Зоуи Дийн
Момичетата от филма (30)

Това е финалът!

Сам Шарп стоеше в ъгъла на задния двор, размишлявайки как да постъпи. Току-що бе станала свидетел на пиянското изпълнение на Сюзан, видя шока и унижението, изписани върху лицето на Ана, когато сестра й се строполи във фонтана, забеляза колко бясна беше Маргарет Кънингам.

Когато Ана се втурна да помогне на сестра си, Сам се усмихна. Вече знаеше точно какво да направи. Добре че реши да заснеме допълнителен материал на партито на Щайнберг. И слава Богу, че беше дъщеря на Джаксън Шарп. Когато попита организаторката на партито дали ще й позволи да снима, жената каза, че единственото й условие е Джаксън Шарп и Попи да се появят на купона, дори за малко. Сам я увери, че няма проблем, но всъщност единственото, което направи по въпроса, бе да остави бележка на баща си и мащехата си.

— Монти? — Сам заговори приглушено в миниатюрния безжичен радиопредавател, който носеше, закачен на ревера си, всеки път, когато снимаше навън. — Ела в задния двор. И насочи камерата към фонтана. Веднага!

След това отиде до помощната масичка, взе една от резервните покривки и забърза към Сюзан и Ана. Ана бе нагазила до колене във водата, държеше в ръце главата на сестра си и й повтаряше, че всичко ще се оправи.

— Хей, дръж това — нареди Сам, като подхвърли покривката на Ана.

Ана я улови, но изгледа недоумяващо Сам.

— За какво ми е?

— Не задавай въпроси. Просто завий сестра си. Или искаш шоуто да продължи? — Сам се обърна и огледа навалицата, надявайки се да зърне Монти. Видя го при музикантите с пусната камера. — Браво, това е финалът! — извика му.

— Готово! — извика в отговор Монти.

— Ще стане чудесна сцена — обърна се на висок глас Сам към Ана, докато се мъчеха да извадят подгизналата Сюзан от фонтана. — Сестра ти е невероятна актриса! Да вървим да я изсушим!

Повечето хора се разсмяха с разбиране, някои дори аплодираха, когато Сам заговори към гостите:

— Благодаря ви, че ни изтърпяхте и така помогнахте на няколко млади режисьори. Ученически филм. Cinema verite^[1]. Вие сте най-добрите.

Онези, които още се чудеха какво става, най-после разбраха и също се засмяха. А, значи било сцена от филм! Да не повярваш как се бяха подвели! А момичето до фонтана не беше ли Сам Шарп, дъщерята на Джаксън Шарп? Тя снимаше филм, в който всички те участваха. Колко умно!

Сам кимна към вратата на сградата:

— Насам. Не се притеснявай за Монти, той ще се погрижи за себе си.

С общи усилия дотътриха Сюзан до паркинга. Сам подаде квитанцията, придружена с банкнота от сто долара на едно от момчетата и колата й се материализира пред тях за секунди. Натовариха Сюзан на задната седалка и след малко излязоха на „Лома Виста драйв“.

 

 

В това време Ками, която остана на партито, си проправяше път към външния бар за още една чаша шампанско. Ана да върви по дяволите. Планът й беше проработил перфектно. Но вместо да унижи Ана, предизвика Сам да й се притече на помощ. Сега двете сигурно щяха да се сближат повече. А това беше основание да се депресира.

— Здрасти, Ками — отнякъде изникна Дий с чаша портокалов сок в ръка. — Забавляваш ли се?

— Не — Ками пое чашата, която й подаваше барманът, и отпи.

— Много мило от страна на Сам, че спаси Сюзан, нали? — попита Дий.

Исусе Христе! Ставаше все по-лошо и по-лошо. Щом дори Дий се беше досетила, че Сам се е намесила, за да спаси Сюзан, значи и всички останали са го разбрали.

— Между другото, кога Сюзан успя да се напие толкова? — попита Дий.

— Аз откъде да знам, Дий?

— Ами, нали дойдохте на партито заедно? — изтъкна Дий.

— Тя е алкохоличка — изсъска Ками. — От алкохолик не можеш да очакваш друго.

— Да, така е, но не и когато наблизо има приятел, който да го накара да помисли за здравето си — Дий отвори широко очи. — Не си я напила нарочно, нали? Имам предвид, че макар понякога да си враждебна с другите, чак такова нещо не би направила, нали?

Реге-певецът в задния двор извиси глас: „Не ме въвеждай в изкушение, сестро“. Ками отпи дълга глътка от шампанското.

— Не съм въвела Сюзан в изкушение, Дий — излъга тя. — Сама се докара до това състояние.

 

 

— Добре ли е тя? — попита Сам.

— Премръзнала — отвърна Ана.

— А ти добре ли си?

— Не съвсем — призна Ана. Докато караше по „Лома Виста драйв“, Сам забеляза, че ръцете на Ана треперят. Въпреки хладнокръвното изражение на лицето. — Маргарет Кънингам ще ме убие. Сам, направо не знам какво да ти кажа. „Благодаря“ ще е съвсем недостатъчно.

Сам се трогна, но с нищо не го показа. Реши да го обърне на шега.

— Какво ще кажеш за: „Изключително съм ти задължена и благодарна. Готова съм да ти се издължа, когато и където пожелаеш.“

— Става. Дори не знаех, че си там. Изключително бърза реакция.

— Хей, нали си ми приятелка и партньорка? За какво са приятелите иначе? И къде отиваме?

— Не и в хотел „Бевърли хилс“. Направо ми се повръща от това място — реши Ана. — Карай към къщата на баща ми. Ще настаним Сюзан в моята стая.

Сам кимна и зави по „Сънсет булевард“.

— С риск да изтъкна очевидното, но изглежда в клиниката не са постигнали добри резултати.

— Ками е виновна.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че е наляла насила алкохол в гърлото на сестра ти?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да — Сам се замисли. — Това е подло дори по нейните стандарти. — Пътуваха в мълчание, докато Сам не спря на алеята пред къщата. — Дом, сладък дом. Да пренесем сестра ти вътре.

Двете заедно успяха да измъкнат Сюзан от колата, като ту я носеха, ту я влачеха. Наложи се да положат херкулесовски усилия, за да я внесат в къщата, да я качат по стълбите до стаята на Ана и да я оставят върху леглото. След това Ана махна бялата покривка и грижливо зави голото й тяло с две одеяла.

— Благодаря ти, Сам — рече накрая. — От все сърце.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. — Сам с почуда установи, че наистина мисли така. Какво ставаше с нея?

— Надявам се да няма повторно изпълнение.

Сюзан изпъшка, обърна се на другата страна и се сви като зародиш. Самата Сам се бе напивала неведнъж, но докато гледаше Сюзан, се закле да не го допуска друг път. Поне не скоро.

— Искаш ли кафе? — попита Ана.

— Определено.

Слязоха по стълбите до кухнята, където Ана пусна кафемашината.

— Отлагам момента, в който да се обадя на Маргарет — призна Ана. — Никак няма да е приятно. Сигурно ще ме уволни.

— Защото си се погрижила за сестра си?

— Аз бях на партито със задача от „Алекс“, ако си спомняш.

— Е, този стаж не е чак толкова важен за теб. Та ти дори не се стремиш да влезеш в индустрията.

— Да — отвърна Ана. — Май си права.

— А това е жалко — продължи Сам. — Защото смятам, че писането ти се отдава. Може и да го омаловажих, отначало, но това е, понеже се почувствах застрашена. Двете заедно можем да направим много… в бъдеще.

— Е, благодаря ти за комплимента. Кой знае… Може пък да размисля. Но сега пропускам шанса да се запозная с разни писатели. И да чета пиеси и сценарии.

— Сценарии? — повтори сякаш не вярваше на ушите си Сам. — Искаш да четеш сценарии? В кабинета на баща ми има десет хиляди. Филмови сценарии, сценарии за пиеси, ръкописи на книги. От най-добрите световни автори. И знаеш ли защо? Защото знаят, че ако успеят да привлекат баща ми за проекта си, филм ще има, а те ще се сдобият с най-лесно спечеления един милион долара. Сценарии? Моля ти се, заповядай. Но нека ти кажа отсега — повечето от тях не струват. Затова и повечето филми са пълен боклук.

Ана си играеше с чашата за кафе, докато чакаше кафемашината да си свърши работата.

— Просто не е в стила ми. Не ми се е случвало да оставя такава бъркотия след себе си. Чувствам се ужасно.

— Ана, не си направила нищо. Сестра ти си е виновна.

— Права си — кимна Ана. — Отивам да се обадя на Маргарет.

Ана набра номера, но се свърза с гласовата поща. Остави кратко съобщение, в което се извини накратко, помоли Маргарет да й се обади и затвори. Кафето беше готово, така че тя наля две чаши и подаде едната на Сам.

— Сметана? Захар?

— Пия го чисто.

— Ама, че ден — Ана отпи от димящата течност. — Какво ще кажеш да отидем в шатрата на двора? Там е приятно и красиво, а пък аз имам нужда да прочистя главата си от мисли за убийство.

Излязоха навън и поеха по пътеката към шатрата.

— Ако позволиш на Ками да те извади от равновесие, тя печели, съзнаваш го, нали? — изтъкна Сам, когато се настаниха.

— Защо всичко се свежда до това, дали ще спечелиш, или ще загубиш? Как може да се чувства по-добре от това, че ме е наранила? Та това е болестно състояние!

— Е, да, но ако това е болест, значи е чумата на Холивуд. Въпреки това, Ками има своите достойнства.

— Нима я защитаваш?

Сам забеляза статуята на Купидон в центъра. Някой бе пъхнал свежа роза в колчана със стрелите.

— Да кажем, че знам колко боли, когато разбият сърцето ти.

— И аз го знам, но това не извинява поведението й. Когато я погледна, срещам единствено омраза — Ана се пресегна и сложи ръка върху ръката на Сам. — Но ти… ти си добър човек. Много по-добра си от Ками. А си и твърде умна за Дий. Не разбирам защо дружиш с тях.

Сърцето на Сам се сви. Възможно ли беше Ана да отвръща на чувствата й? И ако да, това платонична любов ли беше… или? Сам искаше Ана да й бъде приятелка. Но в същото време искаше да я целуне. Обаче пък никак не приемаше мисълта, че е лесбийка или поне бисексуална, колкото и шик да се смяташе това напоследък.

Сам дръпна ръката си. Вероятно двете с Ана можеха да бъдат приятелки. Само да стояха по-далеч една от друга. Независимо какво й казваше тялото.

— Да забравим за мен. Да поговорим за теб и Бен. Защото вашите отношения не са история, колкото и да се опитваш да убедиш сама себе си.

— Сам, той ме заряза…

— Дрън-дрън. Чух го милион пъти. Не ти ли се случва понякога да подложиш нещо на съмнение?

— Какво искаш да кажеш? Че може да ми е казал истината?

— Откъде да знам? Може би да, може би не. Онази нощ Бен очевидно не е спечелил много червени точки, които да впишеш в дневника си. И какво от това? Единствената причина да се съпротивляваш на истинските си чувства, е страхът. Страхуваш се, че те могат да те отведат толкова далеч, колкото не си стигала. Ужасяваш се от мисълта, че може да ти се прииска да изгориш онзи дневник. И това те плаши до смърт.

Когато Ана не отговори, Сам разбра, че е улучила в десетката.

Ана огледа градината и се начумери.

— Смешна работа. Дойдох в Калифорния, за да избягам от всичко. А тук ме преследват също толкова проблеми, само че съвсем различни.

— Да, да, както казва доктор Фред: „Където и да отидеш, не можеш да се спасиш от себе си“ — Сам не беше сигурна дали говори за себе си, или за Ана. Или за двете.

— Просто искам да се махна. Изпитвала ли си някога същото?

— Постоянно. Но ще ми липсват сутрешните срещи с Реймънд за издухването на косата. Шегувам се. Слушай, защо не го направиш? Да се махнеш?

— Как да стане? Не мога да оставя Сюзан и Маргарет, и нашия проект… — Ана примигна. — Интересно. Току-що се сетих за най-подходящото място.

— Кое?

— Видях го в едно списание в приемната на „Алекс“. Мисля, че се казваше „Монтесито ин“.

— А, да. Ходила съм там — кимна Сам. — На плажа в Санта Барбара. Малко е скромно за моя вкус, но иначе е приятно.

— Изглеждаше красиво. Господи, как искам да отида — в гласа на Ана личеше нескрит копнеж.

— Тогава вземи колата и върви.

Очите на Ана светнаха.

— Дали?

— Да. Но се върни преди вторник вечер. Имаме доста материал за монтиране. Позволих си волността да прегледам монолозите, които записахме тази сутрин, и смея да кажа, че на лента са също тъй добри, както и на хартия. Казах ти, мисля че имаш талант. Всеки, който успее да накара Дий Янг да звучи трогателно, заслужава признание.

Ана се усмихна.

— Благодаря, Сам. За всичко. Наистина съм ти задължена. Не го казвам просто така.

— Да, така е. Не се притеснявай, ще си поискам дълга с лихвите — тя също се засмя. — Дай ми квитанцията за твоята кола от партито на Щайнберг. Ще пратя някой от лакеите на баща ми да я докара тук.

Десет минути по-късно Сам вече пътуваше към имението Шарп в Бел Еър, а мислите й бяха объркани повече от всякога. Бен и Ана. Адам и Ана. Твърденията на Ана, че не иска връзка нито с Бен, нито с Адам. Сам и Ана. Изведнъж Сам осъзна, че най-силно от всичко иска с Ана да бъдат приятелки. Такива, които си помагат една на друга съвсем безкористно, единствено в името на приятелството. Е, поне така беше във филмите.

Животът й може и да не беше филм. Но това не значеше, че не може да направи нещо безкористно, поне веднъж в същността си на една от привилегированите. Преди да се е отказала от доброто намерение, извади мобилния си телефон и набра един номер.