Зоуи Дийн
Момичетата от филма (32)

Истината

„Монтесито ин“ се намираше на брега на океана, на няколко мили южно от Санта Барбара. Докато пиколото я водеше към нейния апартамент, Ана слушаше шума на вълните и писъците на чайките. Със себе си бе взела малка чанта с багаж за два дни и това беше всичко, ако не броим емоционалния товар.

Момчето отвори прозорците и включи приглушеното осветление и вентилатора на тавана. Ана му даде добър бакшиш и го отпрати. Сетне се отпусна върху едно от двете просторни легла и се зае да наблюдава как дантелените пердета танцуват от вятъра. Стените бяха боядисани в светли нюанси на синьото. Над главата й бръмчеше успокоително стар вентилатор, който донякъде оприличи на живота си — движи се, но не отива никъде. Не виждаше никакъв ясен знак как да различи това, към което се стреми, от това, за което е възпитавана.

Интересно. Не беше ли се оказала и Сюзан в подобна ситуация точно в същия момент от живота си? В Бодуин, за пръв път далеч от семейството, тя бе опитала да намери себе си. Само че кадифената примка на родителската грижа се бе стегнала около врата й, задушавайки току-що придобитото чувство за свобода. Но нима грешките не са част от дългия път на себепознанието? Дори когато си избрал неподходящото гадже. Ана си помисли за пореден път колко далеч от проблемите на дъщерите си са родителите й.

„Само че не те превърнаха сестра ти в алкохоличка“, рече един глас в главата й. Ана се тревожеше за Сюзан, но в крайна сметка тя сама беше отговорна за постъпките си. Така, както Ана трябваше да отговаря за това, че изпусна от поглед Брок на партито на Щайнберг. И ако това означаваше край на стажа в „Алекс“ (защото Маргарет можеше да реши да й даде втори шанс, но можеше и да не го стори) — това беше нейна лична отговорност.

Така че…

Достатъчно. Прекалено много мисли! Имаше нужда да се движи, не да размишлява. Един крос по плажа щеше да й се отрази превъзходно. Затова сложи маратонки, къси панталонки, тениска и суичър на гимназията „Тринити“, взе ключа от стаята и излезе.

Вечерта бе прохладна, но приятна. Ана тичаше почти до водата. Щом усети твърдия пясък на границата, където вълните стигаха при прилив, ускори крачка. Напоследък беше поизоставила физическите упражнения и сега й беше приятно да натоварва тялото си. Определено имаше нужда да се запише на уроци по балет, да въведе ред в живота си и…

Господи, колко трудно беше да заглуши шума в главата си. Дори и да не искаше, премисляше всичко отново и отново! Наложи си да се концентрира върху дишането — вдишай, издишай, вдишай, издишай, докато обикаляше от хотела до океана и обратно.

Тридесет минути по-късно спря и се отпусна до една от вишките на спасителите. Предположи, че е изминала поне три мили. Развърза суичъра си и избърса с него потта от челото и врата си.

— Не бива да се срещаме все така, Ана.

Ана подскочи от изненада. Имаше някой, и то мъж, от другата страна на вишката. Стори й се, че гласът му прилича на… не, нямаше начин…

Само че беше той.

Бен заобиколи вишката и застана пред нея, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Носеше син спортен пуловер, с цвета на очите му.

— Какво ще кажеш за едно „здрасти“, като начало? — попита той.

Мозъкът й се опитваше да осъзнае какво се случва. Той беше там, посред нощ, на плажа в Санта Барбара.

— Какво правиш… как успя…?

— Сам ми се обади тази вечер и ми каза, че си тук — обясни Бен. — Преди малко пристигнах и видях, че тичаш.

— И защо Сам е решила да ти се обади, за да ти каже къде съм?

Бен сви рамене.

— Предполагам това се нарича приятелство.

— Аз пък мисля, че това, което ти правиш, се нарича дебнене — рече Ана и прибра кичурите, които се бяха измъкнали от опашката й и бяха залепнали върху потното й лице. — Дойдох тук, за да остана сама със себе си.

— Искам да ти кажа нещо, Ана. След това можеш да прекараш и целия си живот сама, ако искаш. На мен обаче ми омръзна да лъжа.

Лъжи. Значи Бен я е лъгал? Дълбоко в сърцето си тя го знаеше от самото начало.

— И на мен ми писна, Бен. Защо не ми кажеш истината, тогава?

— Да не мислиш, че е лесно?

— И какво от това? Нещата, които имат смисъл и стойност, никога не са лесни. Защо просто не… О, остави! — тя се ядоса и запрати едно камъче във водата.

— Истината е, че когато те оставих в нощта на Нова година, не бях при някаква тайнствена звезда — започна той. — Наложи се да взема самолета за Вегас.

Лас Вегас? В това нямаше никакъв смисъл.

Ана зачака. Когато заговори отново, Бен гледаше напред, към океана.

— Проблемът не беше известна актриса със свръхдоза, а онова копеле, баща ми. Той е пристрастен към хазарта. Печели добре, но още повече проиграва. Онази вечер се обади майка ми. Двамата се бяха скарали тежко и той беше тръгнал за Лас Вегас да играе блекджек, за хиляда долара на ръка. Нищо особено. Само че майка ми бе разбрала, че е взел и зареден пистолет със себе си.

Ана ахна от уплаха.

— Беше се обадила на полицията, така че можеш да провериш, ако искаш. Само че аз не смятах да ги чакам, затова отидох направо на летището и отлетях за Вегас. Намерих баща ми в казино „Беладжио“ — той винаги ходи там — вече затънал с шестдесет хиляди долара. Когато опитах да го вдигна от масата, той ме удари. Възнамеряваше или да спечели, или да си пръсне мозъка.

Ана вдигна ръка към устата си.

— Чудна фамилия, а? — изсмя се горчиво Бен.

— Защо не ми каза? — прошепна Ана.

— Защото е унизително, затова. И защото пазя тайни от толкова години, че вече не умея да говоря истината. В момента майка ми е в болницата, в психиатричното отделение, заради „изтощение“, както обичат да се изразяват в семейството ми. Ето защо не се върнах в Принстън.

Значи не беше тя причината Бен още да е в града. Ако искаше да бъде честна, донякъде се разочарова от този факт.

— Не биваше да те оставям сама на яхтата, Ана — продължи Бен. — Но наистина се опитах да ти се обадя. Два пъти. Предполагам не си чула, защото си спяла.

— А какво ще кажеш за момичето? — попита Ана, учудвайки дори сама себе си. Думите се изплъзнаха от устата й, сякаш по своя собствена воля. Тя беше сигурна, че не й пука. Очевидно не беше така.

— Кое момиче?

— С което те срещнах на крайбрежната алея.

— Тя ми е братовчедка. Кълна се. Помолих я да се държи, сякаш ми е гадже, когато те видях с Адам, а тя малко попрекали. Трогателно, нали?

Ана не отговори. Трябваше да премисли много неща. Затова просто стоеше безмълвно и чертаеше с крак къси линии в пясъка.

— Е, това е — обади се Бен. — Не е нужно да казваш каквото и да било. Повярвай ми, съзнавам, че съсипах всичко. Онова, което можеше да се случи. Никога няма да разбереш колко страдам за това. Няма да те притеснявам повече. Сега поне съм спокоен пред себе си — той се обърна и пое към паркинга на хотела.

— Бен, чакай — тя го настигна и тръгна редом с него. — Благодаря ти. За това, че ми каза истината.

Той отвърна едва когато стигнаха паркинга:

— По-добре късно, отколкото никога, нали?

— Знам много за криенето на семейни тайни и за маската на лицето, която не издава нищо. Родителите ми са истински експерти.

— Англосаксонска версия от Източното крайбрежие и еврейска версия от Западното, а? Вероятно си приличат толкова, че никой не може да ги различи — той направи опит да се усмихне и кимна към един обикновен бял нисан алтима. — Моята кола под наем. За съкращаване на разходите. Майка ми се страхува, че ще се наложи да се простим с къщата. Не ми се иска да мисля за таксата за втория семестър. Ако изобщо се върна в Принстън — той натисна един бутон върху ключодържателя и отключи вратите на нисана. — Пази се, Ана.

— Ти също.

Той се качи в колата, запали двигателя и потегли назад. Сърцето на Ана задумка. Той се канеше да изчезне от живота й тъй бързо, както се бе появил на борда на самолета. Освен ако тя не го спреше.

Застана на пътя му. Той свали стъклото, подаде глава и я изгледа въпросително.

— Върни се на паркинга — рече тя.

Той изпълни нареждането и слезе.

— Искам да ти покажа нещо — Ана хвана ръката му и го поведе към апартамента. Отвори врата и двамата застанаха на прага.

— Ана? Какво има?

— Ето какво — тя вдигна ръце, обви ги около врата му и го целуна. Изведнъж усети как губи почва под краката си, как се разтваря, как губи контрол заради момче, което не е никак подходящо за нея.

— Сигурна ли си? — прошепна той в косата й.

В главата й изскочи един ред от „Великия Гетсби“, нещо в смисъл как човешките емоции се превръщат в стока. Това пък й припомни един пасаж от „Ана Каренина“ — за грешката, която човечеството допуска, когато си мисли, че щастието зависи от осъществяването на материалните стремежи. Не си спомняше дословно нито един от двата цитата. Но беше доволна, защото така можеше да си позволи да каже на мозъка си същото, което каза на Бен:

— Млъкни!

Родителите й нямаше да го одобрят. Той произхождаше от семейство на новобогаташи, а баща му бе проиграл на хазарт придобитото богатство. Майка му преживяваше нервен срив. Фамилията му беше Бирнбаум.

Ана не беше сигурна в нищо, най-малко в избора, който се канеше да направи. Но когато той я внесе на ръце в апартамента и затвори вратата зад тях, тя ни най-малко не се безпокоеше коя е, нито коя трябва да бъде, нито какво ще каже който и да е. Изобщо не се сети за решението си да не се обвързва с момчета. Нито помисли как ще се чувства после.

Защото в този момент всичко, което искаше, беше Бен. Поне веднъж в свръхорганизирания й предпазлив живот на добро момиче просто не й пукаше за нищо.