарите си бяха отишли. Кърпите и чаршафите за пациентите отдавна бяха извадени и разпределени, така че нямаше кой да дойде да ги безпокои. Освен това складът беше доста по-уютен от банята в мазето — единствената друга опция.

— Искаш ли да си дръпнеш? — обади се Браун. Очите му бяха нежнозелени. Цветът едва се различаваше в полумрака на малката стаичка.

Кое ли имаше предвид — натъпканата с хашиш лула, която държеше в едната ръка, или шишето текила, което бе прегърнал с другата? Как ли бе успял да вкара забранената стока? Още нещо, за което не й пукаше.

— Не, благодаря.

Явно програмата в „Хейзълдън“ работеше, защото откакто бе постъпила в клиниката, Сюзан не бе помирисвала алкохол или дрога. Не си заслужаваше да си развали досието заради Браун. Смазващата празнина, появила се, след като прогони алкохола и хапчетата от живота си, запълваше със сладкиши и цигари. И макар че сексът също беше забранен, от него поне не се дебелееше, нито беше предпоставка да хванеш рак.

Сюзан се обърна по гръб и загледа как Браун пали лулата. След малко той подхвана досадната история как родителите му го бяха принудили да постъпи в клиниката. Беше няколко години по-млад от нея, вероятно още в гимназията, готин, рус, от онзи тип сърфисти, по които момичетата си падат.

Но двамата бяха просто случайни познати и тя планираше нещата да останат така. Можеше, естествено, да сподели с него своята собствена сълзлива история. Нещастната богаташка дъщеря и родителите — студенокръвни аристократи от социалния елит, които бяха направили живота й черен. Наслушала се беше на различни варианти на същата песен.

Сюзан погледна часовника си и пресметна, че в Бевърли хилс, Калифорния, където сестра й Ана живееше в момента, все още е 22.30 ч. Ана беше единственият човек, когото искаше да чуе и с когото можеше да говори за наистина важните неща. Обаче цял ден оставяше съобщения на телефонния секретар. Ана така и не се обади. Колкото и да не й се искаше да го признае, това я разстрои.

— … така че реших да отскоча до Мауи с гаджето. Отидох да изтегля малко мангизи и виж ти, изненада. Оказа се, че дъртите са замразили сметката ми, представяш ли си? — нареждаше Браун.

Господи, това беше истинско мъчение. Трябваше да го накара да млъкне или да се върне в стаята си. Обаче Ванеса — съквартирантката й, страдаше от безсъние и будуваше по цели нощи, като си блъскаше главата с разни акции и борсови курсове. И понеже отказваше да използва лаптоп или калкулатор, смяташе наум и записваше сложните си изчисления в счетоводна книга със старомодна писалка. Ако това не ви се струва достатъчно шантаво, Ванеса беше от онези „преродени“ пациенти, които се смятаха лично ангажирани да докладват за всяко нарушение на правилата в клиниката. Един ден, след такъв доклад, наказаха Сюзан да излъска банята, а самата Ванеса оцени работата й по десетобалната система. В отговор Сюзан й каза къде може да си завре счетоводните книги. С други думи — двете не бяха първи приятелки.

Можеше също да повтори упражнението с Браун бой. Или да изгледа някой филм. Или да поразсъждава върху факта как толкова умно, красиво и богато момиче като нея, на зрялата възраст от двадесет години, бе успяло да съсипе тотално живота си. Или…

Вратата се отвори с трясък. На прага стоеше Ванеса, стиснала в ръце чаршаф с петна от синьо мастило, с каквото бе боядисана и едната й ръка. Тя веднага фиксира Сюзан и Браун, при това във възможно най-компрометиращата ситуация.

— Разлях мастилото — обясни появата си тя.

— О’кей, няма проблеми, нали? — обади се Браун, безуспешно опитвайки се да прикрие с една калъфка за възглавница бутилката с текила, лулата с хашиш и голото си тяло. Не му се получи.

Ванеса имаше много особености, някои от които определено изискваха антипсихотично лечение, но чарът не беше сред тях. Човек не би я нарекъл привлекателна, а и нямаше никакви изгледи това да се промени. Имаше пъпки на гърба, проблеми с косата, малки гърди, на всичкото отгоре работеше като най-обикновен мениджър в една голяма фирма.

Сюзан, напротив, беше руса, перфектно оформена и достатъчно богата да не помисли за работа, освен ако не й се прииска.

Иначе казано — тя беше всичко, което Ванеса не беше. С други думи Ванеса — защитничката на славата и призванието на „Хейзълдън“, задължително щеше да вдигне аларма и до сутринта всички в администрацията щяха да научат за прегрешението на Сюзан. Това, че няма нищо общо с контрабандно внесения алкохол, нямаше да й помогне. Сюзан знаеше правилата. Тя е била на мястото. Там е имало наркотици и алкохол. Това означаваше, че съвсем скоро ще я изхвърлят от клиниката.

А за да стане положението още по-гадно, Браун бой изобщо не си заслужаваше последствията.