Зоуи Дийн
Момичетата от филма (28)

Домашен киносалон

В огромната къща на семейство Щайнберг в Холивуд хилс в момента течеше основен ремонт, така че партито щеше да се състои в жилищния блок „Грейстоун“ на „Лома Виста драйв“ в Бевърли хилс. Брок не беше много приказлив по пътя от хотела до мястото. Отвори уста единствено за да сподели, че наскоро е приел будизма и когато идва в Лос Анджелис, настроението му се разваля.

— Предполагам, че съм обречен да живея и умра в Ню Йорк — рече той.

Ана се усмихна и спря на светофара на булевард „Санта Моника“. Той не се беше променил особено, откакто го видя за последно в Ню Йорк — нисък и слаб, с права тъмна коса, която падаше по момчешки над едното око, облечен с черни дънки и черна тениска под черното кожено яке, няколко размера по-голямо от нужното, най-новия модел маратонки Пума. Сега обаче беше по-тих. И много по-любезен, отколкото го помнеше.

Ана бе подбрала внимателно тоалета си — семпла черна рокля „Шанел“ без ръкави от естествена коприна, която бе принадлежала на майка й. Единственото й украшение беше верижка от бяло злато около врата, подарък от Сюзан за шестнадесетия й рожден ден. Бе оставила косата си да пада свободно върху раменете.

Брок погледна през прозореца.

— Не смяташ ли, че тези блокове са твърде близо един до друг? Тия тук нямат проблем, ако им свърши хартията, докато са в тоалетната. Спокойно могат да извикат на съседите отсреща да им подадат ново руло.

— Тук земята е много скъпа — обясни Ана, когато светна зелената светлина.

— Не, просто тези хора искат да се изфукат, че притежават най-големите къщи — възпротиви се Брок. — Толкова е безсмислено.

— Може и така да е — дипломатично каза Ана, достатъчно дискретна, за да не му напомни, че току-що е вложил близо милион долара за апартамент в Челси от почти хиляда и петстотин квадратни фута.

Няколко минути по-късно тя спря лексуса пред внушителната каменна сграда. Едно пиколо отвори вратата и й помогна да слезе. Друг отвори вратата на Брок, който му благодари, като сви молитвено ръце и се поклони. Вратите на сградата бяха отворени и отвътре се чуваше глъчка. Явно партито беше в разгара си.

— Готов ли си? — попита Ана.

Брок кимна и двамата влязоха. С мъка си запроправяха път през тълпата красиви хора към огромната дневна. Помещението изглеждаше дори още по-голямо заради тавана с формата на катедрален купол. Стилът на мебелите варираше от мрачна готика до еклектичен модернизъм. Виждаха се ръчно резбовани патици от дърво, китайски триетажни масички, украсени с рисунки на огнени дракони, дивани, облицовани с плюш, и лилави копринени възглавнички. Великолепен аквариум бе монтиран направо върху широка ниска маса. В различни кътчета на дневната с помощта на зелени и червени плюшени възглавници бяха оформени удобни местенца за общуване. В облицованата с камък камина гореше истински огън.

Ана потърси с поглед сестра си. След мълчаливото пътуване към Лос Анджелис бяха оставили Сюзан в хотела. Следобед Ана опита да й се обади по телефона, за да предложи примирие, но никой не вдигна. Успя единствено да остави на гласовата поща съобщение с адреса на партито, да се извини накратко за своята роля в скандала и да изрази надежда, че по-късно ще види сестра си.

Обаче Сюзан не се виждаше никъде. За сметка на това на партито бяха дошли много важни клечки от киноиндустрията. Забеляза дори няколко истински кинозвезди — темпераментния италиански актьор и режисьор Роберто Бенини (познаваше го от филма, с който спечели Оскар — „Животът е прекрасен“), френския актьор Жерар Депардийо, когото бе гледала в „Сирано дьо Бержерак“.

— Брок! — дребен, плешив мъж с червено бейзболно яке се добра до тях през тълпата. — Кени Кендал — говорихме по телефона миналата седмица. Свърза ни Маргарет Кънингам от „Алекс“. Аз съм режисьорът на „Деликатен случай“. Тя ти изпрати дивидито с филма. Тази година ще участваме на фестивала „Сънданс“.

— Да, да — измърмори Брок и стисна ръката на мъжа. — Великолепна работа, човече.

— Като стана въпрос за това, миналата седмица в Ню Йорк успях да гледам „В центъра/Извън центъра“ — той вдигна ръце към лицето си. — Жестоко, жестоко, жестоко. Направо останах поразен.

— Хей, просто се опитах да кажа някои истини — отвърна Брок.

— Затова пиесата ти ме разтърси.

Мъжът стисна несъществуващите бицепси на Брок и се приближи към него. Тъй като Брок не си бе направил труда да представи Ана, тя реши да го стори сама.

— Здравейте, аз съм Ана Пърси, от „Алекс“ — сетне протегна ръка.

Кени я стисна вяло, без да отлепя очи от Брок.

— Слушай, абсолютно задължително трябва да направим нещо заедно. Следващата седмица очаквам окончателното решение за финансиране на новия ми филм — „Два пъти самурай“, духовното търсене на един страдащ човек, който търси нещо, в което да повярва. За главната роля сме ангажирали Харисън, но честно казано, сценарият трябва да се пренапише основно. Ще се обадя на Маргарет. Слушай, искаш ли да се запознаеш с Харисън?

— Разбира се — кимна Брок. — С удоволствие.

— Супер. Да вървим тогава.

Преди Ана да успее да отвори уста, Кени бе стиснал лакътя на Брок и го поведе на някъде през тълпата. Как трябваше да постъпи тя? Да се втурне след тях? Не, това би било нелепо. Защо Маргарет не изпрати истински агент, който да е наясно как да постъпи в такъв момент?

— Ехо, Ана.

Ана се обърна и се озова лице в лице с Дий Янг.

— Баща ми записа музиката за последния филм на Криси Щайнберг, затова се познаваме. Ана, исках да ти кажа, че реших да обърна нова страница.

— Аха — изсумтя Ана, понеже нито разбираше за какво говори Дий, нито искаше да знае.

— Житейският ми наставник ме убеди, че имам сила да преоткрия себе си.

— Какво значи житейски наставник?

— Житейският наставник ме съветва как да следвам пътя си — Дий сложи ръце върху корема си. — Тя ми помогна да осъзная, че дори да съм била психологически бременна от Бен, в действителност няма нищо такова.

Без съмнение Дий имаше нужда от по-квалифицирана психиатрична помощ, но сега не беше подходящият момент да й дава акъл. Трябваше да открие Брок.

— Извини ме, но се налага да отида до… Ана посочи към вратата на тоалетната.

— Добре — Дий я прегърна набързо и я изпрати с махване на ръката. Веднага щом се скри от погледа й, Ана смени посоката и се упъти към другия край на къщата, да търси Брок.

Това беше направо извратено, но Сам не можа да се въздържи.

Седеше в домашния киносалон на баща й (който по нищо не отстъпваше на малка кинозала — двадесет реда с тапицирани с плюш седалки, екран с естествени размери и старовремска машина за пуканки в ъгъла) и гледаше отново и отново записа на Монти от представлението на Ана и Бен в сауната „Света Елена“. Нямаше как да не забележи иронията в ситуацията. Съвсем доскоро Бен би бил обектът на нейното внимание, но сега това беше Ана.

Сам гризеше нервно един нокът, с което обезсмисли похарчените в спахотела сто долара за маникюр и баня от лавандулово масло и пчелен восък. Знаеше много добре, че не е лесбийка. Или поне така си мислеше. Беше виждала Ками да се съблича стотици пъти, а Ками имаше най-невероятното тяло на планетата. И въпреки това не изпитваше към нея друго, освен завист.

И защо тогава се случваше това с Ана?

Толкова несправедливо. Нямаше никакъв шанс, дори едно към един милион, Ана да изпита привличане към Сам. Не че тя го искаше. Нямаше и обяснение защо я преследваше това необяснимо желание да целуне Ана?

На светлината на примигващия екран Сам погледна часовника си. Време беше за партито на Щайнберг. Ками се бе обадила да й каже, че ще дойде със Сюзан. Дий също щеше да е там, с баща си. Горката Дий. От ден на ден ставаше все по-особена. Ана пък щеше да придружава някакъв млад драматург/сценарист, изгряваща звезда, от Ню Йорк. А на екрана шестметровата Ана пращаше по дяволите шестметровия, подгизнал от пот Бен. Как беше възможно Ана да изглежда тъй добре в обикновен бански, с пригладена назад коса и без следа от грим? Най-вероятно беше красива, дори когато плачеше.

По дяволите!

Сам се обърна и извика към Монти в прожекционната:

— Спри го!

Екранът угасна, а светлините в залата светнаха.

— Убиец, нали? — появи се ухилената физиономия на Монти.

Да, така беше. Ана, която толкова приличаше на Грейс Кели, принудена да се изправи на очна ставка с чаровния негодник Бен. Перфектна илюстрация на бездната между старото богатство и новобогаташите. Но Сам бе обещала на Ана да не използва тези кадри за проекта. Не че не беше способна да престъпи обещанието си. Нямаше да й е за пръв път тази седмица, дори този уикенд.

Филмът щеше да спечели много от сцената в сауната. Освен това мисълта всички в училище да станат свидетели как Ана разкарва Бен Бирнбаум, беше вълнуваща, удовлетворяваща. Всеки, който не знаеше предисторията как Бен бе зарязал Ана в нощта на Нова година (а в училище никой не я знаеше), щеше да си каже, че Ана е голяма кучка. Естествено, Ана съвсем не беше такава. Напротив, тя най-малко от всички познати на Сам момичета, отговаряше на това определение.

Само че не там беше въпросът. За Сам щеше да е фасулска работа да монтира материала точно преди прожекцията на филма пред класа през следващата седмица. Съучениците им щяха да си помислят, че Ана е искала сцената да присъства, за да придаде на филма онзи задължителен за всяко произведение на изкуството елемент — драматизъм. А ако се обадеше да протестира, всички щяха да решат, че в последния момент се е уплашила.

Само че Сам щеше да се чувства гузна. Много по-лесно щеше да е, ако мразеше Ана. Само че не беше така.

Сам взе решение. А именно — да не взема окончателно решение. Щеше да задържи кадрите от сауната, но нямаше да ги използва във филма.

Засега.