Зоуи Дийн
Момичетата от филма (10)

Деликатни пръсти

Интериорът в бунгалото на Ноа бе издържан в индиански стил, а подът бе застлан с пъстри ръчнотъкани килими, каквито изработваха в племето навахо. Срещу телевизора с огромен екран имаше мек диван, покрит с одеяло в златисти, кафяви и бежови шарки. Над него висеше автентична индианска корона от пера, поставена в рамка.

— Събуй обувките си и се настани удобно — извика Ноа и се упъти към кухнята. — Какво да ти донеса?

— Една кока-кола — отвърна Ана. Тя се поколеба дали да седне на дивана, или на стола до него. Само че от стола екранът не се виждаше много добре, а и Ноа сигурно щеше да я подиграва, че се страхува от него, ако реши да се разположи там.

Ноа се върна с две бутилки кока-кола и подаде едната на Ана. Седна на безопасно разстояние от нея, взе дистанционното и включи телевизора. Гигантският екран се изпълни с обичайните предупреждения от ФБР, а след тях се появи нощното небе над Манхатън.

— Двамата с Алекс написахме първата чернова, когато учехме в Йейл — обясни Ноа, докато изтекат началните надписи.

Ана отпи от колата си. Не беше ли фантастично? Досега не й се бе случвало да гледа филм със сценариста му. При това Ноа изглеждаше приятен. Не беше типичният холивудски тип, а това определено й допадаше.

На екрана камерата слезе от небето към града долу, а нощта изсветля в ден. Улиците започнаха да се пълнят с хора и автомобили.

— Няма ли да ти е по-удобно, ако вдигнеш краката си тук? — предложи Ноа.

— Не, благодаря. И така ми е добре — отвърна Ана.

Камерата проследи момиче със зелена коса и многобройни пиърсинги, което влезе във фризьорския салон на улица „Астор плейс“. Момичето отиде в стаята за персонала и прибра раницата си в едно шкафче.

— Това е Пайпър — поясни Ноа. — Хей, слушай, много ме бива да масажирам крака. Хайде, дай ги насам.

Ана размисли. Не виждаше нищо лошо в един масаж, съвсем невинно занимание. Затова се завъртя леко и вдигна крака в скута на Ноа. Той бръкна в едно чекмедже на нощното шкафче и извади шишенце с масло от жожоба. На екрана Пайпър обясняваше на управителя защо е закъсняла. В бунгалото Ноа масажираше дясното ходило на Ана.

— Боже, краката ти са перфектни — възкликна той.

Ана не беше се замисляла за това. Знаеше, че има високи сводове на ходилата, а това беше добре за танците. Освен това знаеше, че може да разчита на краката си да я отведат от точка А до точка Б.

— Благодаря.

— Пръстите ти са толкова деликатни — продължи Ноа.

Деликатни? Пръстите на краката? Това звучеше някак извратено. Ана се чудеше какво да мисли. Вероятно беше прекалено подозрителна. Всъщност Ноа не я беше нападнал, той просто масажираше ходилата й. При това доста добре.

На екрана Пайпър носеше леген със сапунена вода, канейки се да се захване с педикюра на клиентка.

— Чудя се дали ще се съгласиш… — обади се Ноа.

— Да се съглася на какво? — попита Ана.

— Да ти лакирам ноктите на краката — отвърна той с леко пресипнал глас.

Е, добре, това вече наистина беше извратено.

— Много мило от твоя страна, но ще откажа — Ана опита да прибере краката си, но Ноа стисна здраво десния й глезен.

— Краката ти са толкова възбуждащи. Казвал ли ти го е някой преди?

Е, това беше предостатъчно. Ана дръпна рязко краката си и обу сандалите си.

— Трябва да си вървя.

— Ей, слушай, няма нужда да…

— Съжалявам, изведнъж се сетих, че трябва да отида на едно място — Ана стисна чантичката си и стана.

Сетне избърбори още благодарности и извинения и изскочи навън. По пътя към басейна сърцето й думкаше, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Нямаше търпение да разкаже на Син. Завари Сюзан и Ками увлечени в разговор. За щастие Алекс беше изчезнал. Дий плуваше в басейна и Ана скочи при нея.

— А, здрасти, бързо се върна — отбеляза Дий. — Да не би да не харесваш Ноа?

— Не, защо да не го харесвам? — Ана нямаше никакво намерение да навлиза в подробности.

— Разбирам, не може да се мери с Бен, нали? — Дий стъпи на дъното и сложи ръце на корема си.

Ана не беше в настроение за нейните номера.

— Дий, не си бременна.

Дий сякаш помръкна.

— Знам само, че цикълът ми закъснява, и то много. А това никога не ми се случва. И ако съм бременна, детето е от Бен. А ти говори ли с него?

— Кога?

— След новогодишната нощ.

— Не — какъв беше смисълът да казва истината на Дий.

— Днес те видях с него в училище. Наистина, Ана, да лъжеш е лоша карма.

Ана вече съжаляваше горчиво за решението си да влезе в басейна. Това момиче беше в състояние да те подлуди.

— Работата е там, че двамата с Бен вече не сме заедно. Имахме всичко на всичко една среща. Това е.

Дий се навъси:

— Не знам дали да ти вярвам.

— Може и да греша, но предполагам това се дължи на факта, че приятелите ти нямат навика да казват истината. Всъщност може и да е заразно.

— Може — съгласи се Дий. — Значи не ти пука за това между мен и Бен?

— Не, Дий. Не ми пука.

Ана не беше съвсем сигурна, че това е сто процента вярно. Обаче заряза Дий и заплува мощно към другия край на басейна, където направи перфектно обръщане. Почувства се значително по-добре. Само че онова, което видя, когато подаде глава над водата, изобщо не й хареса. Сюзан се заливаше от смях на нещо, изречено току-що от Ками.

— Е, Ана, разгледахте ли си ходилата? — извика й Ками. — Поиграхте си, нали?

Ана почервеня от яд. Значи Ками знаеше за „лекото отклонение“ на Ноа, но не сметна за нужно да я предупреди. В същото време явно бе разказала на Сюзан, която сега се кикотеше заедно с Ками.

Дотук със спонтанното и необмислено поведение.

 

 

Когато се прибра два часа по-късно, Ана завари баща си и неговата приятелка Маргарет да ядат китайска храна за вкъщи в порцелановите чинии „Уеджууд“^[1], останали от баба й.

— Вземи си чиния, ако си гладна — посрещна я баща й. — Има достатъчно храна.

— Радвам се да те видя отново — добави Маргарет.

Още веднъж Ана бе поразена от очевидната прилика на Маргарет Кънингам и Джейн Пърси — същата житноруса коса, същата висока и стройна фигура, същите аристократични черти. Маргарет дори беше облечена в тоалет, който Джейн Пърси също би избрала — удобни сиви панталони и черно кашмирено поло.

— Пратих Джанго чак във Ван Найс^[2], в „Сам Ву“ — обясни Джонатан. — Скаридите им с къри са извънземни.

— Благодаря, ядох сандвич с риба тон със Сюзан — Ана приседна на стола срещу тях.

— Сестра ти е тук? В Лос Анджелис? Не може да бъде — планът на Ана да го шокира очевидно бе успял.

— Е, току-що я настаних в едно от бунгалата на хотел „Бевърли хилс“.

— А „Хейзълдън“?

— Каза, че се е самоизписала.

— Мили Боже. От всички глупави, безотговорни…

— Джонатан, успокой се — намеси се Маргарет.

Той прокара уморено ръка през лицето си.

— Поне трезва ли беше?

Ана кимна.

— Мисля, че наистина се опитва да се справи.

— Ако беше така, задникът й все още щеше да е в клиниката! — Баща й смачка на топка салфетката си и я хвърли ядосано върху масата. — Помоли я да дойде да ме види. Двамата с нея трябва да поговорим.

— Вземи телефона и я повикай сам.

— Знаеш, че ще ми затвори. Единствено ти имаш някакво влияние върху нея.

Ана сви рамене.

— Тя ти е ужасно сърдита. Знаеш, нали?

— Да, обаче не мога да направя нищо, ако отказва да ме види, нали така?

Ана се замисли над думите му и осъзна, че баща й е прав.

— Добре — съгласи се накрая. — Утре ще говоря с нея. Обаче не съм сигурна, че ще помогне. А сега ме извинете — тя стана и се отправи към стълбите.

— Ана, може ли за момент? — спря я Маргарет.

Ана се обърна и зачака.

— Баща ти ми каза колко разочарована си останала, когато пропадна стажът в агенцията на Рандъл Прескът. Чувствам се донякъде отговорна за това. Имах ужасен скандал с него заради един клиент, който ни напусна. Всъщност той дори заведе дело.

— Няма нищо — механично отвърна Ана.

— Не е точно така, но ти благодаря, че го казваш. Във всеки случай, мисля вече знаеш, че се ангажирах с една нова агенция — „Апекс“. Там ще бъда съдружник с няколко агенти, които напуснаха „САА“ и „Парадигм“. Всички водим със себе си и клиентите си. Утре ще има голямо раздвижване на пазара.

— Желая ви успех.

Маргарет се усмихна.

— Благодаря ти. Всички се вълнуваме. Но въпросът е там, че ни чака много работа. И ако все още мислиш за стажа, ще се радваме да те поканим при нас. Само че ще работиш след часовете, а не вместо да ходиш на училище.

— Нали ти казах, че ще измисля нещо — обади се Джонатан.

Ана беше доволна, въпреки факта, че ако реши да приеме, ще трябва да ходи и на училище.

— Звучи чудесно. А какво ще правя?

— Опасявам се, че ще има доста черна работа. Ще се наложи да опознаеш добре ксерокса. Но една от задачите ни ще бъде да превръщаме млади писатели в сценаристи. Тези младежи трябва да обиколят града, да бъдат забелязани на подходящите места, да се запознаят с важни хора. Повярвай ми, те предпочитат да ги придружава някой на тяхната възраст, а не агентът им.

— Това звучи интригуващо… — призна Ана.

— Естествено, ще имаш възможност да четеш много. Това дори е препоръчително. Не е добра идея да придружаваш писател при срещите му в града, без да знаеш какво е написал. Това няма да му хареса.

— Или на нея? — добави Ана.

— Много вярно — усмихна се Маргарет. — Мисля, че двете с теб ще се разбираме чудесно.

— Много мило, че го казваш.

Маргарет се засмя.

— Защо изглеждаш толкова изненадана?

„Понеже те намразих веднага щом те видях. И то единствено, защото ходиш с баща ми“, помисли си Ана, но не го призна на глас. Вместо това избра перфектния отговор:

— Просто се радвам.

— Добре тогава. Ще можеш ли да се отбиеш утре след училище, за да те запозная с останалите? Баща ти знае адреса.

Ана тръгна отново към стълбите.

— С удоволствие.

— И няма да забравиш да поговориш със Сюзан, нали? — извика след нея Джонатан.

— Няма. Всъщност ще й се обадя още сега.

Ана се извини и се прибра в стаята си. Пусна телевизора и взе да се приготвя за лягане. Докато миеше зъбите си в банята, чу:

— А сега да се върнем към „Сънят на Пайпър“.

Каква ирония! Загаси телевизора. Понякога зад славата и богатството се криеше нещо много по-различно от онова, което хората си представяха.

Канеше се да си измие лицето, но се сети, че бе обещала да се обади на Сюзан. И тъкмо, когато посегна към телефона до леглото, той иззвъня. Ана вдигна слушалката.

— Да?

— Не затваряй. Моля те.

Бен. Ана можеше да познае този глас навсякъде. Сърцето й прескочи два удара.

— Защо се обаждаш? Нямаме какво повече да си кажем.

— Ако можеше да погледнеш в очите ми, щеше да разбереш, че не си права.

— Няма нужда. Мога да разчитам на въображението си — жегна го тя.

— Или пък можеш да погледнеш през прозореца.

Тя замълча, докато асимилира думите му. Чувстваше се доста странно като обект на толкова настойчиво преследване. Когато реши, че е готова, стана и отиде до панорамния прозорец, който гледаше към градината. Там чакаше Бен, в целия си блясък, окъпан в светлина, а електриковосините му очи сякаш грееха във вечерния здрач. Ана се сети за балконската сцена от „Ромео и Жулиета“. „Ела нощ, ела Ромео.“ Беше се влюбила в пиесата на десет години, когато я гледа за пръв път на Бродуей. Бе повтаряла думите на Жулиета, заровила лице в поръбената с белгийска дантела възглавница, унесена в мечти за деня, в който на свой ред ще се влюби в някое момче, което ще я обича тъй пламенно, както Ромео обичаше Жулиета.

„Обаче Ромео и Жулиета умират“, напомни си сега Ана. „Ето до какво води такава връзка. По-добре да си остана с момче като Адам, където няма толкова огън…“

— Ще слезеш ли? — попита с надежда Бен.

— Как успя да влезеш, без да се включи алармата?

— След вечеря вратата беше отворена. Оттогава чакам да светне лампата в стаята ти. Слез долу. Моля те.

Тя се поколеба.

— Какъв е смисълът?

— Ана — гласът му беше дрезгав. — Не мога да ям, не мога да спя. Няма да се върна в училище, преди да говоря с теб. Не можем да оставим нещата така. Нима онази вечер не означава нищо за теб?

В главата й се смесиха болка и ярост. Думите му звучаха като монолог от сапунена опера. Дявол да го вземе, въпреки това, Бен я накара да се просълзи.

— Точно там е работата. Означава, и то много.

— Тогава…

— Замълчи. И не мърдай оттам — Ана затвори телефона и нахлу чифт дънки. Грабна един пуловер, обу сандалите си и тръгна към вратата. В последния момент преди да излезе, спря, върна се до тоалетката и си пръсна капчица „Шанел № 5“. Щом се канеше да го отпрати завинаги, нека поне да го направи със стил.

Ана излезе в градината през вратата на кухнята. На пътеката я чакаше Бен, в дънки и плетен пуловер. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-силно туптеше сърцето й. Почти чуваше вибрациите.

— Ана.

Предпочете да си го обясни с нощния хлад, но начинът, по който изрече името й, я накара да потръпне.

„Нека мозъкът да диктува над тялото“, повтори си на ум.

Сетне си пое дълбоко въздух и се обърна към него.

— Бен, дойдох, за да ти дам възможност да ме гледаш в очите, когато ти казвам за последен път: „Край. Всичко свърши.“

— Защо? Знам, че изпитваше нещо към мен…

— Единствено благодарение на хормоните.

Бен като че ли се засегна.

— Беше нещо повече от това. И ти го знаеш.

— Не, не го знам. Всъщност ние дори не се познаваме. Пих малко повече в самолета. Когато излязохме на Нова година, аз се увлякох по момчето, което се надявах да срещна. Но ти не си това момче.

— Обаче мога да бъда, Ана.

— Нима? — Тя скръсти ръце. — Тогава нека да бъдем откровени един с друг. Да започнем оттук: Коя е тайнствената знаменитост, чийто живот трябваше да спасяваш на Нова година?

Бен разтри зачервените си очи.

— Не мога да ти кажа.

— Чудесно.

Тя му обърна гръб и понечи да тръгне към къщата, но той улови ръката й.

— Моля те, Ана. Няма ли да съм истински мухльо, ако я издам?

— Не и ако твърдиш, че знача нещо за теб — отвърна Ана с пламнали от гняв очи. — Какво мислиш, че ще направя? Ще пусна клюката в интернет?

— Не може да говориш сериозно. Няма да си промениш мнението, докато не ти кажа името й, така ли?

— Въпросът не е само в това. Ти имаш оправдание за всичко. Защо си имал връзка с кучка като Ками, защо си се озовал в леглото с Дий, защо ме заряза в новогодишната нощ? Сигурна съм, че има още милион подобни въпроси.

Брадичката му потрепери.

— Съжалявам, че не съм достатъчно перфектен за теб.

Думите му разтърсиха Ана. Почти същото й каза и Сюзан. Нима вината беше в нея? Може би съдеше несправедливо?

Не, реши накрая. Бен щеше да разбие сърцето й отново и отново. Защо да се съгласява? Нямаше ли някой нормален в Лос Анджелис? Всички ли говореха едно, а правеха друго? Не, не всички. Не и Адам. Очевидно беше, че той е правилният избор, момчето, което трябваше да предпочете.

— Бен, не е задължително да правиш каквото и да било заради мен — рече тя тихо. Но сърцето й все още биеше тъй силно, както когато чу гласа му по телефона. — Няма нужда да ми изпращаш балони или рози, нито да звъниш по телефона. Наистина няма нужда.

В очите му се четеше мъка.

— Ана…

— Спри, не мога да слушам повече — „Болката е прекалено силна“, добави наум. — Бен, моля те да ме оставиш на мира. Нямам какво повече да добавя.

След това се завъртя и тръгна към къщата с цялата решителност, която успя да събере, за да не му даде възможност да я спре.

Но когато се прибра в стаята си, където нямаше защо да се преструва, отиде право до прозореца и погледна навън. Както очакваше, той все още беше в градината, седнал на една пейка край пътеката, заровил глава в ръцете си. Нямаше смисъл да отрича, тя изпитваше същите чувства като него.