Зоуи Дийн
Момичетата от филма (12)

Перфектният стажант

„Тестът за първокласния интелект е способността да задържи в ума си две противоположни идеи едновременно и при това да продължи да функционира.“

Ана препрочете за десети път този ред от прочутата поредица есета на Скот Фицджералд. Мисис Брекнер й бе позволила да прекара часа по английска литература в библиотеката, за да работи върху проекта за Великия Гетсби.

Думите бяха пленяващи Ана знаеше, че могат да станат отправна точка за нейния филм… но все още нямаше идея как да ги преведе на екранен език. Тя предполагаше, че Фицджералд се позовава на двойствеността в собствения си живот, която пренася и в образа на Джей Гетсби — любовта и омразата към парите, привличането към живота на най-богатите и отвращението от неговото лицемерие. Ана се улови, че размишлява за двойствеността в нейния свят, която нямаше нищо общо с парите или бита, а по-скоро с противоположните идеи за Бен и Адам и мястото им в нейния живот. А това пък нямаше нищо общо със сценария, който се предполагаше, че пише. Освен ако…

А какво ще стане, ако посвети сценария на богато момиче, което търси своята идентичност? От една страна, мечтае за страстно, опасно приключение — Бен. От друга — търси комфорта на една по-сигурна връзка — Адам. Момичето се разкъсва между две момчета. Би могла да използва за декор спахотела в Палм спрингс, за да представи по-реално света на героинята и едновременно да покаже двойствеността и егоизма на богатите.

Идеята си я биваше.

Ана започна да пише на лаптопа си. Сам й беше дала набор от сценарии на известни холивудски сценаристи (между тях и „Сънят на Пайпър“) и специална компютърна програма, затова знаеше, че това, което напише, поне на вид ще изглежда професионално. Имената на героите — Алана, Бъркли и Арън, просто й щукнаха, нямаше идея откъде. Скоро потъна в собствената си история — Алана на купон в Холивуд, като купоните, които Ана посети вечерта на Нова година в компанията първо на Бъркли, а после на Арън, неспособна да реши с кого да си тръгне.

Ана не вдигна глава от лаптопа чак до последния звънец. Тогава запомни написаното и тръгна към паркинга, за да се срещне с Адам, както се бяха уговорили. Ако не беше срещата в „Алекс“, щеше да остане още в библиотеката и да продължи да пише.

Адам изглеждаше толкова сладък — чакаше я, облегнат на нейния лексус. А тя все още бе под влиянието на идеята за сценария, затова импулсивно го целуна леко по устните.

— И аз се радвам да те видя — усмихна се в отговор той.

Ана подкара към изхода на паркинга към булевард „Уилшир“, като не спираше да бъбри за сценария. Чувстваше се толкова добре да се вълнува от нещо, което не включва момчета, освен на хартия, естествено.

— Знам, че става въпрос за късометражен филм — рече, когато сви към булевард „Уестууд“, — но все пак мисълта, че ще видя сценария си филмиран, е вълнуваща. Сам каза, че можем да използваме за монтажа студиото на баща й.

— Яко. Предполагам това означава, че този уикенд няма да ходим в Сан Диего.

— Трябва да дойдеш с нас в пустинята. Ако искаш, естествено. Тъкмо ще видиш сестра ми — тя също ще дойде.

— Щеше да ми разкажеш за нея — напомни й Адам.

Ана кимна, но сетне се поколеба.

— И понеже съм високоеволюирал младеж, усещам, че нещо не е наред — продължи Адам. — Със сестра ти ли?

Ана съзнаваше, че е нелепо, но просто нямаше сили да говори за това сега.

— Ще ти разкажа друг път — отклони въпроса и отвори отделението между нейната седалка и Адам. То беше пълно с компактдискове. Когато Джанго разбра, че баща й ще й даде лексуса, донесе богата колекция най-разнообразна по стил музика. Ана дори не беше чувала повечето от изпълнителите. Сега посочи дисковете: — Избери нещо. Нещо шумно.

Адам извади един диск.

— „Колдплей“. Я да видим.

Той пъхна диска в сидиплейъра. Сърцераздирателна балада гръмна в главата й и в колата. Тя го помоли да усили още, за да заглуши обърканите й мисли.

Няколко минути по-късно влязоха в подземния гараж на ъгъла на „Уестууд“ и „Льо Конт“, точно под сградата, където се намираше офисът на „Алекс“. Един от вездесъщите градски служители взе колата, а Ана и Адам се качиха в асансьора към просторното фоайе. Цялото помещение бе пълно с цветя, а прозорците стигаха от пода до тавана. От средата на тавана висеше огромна картина на Рой Лихтенщайн^[1]. Ана изпита чувството, че се намира сред декорите на футуристичен филм от 60-те. Подписа се при охраната и получи пропуск за посетител, който веднага пъхна в джоба си.

— Слушай, познавам добре района. Ще отида да пия кафе в „Джерис дели“, точно зад ъгъла. Ела да ме вземеш, когато приключиш — предложи Адам.

— Сигурна съм, че има рецепция, където можеш да ме почакаш.

— Не, трябва да се качиш сама. Успех.

— Благодаря.

Ана взе асансьора до дванайсетия етаж. Там вратите се отвориха към просторно фоайе, което все още миришеше на неизсъхнала боя. Поразително красива млада жена, с късо подстригана коса и зелени очи седеше зад масивно бюро със слушалки на ушите.

— Добър ден, „Алекс“, моля изчакайте… Ще ви прехвърля. Добър ден, „Алекс“. Изчакайте, моля.

Като остави телефоните да звънят няколко секунди, тя вдигна очи към Ана.

— Да?

— Казвам се Ана Пърси. Имам среща с Маргарет Кънингам. В три часа.

Момичето натисна едно копче върху бюрото и размени няколко думи в микрофона, преди да се обърне отново към Ана.

— Тя ще дойде всеки момент. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Кока-кола? Минерална вода?

— Не, благодаря — Ана седна на ниско канапе, облицовано със сива кожа и разгледа вестниците и списанията, оставени на масичката до него — „Варайъти“, „Холивуд рипортър“, „Пъблишърс уийкли“. Някакво туристическо списание привлече вниманието й. На корицата му имаше снимка на къща в средиземноморски стил, зад която се виждаше открит пуст плаж. Снимката накара Ана да се отпусне и тя потърси съответната статия. „Монтесито ин“ в Санта Барбара, на около час и половина от Лос Анджелис, беше построен от Чарли Чаплин, за да има къде да отсядат неговите приятели, когато му гостуват. Мястото изглеждаше тъй спокойно, тъй безоблачно. Ана си представи как се разхожда по плажа, с навити крачоли на дънките, и слуша океана. За градско момиче показваше нездрав интерес към места, които нямат нищо общо с големия град.

— Ана Пърси? — дребна азиатка в костюм на Армани бе дошла да я вземе.

— Да — Ана се изправи.

— Аз съм Уей Линг Файнберг, асистентка на Маргарет — и тя стисна ръката на Ана. — Лесно ли ни намерихте?

— Да.

— Добре. Искате ли кафе? Кока-кола? Минерална вода?

Ана отказа.

— Тогава елате с мен — покани я Уей Линг. — Все още има кашони, разхвърляни навсякъде, така че внимавайте къде стъпвате.

Ана последва асистентката най-напред през двойната стъклена врата, след това по дълъг коридор, край заседателна зала със стъклена стена, чиито прозорци гледаха към планината Санта Моника. Докато вървяха, от различни стаи чуваха откъслечни реплики от телефонни разговори, повечето доста нецензурни.

— Тези тъпанари прецакаха Ал и Майлс за „Истерия“, затова сега да се ухапят отзад. Аз не прощавам лесно, Боб…

— Кажи на шибания си шеф да вдигне телефона, защото иначе няма да припариш повече в този град.

— И какво като пиесата й ще има закрито представление? Предлагат й двеста и петдесет да изглади сценария, дори няма да й се наложи да се старае особено.

Кабинетът на Маргарет беше в края на коридора. Гледаше на запад, към Брентууд, Санта Моника и океана зад тях. Макар че в момента работници застилаха килима с индиански шарки, Маргарет седеше достолепно зад бюрото си. Щом видя Ана, тя се изправи грациозно и дойде да я посрещне на вратата.

— Ана, виждам, че си намерила пътя към лудницата. Уей Линг предложи ли ти нещо за пиене?

— Да, благодаря — Ана се обърна към асистентката, но тя вече бе изчезнала.

— Може ли да минем? — двама работници носеха огромен плакат на „Полет над кукувиче гнездо“, поставен в рамка. Трябваше да се дръпнат встрани, за да им направят път.

Маргарет въздъхна:

— Защо не отидем в заседателната зала? Мисля, че в момента единствено там е спокойно.

Упътиха се обратно по коридора, откъдето Ана току-що бе минала. Отбиха се в няколко стаи и Маргарет представи Ана на служителите. Най-сетне стигнаха заседателната зала. Дългата маса, заобиколена с кожени столове с високи облегалки, можеше удобно да побере двадесетина души. Ана отиде до прозореца, който заемаше цялата стена. Гледката бе същата като в кабинета на Маргарет. Само че тук се виждаше и крайче от националното гробище на Лос Анджелис с безкрайните редици войнишки надгробни плочи, блестящо бели на фона на яркозелената трева.

Маргарет затвори вратата и трескавата енергия на агенция „Алекс“ се смени с относително спокойствие.

— Заповядай, седни — Маргарет се разположи в огромен стол начело на масата и посочи към мястото от дясната си страна. — Е, Ана, да приемем ли, че знаеш как да изпращаш имейли и да работиш с ксерокса?

— Да — усмихна се Ана.

Маргарет докосна ръката й.

— Ще се постараем да не те товарим с много досадна работа. Сигурна съм, че можем да използваме външния ти вид и произхода ти много по-рационално. Освен това гарантирам, че това ще бъде и много по-забавно. Навита ли си?

— Абсолютно — отвърна ентусиазирано Ана.

— Какво ще кажеш да четеш сценарии и книги? Интересно ли ще ти бъде да пишеш репортажи?

— Съжалявам, но не знам какво значи това.

Маргарет се разсмя.

— Нека ти разкрия една всеизвестна холивудска тайна. В този град никой от големите клечки не чете. Те карат младши сътрудниците си да преглеждат книгите и сценариите и да пишат кратки резюмета. Това наричаме репортажи.

— Но как тогава могат да преценят дали ръкописът става? — зачуди се Ана. — Все пак, най-важен е стилът на писане, нали?

— За съжаление много продуценти не слагат писателите високо в хранителната верига — отвърна Маргарет. — И това е една от причините да се правят толкова ужасни филми. Обаче тук, в „Алекс“, се отнасяме с голямо уважение към писаното слово.

Ана кимна. Тази работа й се стори интересна, а можеше да й помогне и за нейния стил на писане.

— Чудесно. Имаме един кабинет пълен с ръкописи и петдесет и пет чекмеджета с резюмета, от които можеш да се учиш. Вземай каквото ти трябва, стига после да го върнеш на място. И понеже аз не обичам дългите увертюри, а и политиката на агенцията е такава, минавам направо по същество. Един от клиентите ми — драматург от Ню Йорк, току-що спечели защита да напише сценарий за „Тъчстоун“.

— Защита? — попита Ана.

— О, съжалявам, още един термин. Авторът имаше идея, която ние смятахме за продаваема, затова му уредих срещи в големите студиа. „Парамаунт“ не проявиха интерес, което не ме изненада. „Уорнърс“ също не се заинтересуваха и това вече ме учуди. Но „Тъчстоун пикчърс“ захапаха. Както и да е, уредих му баснословна сделка, договор за шестцифрена сума, близо до седемцифрената. Той се прибра в Ню Йорк да купува апартамент, но ще се върне в събота. Фамилията Щайнберг организират парти в негова чест в неделя. Бихме искали да го придружиш.

Името Щайнберг не говореше нищо на Ана, но тя знаеше, че лесно ще го проучи. И все пак, предложението на Маргарет я изненада.

— С удоволствие. Но не трябва ли да повикате някой с повече опит?

Маргарет махна с ръка.

— Той е на двадесет и една, зрял, колкото патладжан, но е удивително талантлив. Повярвай ми, Брок ще остане очарован да те види.

Ана остана като гръмната. Брок беше доста необичайно име. Възможно ли беше да е…?

— Маргарет, за Брок Франклин ли говориш?

— Да, точно.

Ана се разсмя.

— Познавам го.

Беше ред на Маргарет да се учуди.

— Откъде?

— Учеше в Тринити, където учехме и ние със сестра ми. Когато завърши, на Сюзан й оставаше още една година. Мисля, че двамата излизаха няколко пъти.

— Е, чудесно, нали? — усмихна се Маргарет. — Очевидно съм избрала перфектния стажант. Все още не знам подробности за часа и мястото, но веднага щом науча нещо…

Вратата на заседателната зала се отвори рязко и вътре нахлу висок мъж на средна възраст със светла коса и хубав тен.

— Дявол да го вземе, Маргарет, трябваш ми за този разговор — направо изстреля той. — „Артизан“ се опитват да ни прецакат с шибаната сделка. Отново.

— Добре, идвам веднага. Кларк, това е новата ни стажантка, Ана Пърси. Ана, това е Кларк. Тя…

— Проклетите гадняри от „Артизан“ — прекъсна я безцеремонно той. — Един хит и вече се мислят за Джон Уорнър. Сега или никога, Маргарет — той се завъртя обратно и тръшна вратата зад гърба си.

— Маниерите не са силната му страна — пошегува се Маргарет. — Но списъкът с клиентите му е дълъг цяла миля. Съжалявам, че трябва да прекъснем предсрочно — изправи се тя.

Ана също стана.

— Благодаря за отделеното време. С нетърпение очаквам да започна работа.

— Чудесно — Маргарет отвори вратата пред Ана. — Не забравяй да помолиш Тамара да разпише пропуска ти. Доскоро.

Стиснаха си ръцете за довиждане и понеже Ана не разбра последната част за Тамара и разписването на пропуска, упъти се направо към асансьора за подземния паркинг. Когато вратите се отвориха, тя се изненада да види Адам, зачетен в спортната страница на „Лос Анджелис таймс“ до будката на охраната.

— Здрасти — каза той. — „Джерис“ беше затворено, снимаха някакъв филм. Затова се върнах. Не исках да се разминем.

Ана се усмихна.

— Много мило от твоя страна.

— Не се забави много — каза той, като сви вестника и го пъхна под мишница.

— Не, обаче изглежда, ще бъде забавно — двамата отидоха до асансьора към паркинга. — В неделя трябва да придружа Брок Франклин на едно парти.

— Трябва ли да знам кой е той?

— Не, не е задължително. Написал е сценарий за тъпите и неопитни богаташчета от Горен Ийстсайд, който явно му е донесъл договор на стойност един милион долара. Не че му трябват нови милиони.

— А ти откъде знаеш?

— Двете със сестра ми учехме в неговото училище. Сигурно си чувал за Франклин Минт. Е, той е от тази фамилия.

— Много удобно. Друго?

Асансьорът дойде и те се качиха.

— Запознах се с един от партньорите на Маргарет — продължи Ана. — Е, може би запознах се не е точната дума. Просто се озовахме за известно време в една стая, макар че той дори не ме погледна. Любимата му дума е шибан. Мисля, че се казваше Кларк. Кларк някой си. После едно момиче на име Тамара трябваше да разпише пропуска ми, каквото и да означава това.

Вратите на асансьора се отвориха на нивото на паркинга.

— Уау, да не би да имаш предвид Кларк Шепард — попита Адам.

— Не знам. Може би — Ана намери талона за паркинга и го подаде на служителя. Той й каза, че дължи десет долара и тя плати. — Така беше, мисля.

— Светла коса, хубав тен, по-скоро висок?

— Да — потвърди Ана. — Защо?

— Шепард — повтори Адам. — Тази фамилия не ти ли говори нещо?

Наложи се да помисли малко, но изведнъж й просветна.

— По дяволите!

— Да, бащата на Ками Шепард.

Момчето от паркинга докара колата на Ана и двамата се качиха.

— Е, надявам се да не ми се наложи да работя за него персонално.

— От това, което съм чувал, всички работят за него. Просто е такъв човек.

— Предполагам скоро ще разбера — рече Ана. — А какво означава Тамара да ми разпише пропуска?

— Най-вероятно означава да ти спести десетте долара, които плати за паркинга. Тамара сигурно е момичето на рецепцията. Като разпише пропуска ти и му сложи печат, можеш да паркираш безплатно.

— Пфу, аз пък реших, че едва ли не трябва да ми разпише молбата за постъпване на работа — пошегува се Ана.

Адам пусна отново диска на „Колдплей“ и усили звука. Ана излезе на булевард „Уилшир“. Значи бащата на Ками е съдружник в агенцията, където ще кара стажа си. Мисълта я подсети за дъщерята и за нейния нездрав интерес да дружи със Сюзан.

— Адам, имаш ли нещо против на връщане да се отбием в хотел „Бевърли хилс“?

— Предполагам нямаш предвид да наемем стая, за да те прелъстя.

— Това ще е малко прибързано, мисля.

— Хей, човек може поне да си помечтае.

— Сестра ми е отседнала там. Иска ми се просто да се отбия да я поздравя.

— Няма проблем — отвърна Адам, но в очите му се четеше въпрос.

— Просто… — Ана спря. Знаеше, че се държи тъпо. Проблемите на Сюзан не бяха държавна тайна. И какво от това, че бяха лична работа на семейството?

„Не съм като майка си“, повтори си наум Ана.

— В последно време сестра ми Сюзан имаше проблеми. С алкохола.

— Е, тогава е добре дошла в Лос Анджелис. Ще се впише идеално.

— Но Ками и Дий са такива купонджийки…

Адам кимна:

— Разбирам накъде биеш.

— Значи ли това, че няма да се разсърдиш, ако…

— Естествено — успокои я Адам. — Хей, сестра ти може да пожелае да се запознае с Бузър. Но трябва да те предупредя — той е куче с принципи, харесва си една жена и това е. А сърцето му вече е твое.

Когато пристигнаха в хотела, Сюзан не беше в стаята си, а пиколото им каза, че и колата й не е на паркинга. Ана се постара да убеди себе си, че не й пука. Щеше да прекара известно време с Адам, да му прави компания, докато разхожда кучето, после да се прибере у дома и да поработи върху сценария. След това щеше да го изпрати по имейла на Сюзан за бележки. Сестра й можеше да се грижи за себе си.

Вероятно.